Този разказ e носител на специалната награда на почетното жури
от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян (2017).

Христина Теодосиева

Кражбата

фантастичен разказ

Кражбата на мигове с годините се превърна в най-голямото ми престъпление. Някога, разбира се, си бях мечтала да обера банка, да нахлуя в държавно учреждение, да застрелям крадец, който ме напада на улицата. Исках престъпленията, които извършвам, да бъдат значими. Но времето отминаваше, а повод така и не се появи. Затова се превърнах в обикновен джебчия на моменти. Когато откриех миг, който си струваше, свалях униформата на сервитьорка, захвърлях я на стола и обличах маскировъчния си костюм. Мигове, както се оказа, се крадат прекалено лесно. И трудно някой може да ти потърси отговорност, защото престъплението е почти недоказуемо. Единствено възможно е да се наложи да отговаряш пред човека, от когото си откраднал, или пред самия себе си. Защото много от миговете се оказват повратни както за този, на когото първоначално са принадлежали, така и за самия крадец. Дори да го присвоиш обаче, един миг има своето време и пространство.

Времето, за щастие, доста лесно се трие от лицето на момента. В началото си спомняш минутата, часа, деня на мига. След това започват да се губят постепенно секундите, датите, годините. Докато накрая не остане един разсъблечен миг без спомен за време. Но мястото, на което се е реализирал, остава и в крайна сметка крадецът притежава също толкова пространства, колкото моменти е откраднал.

Спомням си само отчасти първия миг, който прибрах, без да ми принадлежи. Беше прекалено отдавна, за да мога да го съхранявам по начина, по който се е случил. В началото, когато си го присвоих, имаше предистория, разполагаше с цветове и миришеше на пролет. Затова предполагам, че се е случил някъде в началото на март. Но колкото повече го носех сгънат в предния си джоб, толкова избледняваха и белезите му. Сега вече не мога да си спомня аромата, светлините, стъпките, които ме бяха довели до него. Но остана усещането, което наистина бях откраднала за цял живот.

Ярки, но студени лъчи нахлуваха през прозореца и падаха върху полузатворените ми клепачи. Събуждаха ме и аз безшумно и неподвижно се опитвах да се огледам. Маса със струпани на купчета книги ми правеше компания. Мъжът на леглото до мен не присъстваше в мига, макар и моментът да беше конструиран именно около него. Станах, събрах разхвърляните по пода дрехи, облякох ги и се измъкнах от къщата на пръсти. Ако исках мигът да си остане завинаги мой, не трябваше да будя мъжа.

Онази сутрин не бях за последен път на това място, но моментът вече не беше там. И бях наясно, че колкото и пъти да се връщах, никога нямаше да притежавам нищо повече от този миг.

Тогава още не знаех, че това ще бъде първата точка от моя път на крадените спомени, която впоследствие се оказа и неин център. И сега, 45 години по-късно, си мисля, че ако не бях откраднала този първоначален миг, може би нямаше да попадна тук, където съм сега, защото всяко престъпление в крайна сметка подлежи на някаква разплата.

Любимият миг, който притежавам, се състоя само седмица след първата ми кражба. Влизах в непознат бар, където от всички страни една-единствена миризма ме притискаше, но в същото време разширяваше пространството около мен. Десетки запалени цигари горяха като една. Поръчах си малко уиски и помолих някакъв човек за една цигара. Съзерцавах я между пръстите си няколко секунди. Мъжът се наведе към мен и ми поднесе огънче. Без да се поколебая, вдишах дима и за мое учудване ми хареса. Сякаш бях пушила цял живот. Това бе първата ми цигара. Оттогава съм изпушила стотици стекове, но онзи вкус така и никога не се върна. Изобщо не мога да го реконструирам, защото всички други изпушени цигари го притъпиха до безпаметност. Но още пазя усещането.

Миговете се трупаха, а аз остарявах върху тях. Пазя красиви, грозни, изтръпващи и отблъскващи моменти. Не изхвърлих никой от тях, защото помня колко трудно ми е било да ги събера. Един миг, който дори не знам защо съм откраднала, често изплува в съзнанието ми, без да съм го викала.

Знам, че се е случил някъде около Нова година, но коя година – не помня. Изгревът още не се беше осъществил, но напираше да дойде всеки миг. Чаках такси, но улиците още бяха празни. Няколко коли със зелени лампички ме подминаха. Аз не разбирах защо не спираха. Тогава спуснах погледа си от горе надолу по себе си. Роклята ми беше по-къса от палтото и се скриваше в него. Бримки се точеха и по двата ми крака, а пепел от цигари още стоеше по ръба на ботушите ми – прекалено близо до снега, който стигаше над глезените ми. Докоснах лицето си и по ръцете ми остана част от грима, който се бе размазал в пиянската нощ. Никой не би спрял на такова момиче, помислих си, но продължих да ръкомахам. Знам, че ми е било студено, но от спомена това усещане вече се е изтрило. Най-силно се беше запечатала безпомощността ми да избягам от този миг. Предполагам, че именно затова го запазих.

Оттогава мина много време. Продължавах да събирам нови и нови. Омъжих се. Накарах мъжа си да купи къща, която имаше същия прозорец като първия ми краден миг. Но моментът не се повтори, колкото и да го наподобявах. Съпругът ми искаше деца, аз не можех да забременея. Работех повече, отколкото си почивах. Когато се прибирах, се карахме. Така, без да разбера, миговете спряха да се появяват и нищо повече не можех да открадна. Бях загубила основната си професия, защото без плячка няма как да има обир. И тогава разбрах – най-лесно се краде от крадеца. Някой прибираше моите мигове. Трябваше да го заловя сама, защото полицаите не биха ми съдействали. Започнах собствено разследване – по следите на изчезналите мигове. Всяка вечер още като отключвах входната врата, усещах миризмата на изстинали моменти. Ровех по всички шкафове, търсех под дивана, леглото. Чувствах ги наблизо, но не можех да ги намеря. Някой ги крадеше в собствения ми дом, но ги криеше добре. Следите водеха само до един човек – мъжа ми. Не исках да повярвам, дни и седмици го разследвах. Накрая се примирих, нямаше кой друг да бъде. Събудих се в три през нощта – и този миг не знам кой ден и коя година се е случил, но помня часа. Станах, без да го будя, и отидох до кухнята. Взех най-големия нож…

Най-сетне се беше случил миг, но отново ми го откраднаха. Виновникът обаче не беше мъжът ми, защото него вече го няма. Споменът след вземането на ножа прекъсва и ме връща чак когато полицията тропа на вратата ми. Мигът го няма, взеха ми го! Крадци – тях трябваше да арестуват, дръжте ги! След нахлуването на униформените през вратата на къщата също никакъв момент не пазя. Разказаха го на делото и така го съхраних. Намерили ме в средата на хола, свита на кълбо на пода. Притискала съм кървавия нож до гърдите си и съм викала. Те не си спомнят какво съм казвала – аз не знам също. А сигурно е било важно, може би съм знаела името на крадеца, може би съм крещяла причината за престъплението. Но непрофесионалистите не знаят да ценят миговете. Прибират само цветовете, датите, отпечатъците – всичко, което не е потребно на един момент.

Не ме изпратиха в затвора, прибраха ме в лудница и тук ще гриза остатъците от живота си. Така и не разбраха това, което им обясних. Аз не съм луда, защото никога не съм полудявала. Не пазя такъв миг, а ако се беше случил, аз щях да го прибера, щях да го открадна, да го съхраня. Това би бил най-скъпият момент в колекцията ми, а аз съм ценителка. Ако искат да ме държат някъде, мястото ми е в затвора – толкова много кражби съм извършила. Но сигурно в законите им няма такава присъда, която да отговаря на престъпленията ми. Затова ме пратиха в лудницата, където, наистина, повече мигове никога няма да мога да открадна.

Христина Теодосиева (1992 г., София) е завършила специалност „Българска филология“ и магистърска програма „Литературата – творческо писане“ в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Работила е като криминален репортер във в. „168 часа“, както и като журналист в други електронни и печатни медии. В момента е докторант по теория на литературата в СУ.