Мартин Петков (снимка: 2016 © Жени Колева)
Тази публикация е част от инициативата „Библиотека „Хипертекст“. Представяме ви третия ни автор Мартин Петков.
Мартин Петков е роден през 1976 г. в гр. София. Работи като юрист. Публикува проза и поезия от 1997 г. Автор е на две стихосбирки („Сателитни антени“, 1998 г. и „Зимни птици“, 2011 г.), както и на сборника с повести „Те не вярват в приказки“ (2008 г.). Негови стихове са били публикувани в сп. „Пламък“, сп. „Понеделник“, в сборници и алманаси, вкл. Славейкови празници на поезията (2006, 2007 г.). През 2016 г. излиза сборникът с разкази „Някога бяхме богове“ (ИК „Ерго“), като в него са събрани текстове от последните тринадесет години, много от които са били отличавани и публикувани в национални фантастични конкурси и антологии. През същата година получава и специалната награда „Агоп Мелконян“, в рамките на петото юбилейно издание на конкурса за кратък разказ, организиран от „Сборище на трубадури“.
Библиотека Хипертекст
Разговор с Мартин Петков
интервю
Библиотека Хипертекст: Към какви модели – автори, други произведения и т.н. – те дърпаше, докато пишеше „Избор на височина“? Как по-конкретно се случваше моделирането?
Мартин Петков: Моделирането, като процес, беше може би най-интересното при писането на този разказ. В началото имаше само една почти декларативно заявена идея. Впоследствие тя леко отстъпи назад, появиха се и се развиха няколко успоредни нишки, няколко гледни точки и идеята започна да се пречупва и огъва през тях. Ще ми се да вярвам, че се е получило.
Когато пиша, много често ме дърпа към текстовете на Братя Стругацки. Но не искам да ги повтарям или копирам, а повече да надграждам или да диалогизирам с тях. В случая ме влечеше към един от малкото техни разкази – „За странстващите и пътешестващите”. В него трима души се срещат случайно и обсъждат съвсем прозаични въпроси. Между тях няма конфликт, няма истинско противопоставяне. Но постепенно към финала се очертава все по-ясно хитроумният замисъл на авторите.
Мисля, че отчасти търсех нещо подобно, но най-вече като атмосфера – да представя ситуация, която може би изглежда фантастична за читателя, но за героите на текста тя е обичайна, част от ежедневието им.
БХ: В „Избор на височина“ има един ярко изразен „технически“ компонент, научно-фантастична вариация на скалното катерене, разработена в силни детайли. Как успя да го направиш и намираш ли за важно авторите на фантастика в България да опитват по-често да си визуализират добре и да описват старателно подобни технически процеси и компоненти от бъдещите си светове?
МП: Зависи каква е била целта на автора. Понякога техническият елемент е само фон, на който се случва важното. Но дори и фонът трябва да изглежда достоверно, автентично. Читателят трябва да му повярва. Това по принцип е предизвикателство и то не само за българските автори. Най-лесно е да се избяга от подобни детайли.
В случая аз бях принуден да вляза в тях. От една страна – разказът го изискваше, от друга – това всъщност беше едно от нещата, върху които работехме заедно с екипа на „Хипертекст“. Техническият компонент, макар и не първостепенен, беше необходим, той кореспондираше с другите фантастични елементи на разказа. И честно казано, и в момента не знам дали съм успял да го направя достатъчно добре.
БХ: Ако можеше накратко да кажеш за какво е разказът – в смисъл на въпрос, който поставя, „общочовешки“ понятия, с които работи, – как би го обобщил?
МП: Това е може би най-лесният въпрос, но отговорът би имал смисъл най-вече за тези, които са чели разказа.
По-конкретната тема е човешката мотивация. Какво те мотивира или не те мотивира да направиш или да не направиш нещо. Например, ако съвсем по холивудски допуснем, че даден герой притежава определена суперсила, тази суперсила не може или не трябва да бъде основен мотив за една или друга негова постъпка. Би било интересно, ако решим да се запитаме – Спайдърмен щеше ли да спасява хора, ако не изстрелваше паяжини от ръцете си.
По-общото, което винаги ме занимава, е темата за човека и за това как днешният човек, такъв, какъвто го познаваме от няколко хиляди години, би могъл да стане малко по-добър, да покаже повече от положителната си страна.
БХ: Разказите ти са внушително разнообразни – сякаш си си поставил за цел да усвоиш или поне да опиташ най-различни разказвачески гласове и подходи към фантастичното. Имаш ли по-конкретен подход към тази практика и къде сред спектъра на предпочитанията ти се вмества „Избор на височина“? Такава фантастика ли би искал да пишеш и/или четеш?
МП: На първо място – един текст трябва да бъде интересен. Той трябва да е интересен за този, който го пише и още повече – за тези, които го четат. Да, на мен ми харесва да експериментирам, но мисля, че така и на читателя не му става скучно.
Това е и едно от най-хубавите неща на фантастиката. Тя наистина позволява голямо разнообразие, особено в подхода към текста. Позволява ти да се измъкнеш от „класическите” схеми, като: „Той започна работа, направи кариера, спечели много пари, влюби се, ожени се, получи наследство, разведе се и т.н.”
На следващо място – това е въпрос за една много стара тема, касаещо съотнасянето между стила/формата и съдържанието. Много често съдържанието изисква, налага, определена форма, стил на писане и аз се опитвам да търся хармония между двете, доколкото те въобще могат да бъдат разграничавани.
От това, което съм опитвал досега, „Избор на на височина” е някъде по средата. Разказва се история, която в крайна сметка трябва да внуши определена идея. Със сигурност искам да пиша такава фантастика, но също така съм голям почитател и на т. нар. магически реализъм, по начина, по който го представят Маркес и Борхес.
БХ: Във връзка с горния въпрос – опитвал ли си някога да пишеш фентъзи или изобщо нещо с елементи на свръхестественост, където научният поглед върху света не играе ролята на опора в спекулациите?
МП: Да, опитвал съм преди доста години. Два мои разказа влязоха в сборниците с българско митологично фентъзи „Таласъмия” през 2002 и 2003 г. Малко по-късно завърших и един цикъл приказни истории за „Осмото джудже”. Но свръхестественото, което често няма не само научна, ами направо никаква опора, просто не ме провокира. Всъщност и в посочените по-горе примери – при митологичното фентъзи моят интерес беше съсредоточен основно върху митологията, а при приказното фентъзи – върху приказното в най-класическия смисъл на думата.
БХ: Стараеш се да си един от най-активните български фантасти в последно време – как успяваш да поддържаш нагласа и постоянство? В каква среда ти се струва, че трябва да тече работният процес на един автор в нашите условия и с каква настройка е най-добре да подходи той?
МП: Да, старая се да бъда активен, според възможностите си. Това, в известен смисъл, е „война” и аз я водя с всичките си сили и с всички позволени средства, независимо, че изгледите за победа не са особено оптимистични. В същото време не мога да твърдя, че съм от най-продуктивните автори, тъй като чисто количествено пиша малко. В това отношение писатели като Тед Чианг са наистина светъл пример, показващ уважение към писания текст. Предпочитам тези, които пишат малко, но качествено за сметка на онези, които пишат много и боклучаво.
За средата не искам да говоря много, тъй като така или иначе всеки се оправя, както може. Липсва „жива” среда, където един автор да може да се школува, да се развива, да пробва едно или друго. Курсовете по творческо писане работят в тази насока, но за мен те имат друга роля. Липсват и канали, по които текстът на автора да стигне до по-широк кръг читатели.
В този смисъл, аз просто нямаше как да не стана почитател на „Хипертекст”, без никакво значение, дали някога мой разказ щеше да се появи в тази инициатива, или не.
А за настройката на автора – много зависи от каква изходна позиция тръгва. Има автори, които са родени със „сребърна химикалка” в устата :) Те директно се озовават на гребена на вълната. Има и други, които цял живот се опитват да подскочат малко по-високо, но никой не ги забелязва. Понякога – умишлено.
Но като изключим страничните фактори, авторът винаги трябва да е съсредоточен на първо място върху себе си. Трябва да търси и да отстранява собствените си грешки и недостатъци, а не да се оплаква, колко несправедливо се отнасят другите към него. Трябва да работи върху текстовете си и винаги да се опитва да дава най-най-доброто. Не просто да сяда и да пише първата острумна хрумка, минала през главата му, а да обмисля и да се опитва да каже нещо ново или дори и да не е ново, поне да е казано по по-различен начин.
БХ: Мислил ли си да пишеш нещо по-дълго? Ако да, искаш ли да ни разкажеш малко повече – какво те привлича като теми и форма и как смяташ, ще се различава едно такова усилие от писането на кратка проза?
МП: Тук в известен смисъл се връщаме към предходните въпроси. Ако за разкази все пак има някаква среда, в която те да се появяват и да съществуват, за по-дълги текстове става изключително трудно. Моите по-дълги текстове са предимно „в шкафчето”, т.е. на харддиска на компютъра, и вероятно още дълго ще си останат там.
Иначе всеки, който е пробвал да пише кратка и по-дълга проза, е усетил разликата. Аз не мога да добавя нищо оригинално към темата, но си признавам, че наистина дългите текстове ми създават трудности. В същото време ми прави впечатление, че много наши съвременни автори имат истинска „обсесия” по романа като форма. Те превръщат в романи текстове, които би трябвало да са разкази или най-много повести. Но тъй като повестите не са модерни, а пък романите се продават – резултатът е изкуствено създадени романи. Или както каза един литератор наскоро – романите свършват някъде около седемдесета страница.
За темите, мисля, че вече отговорих, а за формите – отново се старая да излизам по малко от стандартната структура. В момента, например, ми е интересно да се опитам да видя какво се задава след постмодернизма в изкуството и може би да напиша роман, който да бъде пост-постмодерен. Както се досещате – процесът върви бавно.
Прочетете Избор на височина, от Мартин Петков
Илюстрация: Михаил Тенев
Библиотека Хипертекст е онлайн платформа за публикуване на кратки разкази, която се разработва в партньорство между онлайн списанията ShadowDance и Сборище на трубадури и прилага за пръв път в България модела на западната жанрова периодика.