Венцеслав Константинов е български писател, преводач и афорист. Носител е на Наградата за преводаческо изкуство на Федералното министерство за образование и култура във Виена (1993), Наградата на Съюза на преводачите в България за цялостно творчество (2006), Наградата на София за литература (2013). Живее в София и родопското село Солищà. Автор е на антологията „Великите немски поети от XII до XX век“ (2012), стихосбирката „Невидимите сигурни неща“ (2013), есеистичните книги „Писатели за творчеството“ (2007), „Флейтата на съня“ (2010), „Гоблен, извезан с дяволски опашки“ (2011), „Немски литературни простори“ (2014), „От Танхойзер до Шумахер“ (2016) и на сборниците с афоризми „Тайният живот на дъжда“ (2012), „Смехът на совата“ (2014). Преводите му се съдържат в повече от 70 издания.
Венцеслав Константинов
Из „Подковаване на скакалец“
роман в спомени
Потекло
Моят дядо по майчина линия, Стефан Гевгалов, произлиза от Беломорска Тракия – син е на дюлгерин от Гевгели. Като посъбрал малко пари, строителят дошъл в България и се установил в село Шипка. Дядо ми се родил в Казанлък, завършил там Педагогическото училище и станал начален учител.
Както във всяко по-голямо българско селище в Казанлък имало развито читалище – наричало се „Искра“. В него представяли и пиеси, а баба ми, също учителка, участвала като актриса.
Опитвали дори да поставят опери. Баба имала музикален талант – свирела на китара и пеела много хубаво. В „Дама Пика“ на Чайковски играела Старата графиня. Имало един епизод към края на казанлъшката постановка, в който Герман застрелва графинята. Баба толкова неподправено паднала, че си счупила крака, но стискала зъби, докато Герман изпее арията „Она мертва!“. Дядо бил изкушен от музиката – свирел добре на цигулка, – видял как баба се превива от болка и след спускането на завесата се втурнал на сцената, вдигнал я на ръце, взел файтон и я откарал на лекар.
Така станала „заварката“ помежду им и макар че баба била с четири години по-възрастна, двамата се влюбили и през 1910 година се оженили.
Вместо да се наслаждава на младия си съпруг – а дядо бил висок, кокалест, малко мургав и скулест мъж, много представителен, – баба го пратила в Германия да се изучи. Тогава да получиш диплома в чужбина било важно. Дядо заминал, шест години следвал в Германия и Швейцария и завършил философия и педагогика. В Цюрих се сближил с бъдещия екзарх Стефан, с когото обсъждали просветата и образованието. А след като се завърнал в България, през Европейската война го призовали като преводач от немски в Гюмюрджина.
После семейството се преселило в Пловдив. Там дядо станал учител по български и немски език в Търговската гимназия, а също заместник директор на Deutsche Schule. Живеели срещу Винарската изба на улица „Генерал Данаил Николаев“. Баба разказваше как вечер пращали момичето (слугинчето) с кана да наточи вино „отсреща“. През 1919 година дядо, като широк социалист, бил избран за кмет на Пловдив, но за кратко, за сто дни – „като Наполеон“, смееше се баба. По-късно, през 1932 година, като български представител дядо взел участие в тържествата във Ваймар по случай 100-годишнината от смъртта на Гьоте. Там се запознал с д-р Ортега-и-Гасет от Мадридския университет.
Като натурфилософ дядо имаше странни навици – чупеше с върха на бастуна си костилките от черешите по тротоара, за да има какво да ядат врабчетата. Ценеше повече птиците, отколкото хората, говореше с увлечение за тях. Покрай него познавам двадесетина вида пернати. Някога през лятото семейството излизало в планината над Казанлък, намирали си място и си правели колиба. Живеели там с месеци, имали магаре, взето под наем, с което слизали да купуват продукти. Спомням си една снимка – вуйчо с цигулката, баба с китарата, вечер се пеят романси, огън, природа. Вероятно от дядо съм наследил обичта към природата и артистизма. Той беше почитател на швейцарския философ Йохан Песталоци, публикувал е брошури и книжки по педагогика.
– Не може децата да се възпитават унифицирано – казваше дядо. – Педагогът трябва да открие същността на едно дете, да му помогне да развие себе си, а не да го вкарва в калъп.
Но образователните му идеи не са били популярни по негово време.
Дядо имаше приятели сред дъновистите, беседвал бе лично с Петър Дънов по въпроси на училищното възпитание. Понякога ме вземаше със себе си на разходка в Борисовата градина, която новата власт бе преименувала на Парк на свободата. През гората стигахме до колонията на дъновистите „Изгрева“. (По-късно мястото бе иззето за комплексите на Съветското посолство). Дядо крачеше бавно и току се спираше да послуша шума на листата, да чуе тревожния крясък на сойка или да ми покаже как слънцето прозира през короните на дърветата, разлюлени от вятъра. Обичаше да ми разказва за велики хора, също и за живота на хайдутите в горите – как дъвчели млада букова шума и копаели малки дупки в земята, в които си правели чорбица от подсладена вода.
Като немски възпитаник дядо имаше високи идеали и изисквания към света и към себе си. Аз не му харесвах, защото бях уличник. Дядо държеше в гардероба си кутия от обувки, пълна с изрязани пощенски марки от писмата, които е получавал, главно от Германия – с изображения на замъци и прочути реки като Рейн със скалата на Лорелай. Притежаваше и марки с образи на немски величия и държавници като Хинденбург и Хитлер.
Молех дядо да ми подари тези марки, но той ми даваше само по няколко, за да не ме приучва към готованство – или пък за да го моля по-често.
Моят дядо беше недоволен от всичко и всички, комунизмът не му понасяше. След девети септември 1944 година го бяха предупредили да не развива никаква политическа дейност. Забранено му бе да говори открито и да се сдружава. Бяха приятели с журналиста Ячо Кабаивански (баща на оперната певица Райна Кабаиванска). И двамата живееха на „Ивац Войвода“, но когато се срещнеха, разговаряха по средата на улицата от страх, че вкъщи може да ги подслушват и да ги обвинят в заговорничество.
Въпреки несгодите баба беше много ведър, отзивчив човек, слънчева натура, имаше хубава усмивка и много ни обичаше. Аз също я обичах и често ходех при нея, за да си поприказваме и усетя нейната доброта.
Веднъж изрекох пред баба и дядо някаква мръсна дума, чута от улицата, и попитах какво означава. Дядо извади от шкафа нещо, повика ме при себе си и нареди да си отворя устата. Натри езика ми с лютата чушка, която държеше скрито зад гърба си, и викна:
– Това е, за да не говориш повече вулгаризми!
Толкова силно ме заболя, сълзи рукнаха от очите ми и не можех нищо да кажа, а само ломотех, защото езикът ми започна да се надува и вече едва дишах, а бях хремав. Баба, която иначе бе много спокоен и сдържан човек, скочи срещу него и кресна:
– А бре, Стефане, ти ум имаш ли, ще направиш детето да се задуши!
Даде ми да пийна на малки глътки студена вода. Дядо се сви като попарен. Баба, макар и мълчалива, имаше много силно влияние и власт над него – колкото и той да беше господарят в къщата, всъщност баба управляваше семейните дела.
Един ден, вече бях по-голям, майка ми ме прати до бакалията на Трифон на „Иван Асен II“ – още имаше частни магазини – да купя яйца за обяд. Оказа се, че яйцата са свършили. На витрината имаше хубави вафли и страшно ми се доядоха. За да прикрия желанието си, поисках за парите, които носех, да взема вафли. Бай Трифон извъртя една голяма фуния от амбалажна хартия, напълни я с вафли и аз си тръгнах много горд с хитрината си, като набързо изядох една вафла с надеждата, че у дома няма да ги броят и така ще ми се размине. Вкъщи на въпроса къде са яйцата, отговорих:
– Понеже нямаше яйца, ето, купих вафли да се почерпим всички.
Майка ми много ми се накара, а баща ми се ядоса и нареди веднага да върна вафлите и да си получа обратно парите. Излязох разплакан, понеже на знаех какво да направя – вафлите бяха с една по-малко, а ме беше срам да обяснявам на бай Трифон, че вафлите не стават за обяд. Естествено, отидох да се оплача на баба, тя само се усмихна на моята изобретателност, излезе заедно с мене и отидохме у Трифон. Баба през смях му обясни каква е белята, доплати една вафла, а очилатият Трифон, който навярно имаше деца, също се разсмя и ми върна парите с пожеланието друг път да питам родителите си, когато смятам да пазарувам самоволно. Така отървах кожата, а майка ми направи за обяд картофена супа.
Винаги когато се върнех вкъщи с разранени колена, плачещ от болка, майка ми започваше да ме хока, да ме упреква, сякаш се наслаждаваше на мъката ми:
– Колко пъти ти казах да не играеш с лоши деца! Виждаш ли, като не ме слушаш. Хак да ти е!
А баба ме галеше по главичката и нежно шепнеше:
– Не плачи, моето момче! Ще ти мине като на кученце. Че то юнак без рана не ходи – и болката ми утихваше.
Преди да почине от рак, баба пожела да види нас, децата. Изглеждаше страшно – съсухрена, с рани по гърба от залежаването, но се мъчеше да се усмихва и държеше ръцете ни със своите вече кокалести длани. Така си и отиде!
След като баба вече я нямаше, дядо заживя сам, а това, изглежда, го смазваше. Наскоро беше получил мозъчен удар, влачеше единия си крак и носеше очила с едно матово стъкло, защото зрението му беше нарушено. Почина на 73-годишна възраст, дълбоко огорчен и разочарован от живота.
Чудните роднини
Понякога ни идваше на гости една леля, сестра на баба.
Беше на години, но настояваше да я наричаме „леля“. Правеше впечатление на лична, изискана жена с маниери. Учила бе в Париж пеене и рисуваше пейзажи. Говореше чужди езици и се обличаше с вкус, а дрехите и красивите ѝ накити бяха все от „странство“. Носеше много кехлибар и злато. Живееше в Пловдив, даваше уроци по френски, не се бе омъжила. Приказваше се, че имала годеник офицер, който загинал в Световната война и тя толкова страдала по него, че останала сама. Не беше красива, но излъчваше властност и достолепие. В Пловдив общуваше с именити художници, имаше подарена картина от Цанко Лавренов.
Когато пристигаше у дома, леля Невена се показваше смаяна от моята невъзпитаност и уличния ми говор. Със старомомински плам се заемаше да ме превъзпита, да направи от мене „човек“. Непрекъснато ми отправяше упреци и назидания. Изразите ѝ бяха: „Как може!“, „На какво прилича това!“, „Срамота!“, „Това ли ти е възпитанието!“. Обичаше да ме въвежда в добрите светски обноски. С високо вдигнат пръст проповядваше: „Лактите никога на масата“, „Не се навежда устата към лъжицата, а лъжицата се поднася към устата!“ При това понякога се объркваше: „Не се яде, докато се храниш!“
Аз смъртно я ненавиждах главно заради нейните поучения, които ми се струваха безумни. Например тя ми обясняваше, че културният човек си пуска водата в тоалетната, преди още да е станал от клозетната чиния, за да не вижда фекалиите си и с това да наскърбява своите чувства. Обичаше, докато седи в тоалетната, да си припява арии от любими опери, така вероятно се усещаше по-изискано. Чудех се какво отмъщение да измисля. Накрая налях едно канче с вода и го закрепих в клозетното казанче така, че когато се дръпне синджирът, водата да се излее върху седящия отдолу човек.
В ранната утрин леля Невена влезе в тоалетната, като си тананикаше нещо.
Седнах на прага пред вратата и зачаках. В един миг се чу шум от пуснатата вода и вик:
– Мъж! Мъж!
Лелята изскочи полугола, с ужасено лице, убедена, че някакъв мъж я е наплискал през клозетното прозорче. А пък аз се смеех:
– Лельо, къде си тръгнала по гол гъз! Това ли ти е възпитанието!
Мразехме се взаимно. Дойде и по-страшното ми отмъщение, за което после се срамувах. Веднъж тя се готвеше да иде на гости у своя приятелка от младите години. Беше проснала в спалнята най-хубавата си копринена рокля от Париж и в кухнята си правеше косата с маша, нагорещена на печката. При това си пееше на италиански ария от „Риголето“ – имаше мек, но малко сладникав глас. Издебнах я, докато си навиваше буклите, взех от аптечката шишето с йод и го излях върху роклята. Избягах в кухнята и я погледнах невинно, сякаш не знаех нищо. Лелята се върна в спалнята и първоначално не забеляза злината. Изведнъж „La donna e mobile“ секна, лелята нададе животински рев и при вида на съсипаната си рокля горчиво се разрида.
След тази случка тя повече не стъпи у дома и аз се лиших от нейните нравоучения. Вече нямаше кой да ме превъзпитава.
Останах си уличник.
Имахме и други гости. Най-забавният сред тях беше вуйчо Чудомир – кларнетист във военен оркестър и братовчед на майка ми. Той бе плещест, червендалест мъжага, от чието лице не слизаше добродушна широка усмивка, която разкриваше едрите му конски зъби. Беше стар ерген, но луд по деца. Веднъж ми донесе за подарък дървен камион, на който аз веднага седнах и го счупих. Баща ми се смръщи, а вуйчо Чудомир само умилително се засмя.
Жените се прехласваха по него, всички го смятаха за женкар, защото умееше да ухажва и да изрича ласкави думи на дамите. Но, струва ми се, той не бе докосвал жена, а гледаше на жените като на сестрички. Това правеше дамите доверчиви, разтоварени от еротично напрежение. В присъствието на вуйчо Чудомир възникваше дружелюбна и ведра атмосфера, наситена с неговия гърлен смях. А как само се смееше той! Веднъж сподели, че в поделението му се случила много смешна история и ей сега ще я разкаже. Още преди да заговори, избухна в такъв буен смях, че всички заедно с него се разкикотиха до сълзи. А историята не беше смешна, а по-скоро печална. Полковият готвач, като застройвал казана с яденето, вместо в тенекията с олио, бръкнал с черпака в тенекията с газ, оставена наблизо, и излял газта в манджата. Настъпила олелия, това било „извънредно произшествие“ – цял полк бил лишен от обяд и трябвало да се раздава суха храна. Полковият готвач бил наказан, а също старшината, който като долял газените лампи не прибрал тенекията с газ, а я оставил до тенекията с олио.
През цялото време на разказа вуйчо Чудомир се заливаше от смях, който заразяваше и другите – по страните им течаха сълзи, но не от мъка за злополучния готвач. Само баща ми остана сериозен и по лицето му се четеше недоумение – къде е тук смешното?
Гостувания
Баща ми имаш е приятел от Музикалната академия, бъдещия професор Влади Симеонов, голям цигулар и диригент. Той създаде прочутия детски симфоничен оркестър „Пионер“.
Един летен ден Влади Симеонов поканил баща ми да му гостува семейно на дъновистката колония.
Тръгнахме всички и вече доста уморени, стигнахме през Борисовата градина до „Изгрева“. Още отдалеч видяхме приятеля на баща ми, гол до кръста, по къси панталони, заобиколен от деца и зает да прави огромно хвърчило. Той ни видя, но само ни махна и продължи да връзва панделки към рамката. Посрещна ни съпругата му, настани ни на една външна маса и настъпи неловко мълчание. Искаше ми се да отидем при другите деца и да видим хвърчилото, но баща ми настоя да чакаме. Тогава стопанката ни заведе с брат ми в дома на техни приятели – също дъновисти. Къщата беше едноетажна, обърната на изток, за да посреща слънцето. От външната врата се влизаше направо в стаята. Отвори ни невисока усмихната жена и ни покани да влезем. Ходеше боса и стъпваше направо по дървения под. Всички стени на стаята бяха покрити с картини – мъжът ѝ беше художник. Най-много имаше пейзажи и красиви натюрморти. След като ни почерпи със сладко от вишната в градината, жената ни отведе до една люлка, вързана за дебел клон, и започна поред да ни люлее. Беше все така боса и стъпваше с широки крачки по хладната земя.
Накрая се върнахме при родителите и насреща се зададе Влади Симеонов – възбуден и радостен. Сърдечно се ръкува с всички, също и с нас, децата, и ни предложи да пуснем заедно хвърчилото, тъкмо бил излязъл ветрец. Отидохме на поляната.
Влади Симеонов си наплюнчи пръста и го вдигна над главата си, за да улови посоката на повея. После нареди на две по-големички момчета да хванат внимателно хвърчилото, да го извъртят подходящо и да го вдигнат срещу вятъра. Хвърчилото затрептя, лентите му се разиграха, а Влади Симеонов държеше навитото на пръчка кълбо навосъчен канап и с кимване даде знак на момчетата да се отдръпнат. Пъстрото хвърчило отначало се замята наляво-надясно, сякаш щеше да се разбие в земята, но после се укроти и пое нагоре. Влади Симеонов бавно отпускаше канапа и скоро огромното хвърчило стана малко и само опашките му блестяха.
След това всички доволни насядаха около масата. Стопанката наля на децата по чаша медовина – недалеч се виждаха сандъците на кошери, – а баща ми подхвана с приятеля си някакъв кой знае кога прекъснат разговор за музика, музиканти и оркестри.
Ние, децата, щастливи подтичвахме наоколо.
Жените бъбреха весело и си споделяха какви нови дрехи са получили от чужбина, какви пудри и червила употребяват и повтаряха всичко по няколко пъти, сякаш за да се уверят, че каквото казват, е точно така. По лицата им грееше радост, бяха възбудени като малки момичета.
Заваля лек дъждец и скоро си тръгнахме.
Веднъж бяхме поканени на рожден ден в Павлово, във вилата на бивш царски офицер. Беше топла есен, седяхме на маса в обширната градина и вървеше спокоен разговор за политическите събития. Нас, децата, освен с разни лакомства и вкусни курабийки, ни черпиха с лъжичка бяло сладко в чаша вода.
По едно време ми се приходи по малка нужда и изтичах до едно дърво. Стопанката дойде и любезно ми обясни, че в къщата има тоалетна. Поведе ме към вилата в дъното на градината. Смутено гледах тежките каменни стени, по които чак до стрехите пълзеше бръшлян, и се качихме на първия етаж. Старото стълбище проскърцваше, осветлението беше приглушено. След като се облекчих, вместо да си тръгна, реших да надникна в близката стая.
Открехнах вратата и влязох. Видях красиви мебели, от тях леко лъхаше на старо дърво. Отворих един скрин и първото нещо, което видях, беше кутия с бижута и накити. Сред тях имаше голям военен орден, може би получен за храброст. Занесох го до прозореца, за да го разгледам и в този миг чух стъпки. Без много да му мисля, пъхнах ордена в джоба на панталонките си и се зазяпах през прозореца. Влезе стопанката, каза, че другите деца ме чакат да си играем и аз хукнах. Вън се чудех какво да правя с откраднатия предмет, още повече че след малко стопанката отиде на масата и дочух думата „орден“. По изражението на баща ми разбрах, че ме чака нещо страшно. Повикаха ме и направо ме запитаха дали не съм взимал нещо от един скрин. Отрекох. Баща ми понечи да ме пребърка, но стопанката с блага усмивка повика всички малчугани и обяви:
– Деца, тук някъде е загубен един орден. Потърсете го и който го намери, ще го обявим за герой на деня.
Всички се пръснаха из градината и започнаха да ровят около дърветата и храстите. Аз се поотдалечих и сред нападалите жълти листа под едно голямо дърво „намерих“ ордена. Занесох го на масата и невинно запитах:
– Този ли е?
– Да, точно този, ти си героят!
Стопанката прибра ордена и ме погали по главичката. Гостите се радваха и ме хвалеха. Само баща ми седеше мрачен, целият почервенял и безмълвен.
Тогава проумях каква е силата на добротата, с която се сблъсквах за първи път в моя малък живот.
Ранна „политическа дейност“
През есента на 1946 година се проведоха избори. Баща ми беше за социална справедливост – не можеше да гледа с безразличие как бедни, някои от тях образовани хора, се ровят по боклуците, за да намерят нещо за ядене. Не мразеше богатите, но ги намираше за безчовечни и лишени от сърце. В кварталната избирателна секция той бе представител на Социалдемократическата партия и вкъщи аз се забавлявах да разстилам купчето с виненочервени партийни бюлетини.
С едно от първите ми приятелчета от улицата, Митко Коклин, решихме да поиграем на избори. Той бе намерил отнякъде две „гласувателни“, попълнихме ги надлежно – макар и шестгодишен, аз вече можех да чета и едвам да пиша, а Митко беше с две години по-голям. Положихме си „министерските“ подписи. Гласувателните трябваше да се предадат запечатани. Поради липса на лепило използвах за тази цел сопол – бях непрекъснато хремав.
Но играта стана за мен действителност. В решителния ден отидох в избирателния пункт в „Базата“ – ресторант на ъгъла на „Светослав Тертер“ и „Мизия“, – където беше секцията на баща ми. Там се бяха събрали много хора, млади и стари, всички превъзбудени от важното политическо събитие. Отвън звучаха агитационни подвиквания:
– Всеки глас за ОФ власт!
И по-слаби:
– Нито глас за ОФ власт!
В един момент извадих фалшивото гласувателно и го предадох на комисията. Сред общ бурен смях го разлепиха (сополът държеше) и след кратко умуване ме поканиха в „тъмната стаичка“ да гласувам. Там доста се забавих, удивен, че има толкова много разноцветни бюлетини. Някакъв мъж дори надникна, за да види каква бюлетина ще пъхна в плика. Но аз излязох с виненочервената бюлетина в ръка и видях колко пребледнял беше баща ми от притеснение, че може да избера друга партия. Пуснах бюлетината в кутията сред всеобщи ръкопляскания. Тогава това все още беше възможно.
Богаташки Великден
През следващата пролет майка ми срещнала на пазара своя съученичка от пловдивското Deutsche Schule. Двете много се зарадвали, заразпитвали се коя къде е, за кого е омъжена и тъй нататък. Когато Ванчето узнала, че майка ми е съпруга на преподавател в Музикалната академия и има две деца, плеснала с ръце и я поканила семейно на Великден, „за да си хапнат децата агнешко“ – тя била женена за едър индустриалец от София.
Баща ми силно се противеше на това гостуване, но накрая майка ми го убеди:
– Заради децата.
Купихме цветя и точно в 12 часа бяхме пред входа на богаташката къща – вратата беше с резби, а отстрани висеше фенер от ковано желязо. Баща ми дръпна камбанката и след малко отвътре се чу женски глас:
– Кой звъни?
Майка ми припряно отвърна:
– Аз съм приятелка на Ванчето, поканени сме за Великден.
– Сега ще повикам господарката.
След кратко шушукане се отвори едно замрежено прозорче във вратата, зад което проблесна тежко гримирано око и се чу сънлив глас:
– Ние нищо не знаеме за това, но щом сте дошли, нема да ви върнеме, заповедайте. (Говореше на софийско наречие.)
Вратата се отвори и баща ми пъхна букета в осеяните със златни пръстени ръце на господарката. Тя го предаде на слугинята:
– Миче, сложи го некъде.
Влязохме в огромен хол с разтегната маса, застлана с ленена покривка и наредени прибори за хранене. Седнахме на едни странични столове и зачакахме. Чухме как господарката приглушено се кара на Ванчето. Слугинята не намери ваза за букета ни, а небрежно го хвърли върху перваза на прозореца.
По едно време отсреща се отвори врата и млад мъж по наполеонки притича през хола, явно устремен към тоалетната. Седяхме на тръни и се чувствахме ужасно неловко. Постепенно заприиждаха гости и се занастаняваха на масата. Поглеждаха към нас с удивление и се питаха с очи какви са пък тези непознати.
На нас с брат ми също ни се доходи до тоалетната и слугинята ни отведе през дълъг коридор до огромна баня, където имаше фикуси и други растения. От съседната кухня долиташе непреодолимо ухание на печено агнешко. Открехнахме вратата – във вече отворената фурна на грамадната зидана печка димеше тавата с агнето. А на шкафа се кипреше голяма купа с прясно боядисани великденски яйца. Взех две от тях и дадох на брат ми, за да се чукнем. Брат ми ме победи и аз взех второ яйце. Така скоро изпочупихме всички яйца, аз ги подредих със здравия край нагоре и се измъкнахме, ни лук яли, ни лук мирисали.
Гостите на масата си приказваха оживено и попоглеждаха към нас. По едно време стопанинът се приближи и запита баща ми:
– Ами вие, господине, какъв занаят упражнявате?
Ванчето, вече поокопитена, се намеси:
– Тате, той е музикант…
– Е, музикант къща не храни, но всеки с насоката си… Ами нещо такова, фирмичка да имате, можеме да уредим нещо съвместно. Впрочем на какъв инструмент музицирате?
– Тате, той е цигулар.
– Браво! Миче – обърна се той към слугинята, – бегай на тавана, там има една стара цигулка, донеси я, господинът да ни посвири.
И като прегърна баща ми през рамо, с разнежен глас продължи:
– Тая знаете ли я: „Гърди си с рози накичи…“ Ех, пуста младост.
– Тате, той преподава в Музикалната академия.
– Нищо, де… Случва се.
Баща ми гледаше като вдървен, а лицето му сменяше цветовете.
– Но хайде, първо да се чукнем за здраве. Миче, донеси яйцата. Мичето излезе, върна се с купата и поднесе на гостите да си вземат по яйце.
– Може ли друго, че това е счупено – каза някой.
– А, и моето е счупено.
– Че и моето…
Настъпи смущение. В един момент всички погледи се обърнаха към нас. Баща ми не издържа и високо попита:
– Венко, вие ли свършихте тази магария?
– Нееее…
– Огнянчо, кажи, ти чупи ли яйца!
Вече попораслото ми братче се разрева:
– Венко ме накара…
Стопанинът се надигна и скочи срещу баща ми:
– Господине, така ли учите децата си, и това ми било възпитание!
Баща ми почервеня, стана и дръпна пламенна реч:
– Вие ли ще ми говорите за възпитание? Когато навън хората гладуват, вие сте се разположили тук и гуляете. Тунеядци такива! Изедници! Нямате срама и социално чувство! Като кърлежи сте се впили в снагата на народа! Ставайте да си вървим! – последното беше отправено към нас.
Майка ми възропта:
– Но, Коста, нали дойдохме заради децата, да хапнат агнешко…
Стопанинът неочаквано омекна, изглежда, в него се обади човещината:
– Е, не можеме да ви задържаме! Защо не останете? Но както желаете…
Баща ми ни побутна и си тръгнахме. А стопанинът викна:
– Миче, увий във вестник едно бутче, за децата.
Но баща ми беше освирепял, не искаше нищо да чуе и така стигнахме до изхода.
Стопанинът любезно ни изпрати с думите:
– И пак заповедайте!
Вече навън майка ми просъска:
– Сега ще видиш баща ти на какво ще те направи!
Но баща ми само ме гледаше с невиждащи очи и сякаш ми благодареше за злодеянието над „изедниците“.
Така си и останахме само с миризмата на печено агне…
Сталин, Тито, Димитров
През ноември се случи паметно събитие. От Югославия пристигна с влак маршал Йосип Броз Тито начело на правителствена делегация. Заговори се за създаването на Балканска федерация между България, Югославия, а после Албания, Румъния и евентуално Гърция при успешен комунистически преврат там.
Българите бяхме разделени по области на македонци, мизийци, тракийци, добруджанци – за да бъдем многонационална държава, а Македония да се включи като самостоятелна територия с присъединени земи от България и Гърция. Столица на федерацията щеше да стане Белград.
Тито бе приет в София с голям възторг. Спомням си как ходихме на тържественото посрещане и видяхме трибуната, от която говориха Георги Димитров и югославският вожд. Вдигаха се лозунги: „Добре дошъл, другарю Тито! Да браним дружно нашата независимост от посегателствата на империалистическите хищници! Братство и единство!“ Звучеше песен „Сталин, Тито, Димитров, три слънца днес греят“. За първи път виждах такова всенародно въодушевление. Тито, в маршалска униформа, макар и по-нисък от Димитров, изглеждаше достолепен и самодоволен. Димитров беше напрегнат и неуверен. Той сякаш предчувстваше, че Сталин ще отхвърли идеята за федерация като опит за създаване на Велика Югославия.
Още на следващата година настъпи разрив в отношенията между Тито и Сталин и договорът бе разтрогнат. Кремълският властелин извикал Димитров и Тито в Москва, но Тито не отишъл. Говореше се, че Димитров също отказал, но от Съветския съюз пристигнала със самолет официална делегация начело с мастития академик Виноградов. На летището ги посрещнал Георги Димитров като министър-председател. Виноградов слязъл по стълбичката, двамата се прегърнали и разцелували по руски обичай, а снажният академик взел Димитров в обятията си и го отнесъл в самолета.
Италианският комунистически водач Палмиро Толиати присъствал на срещата между Сталин и Димитров и описва как нисичкият Сталин се надигнал на пръсти и зашлевил високия Георги Димитров. И добавя: „Лицето на героя от Лайпциг почервеня!“
След тази среща Димитров бил пратен в санаториум, за да се лекува от диабет и алкохолизъм. След две години се завърна в България, но в ковчег, и му издигнаха бляскав мавзолей.
А Тито от пръв другар и приятел на българския народ за една нощ се превърна в зъл враг и предател, палач и шпионин. Карикатуристи като Карандаш се надпреварваха да го рисуват окичен по задника с американски ордени и с кърваво сатърче в ръка.
По Коледа се разнесе слух, че съгласно с нов закон за национализацията рано сутринта милиционери блокирали достъпа на всички едри собственици до фирмите им. Който окажел съпротива, бивал незабавно екзекутиран. Оцелелите ги пращаха по лагери за полагане на поправителен труд. Заклеймени бяха като „подли експлоататори на човешкия труд“. В страната се развихри „червен терор“. Имаше арестувани депутати, изведени под конвой от Народното събрание. Земеделският водач Никола Петков бе обесен. Всички се страхуваха, никой не остана пощаден. Поддръжници на комунистите, главно от околните села, се трупаха пред големите кооперации в София и, обзети от „революционна ярост“, крещяха:
– Деца на богаташите, слезте от еташите!
Принуждаваха семействата на видни хора да напуснат домовете си под заплахата да бъдат избити, а селяните се настаняваха в подредените им с вкус жилища, където за първи път виждаха пиано и персийски килими. Повечето прокудени бяха лекари, юристи, инженери, индустриалци.
Вероятно и нашите гостоприемни домакини от Великден бяха прогонени от красивия си дом и никога повече не усетиха вкуса на агнешко печено…
Стопанството
След края на войната на нашата улица се бе случило нещо ужасно. От фронта се завръща синът на съседката Кръстина, който участвал в последната фаза на войната като политкомисар – преди това бил партизанин. Спира с газката пред дома на майка си – бивша политзатворничка, настанена в отчужденото жилище на политически неудобен човек. Кръстина излиза с разтворени ръце да посрещне героя. Синът скача от колата, но изпуска автомата си „Шпагин“, който при удара в тротоара се самозадейства и произвежда откос през гърдите му. Синът се свлича окървавен в краката на майка си.
Тази случка бе потресла цялата улица, а Кръстина полудя, започна да изкарва гнева си на всеки човек, попаднал пред очите ѝ. И понеже имаше неограничена власт, пращаше невинни хора на лагер и вършеше всякакви злини. Издейства да се пресели на горния етаж, а собствениците трябваше да слязат долу. Уреди по-малкия си син, заклет пияница, да стане милиционер и квартален отговорник – викаха му Митко Плюнката.
Отсреща имаше празно място от разрушена при бомбардировките сграда. И там селянката Кръстина, без разрешение от общината, си направи стопанство. Така му и казваше – „стопанството“. Гледаше прасе, зайци, кокошки, а по-късно зася мястото с царевица и го огради, за да не влизаме ние, децата.
По Нова година – беше слънчево и топло – настана време да се коли прасето. Кръстина бе повикала касапин. Измъкнаха от кочината шопара – огромно животно. Повалиха го на земята и касапинът заби голям нож в гърлото му. Но, изглежда, не улучи, където трябва, защото прасето подскочи, отскубна се и хукна да бяга по улицата. От врата му течеше кръв и оставяше червена диря – и това ставаше едва ли не в центъра на София. Накрая шопарът изнемощя и падна на паважа. С една зарзаватчийска количка успяха да го върнат обратно в „стопанството“. Там касапинът го дозакла, от раната му шурна тежка струя кръв, подложиха един леген и започнаха да я събират.
Когато кръвта изтече, вързаха прасето за задните крака и го провесиха на един клон. Започнаха да го пърлят с бензинова лампа, при което се разнесе задушлива миризма на изгоряла плът. Когато го изпърлиха, захванаха да го стържат, докато падне черната четина. Тогава касапинът отряза главата на шопара и започна да я разпарчетосва, после разпори корема му и го изкорми. Извадиха първо червата, необикновено дълги, и с един маркуч ги измиха отвън и отвътре. Отделиха сланината заедно с кожата и я насякоха на големи парчета за осоляване. Междувременно бе запален огън и на него сложиха котел с вода, за да кипне. В легена с кръвта на прасето накълцаха парченца от сланината и дробовете, добавиха късчета месо и някакви подправки. С една фуния започнаха да наливат сместа в червата. Накрая ги превиха на отделни парчета и всичко това хвърлиха в котела, за да се свари и стегне. След малко се разнесе вкусна миризма.
Свалиха котела от огъня, извадиха кървавицата и я простряха на едно въже да съхне. На огъня сложиха голям тиган, в който хвърлиха няколко парчета от готовата кървавица. После на една тава ги нарязаха и всички похапнаха, включително и ние, децата, а отнякъде се появи и дамаджана с червено вино.
Донесоха месомелачка на станок, касапинът режеше късове от различни части на прасето, натрупа ги в празния леген, добави сланинки и започнаха да мелят сместа. На месомелачката имаше дълъг накрайник, който завираха в по-тънките черва и така започнаха да пълнят наденици – за луканки и суджуци, според сместа и подправките. Отново няколко от готовите наденици бяха метнати в тигана и всички хапваха, пийваха от дамаджаната и се облизваха, чуха се викове:
– А наздраве! Кога сме най-зле, така да сме!
Някой подхвана песен от родния край:
– В село Бреница с вино карат воденица…
А друг запя:
– Крушовене, Крушовене, хубава си нощно време…
Така в песни и олелия довършиха прасето, от което накрая остана само локва кръв.
А Кръстина гледаше всичкото това веселие и плачеше. Може би и за закланото прасе, за което се беше грижила като за своя рожба.
Чуждият живот
До „стопанството“ на Кръстина се издигаше двуетажната къща на един авиоинженер на име Ростислав, завършил в Съветския съюз. Всички му викаха инженер Славчо. Женен беше за грозновата жена, все във военна униформа, също инженер. Изглежда, не се разбираха, защото никога не ги видяхме да си говорят, само мълчаливо пътуваха към някакво летище с новия москвич на Славчо. Тогава да имаш лека кола беше събитие. Славчо обичаше да разглобява в двора си двигателя на москвича до последното винтче, после да го почиства и смазва и накрая да го сглобява с най-голямо търпение и прецизност. Бе влюбен в техниката и ние, децата, му носехме разни машинни детайли, които той съхраняваше като скъпоценности, а срещу тях ни даваше стари тенекиени играчки, останали от детството му. Аз много се надявах, че срещу едно малко шаси, изровено в склад за метални отпадъци, ще получа някой танк „Тигър“, но Славчо ми даде пумпал във формата на глобус – когато се завъртеше, издаваше тръбни звуци. Дълго се забавлявах с тази играчка и по глобуса разгадавах имената на различните държави, изписани на немски.
От другата страна на „стопанството“ живееше Густи Таралежкова, русокосо момиче с ясни сини, сякаш винаги разплакани очи. Почти не излизаше от къщи и не играеше с нас. Мислехме я за високомерна, а тя се оказа просто наплашена. По-късно узнахме, че баща ѝ – бивш царски офицер – трябвало да бъде арестуван, но се измъкнал през капандурата на покрива, оттам се спуснал по водосточната тръба към задния двор и успял да избяга от милиционерската хайка. След време се обадил от Америка. Най-странната личност на улицата беше Адриан Войнов – млад, но състарен от алкохол мъж, който живееше в сутерена под Митко Плюнката. Ходеше раздърпан и бос, затова му викахме Чичо Бос – накратко Чибос. Той седеше на прозореца и викаше нас, децата. Разказваше ни разни небивалици и ни пращаше да му събираме фасове от трамвайната спирка. Чибос се беше прочул като голям любовник. Въпреки че отдалеч вонеше на мръсно и на евтин тютюн, или тъкмо поради това, разни момичета, че и зрели жени се лепяха по него и той ги вкарваше в тъмната си задимена стаичка. Сам се хвалеше колко як бил в леглото. Веднъж при него дойде сочната съпруга на един личен мъж, с когото живееха в стара красива къща на близката „Ивац войвода“. След половин час Адриан я измъкна от бърлогата си и, хванал я за ръка, я поведе тържествено по улицата към дома ѝ за изумление на дебнещите съседки и на нас, децата. Жената се червеше от срам и може би от незатихнала страст, а Чибос гордо я показваше като трофей.
Отсреща живееше кака Сийка – млада разведена жена. Беше руса, стройна, с развени коси и кръшна походка. Привличаше мъжете неудържимо и при нея винаги имаше навалица от мустакати сербезлии. Често бяхме свидетели на скандали и дори побоища между ревнивците. Всички я псуваха и желаеха едновременно. Винаги съм се удивлявал от съдбата на красивите и разпътни жени, които не оставяха никой мъж безразличен. След време намерих едно сравнение: на село в гората растеше една породиста джанка ранозрейка, която говедарите брулеха с дива стръв и ожесточение – накрая някой я отсече, защото не можеше да я има само за себе си.
През няколко къщи живееше кака Дора – огромна жена с едро тяло и кръгло лице. Не беше дебела, а просто увеличено копие на нормално момиче. Кака Дора беше много мила, отзивчива, не се дразнеше, че вдигаме шум под прозорците ѝ. Не зная какво работеше, но излизаше от дома си в определен час и също така в определен час се прибираше. Често виждахме как по бузите и текат сълзи – не можеше да си намери половинка. Жените в квартала шушукаха, че ще си остане стара мома, понеже толкоз едър мъж като за нея не съществува. Ние, децата, тайно ѝ пожелавахме да се прибере вечер с някой великан. И не щеш ли, един ден Дора си дойде с мъж – но не висок, а дребосък, стигащ ѝ до пазвата и кривокрак. И двамата сияеха от щастие. Дора го бе прегърнала през раменете, изглеждаше сякаш държи маймунка, защото мъжът бе мургав. После узнахме, че бил жокей и работел в конезавода в Божурище.
Из улицата се мотаеше един изостанал от войната руснак на име Мишка. Беше вечно пиян и ломотеше несвързани думи.
Мишка гребеше с лопата сметта от бетонните бункери при входовете на къщите и я мяташе в боклукчийските гальоти. Така припечелваше по някой лев за ракия. Беше толкова мръсен и вонящ, че се бояхме да го наближим. Често лягаше пред трамвая, уж за да бъде прегазен – нас това само ни забавляваше, но ядосваше ватмана, който упорито дрънкаше с алармения звънец, докато го прогони.
Имаше и друга жертва на войната – Вера Лудата. Това бе млада, някога красива жена, поразена от някакво тежко нещастие. Обикновено седеше на тротоара в пряката на нашата улица, вперила черните си, изпепелени очи в една точка. Не помръдваше, не говореше, а когато с боязън преминавахме покрай нея, не ни забелязваше. Беше облечена в мръсни дрипи, винаги боса и със сплъстена коса, очевидно отдавна немита. Вера Лудата ни плашеше, но и будеше любопитството ни. Тя ни подсказваше за съществуването на един невидим, но много страшен свят на човешката мъка.
В определен ден, на Сирни Заговезни баба приготвяше баница със сирене, а след вечеря завързваше парче бяла халва на червен вълнен конец и го разлюляваше над главите ни. Начеваше „хамкането“ – всички се опитвахме да уловим халвата с уста, после си искахме прошка за извършените „грехове“. Отговаряше се: „Простено да ти е!“ А навън започваше нещо като карнавал.
През цялата седмица по улицата сновяха хора с маски, изобразяващи странни човешки лица или муцуни на животни – лисици, мечки, зайци – и това беше много забавно и вълнуващо. Маските ги изготвяше бате Коста в едно мазе. Правеше калъпи от глина, после налепяше по тях мокри вестници, а когато се втвърдяха, ги боядисваше. При Коста миришеше упойващо на ацетон и разни лакове. Самият той беше много слаб и често кашляше, но така си изкарваше прехраната, докато не забраниха маскирането – навярно по съображения за сигурност. Тогава Коста изчезна – дали постъпи в болница, или бе пратен на лагер за разложителна дейност, така и не разбрахме, пък и не питахме много.
От прозореца отстрани на нашата къща често се разнасяха бодрите звуци на раздрънкано пиано – бате Стефко Караманджуков свиреше „Алатурката“ на Моцарт, докато вкъщи аз се мъчех да налучкам на черните клавиши „Котешкия марш“.
Съзерцавах този странен чужд живот, който постепенно ставаше и мой.
Романът в спомени „Подковаване на скакалец“ въвежда читателя в света на ранното детство, прекарано в Царство България, юношеството, преминало в условията на комунистическата диктатура, и зрялата възраст, започнала в дните на новата демокрация. Разказите за живите събития в паметта се съпътстват от размишления върху пътя на хляба, войната и хората, глада и лишенията, картините, музиката и книгите, живота на улицата, чуждите съдби и надежди, годините на учение, пакостите и джаза, големия страх, срама на съществуването, душевните терзания, любовта, поезията и истината, красотата и смъртта, себеупованието, пътуването през сумрака. Тази книга е възникнала от съдбовни лични преживявания и наблюдения на автора, както и от дългото му общуване с творчеството на значими писатели от минали времена до наши дни. Прочетете целия роман.