Библиотека Български разкази Конкурси Краят на света и след това (2017-2018)

Боровинково сладко, от Димитрина Благоева (разказ)

Боровинково сладко, от Димитрина Благоева (разказ)

Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)

 

 

Димитрина Благоева

Боровинково сладко

разказ

 

Антон Спот беше чакал 6 седмици, докато успее да резервира маса в този ресторант, където сервираха само молекулярна кухня. Желанието му да опита ястие, по-различно от всичко, което е ял, се беше превърнало във фикс идея.

Днес беше приключил работата си в офиса по-рано от обикновено и нямаше търпение да стане 7 часът. Влезе в ресторанта развълнуван, последва посрещналия го салонен управител, настани се на посочената му маса до прозореца и огледа заведението. Луксозна обстановка, добре облечени посетители – ресторантът отговаряше на реномето си. Антон вече знаеше какво ще поръча, беше проверявал менюто месеци наред. Зачака поръчката си с трепета на малко дете, което отваря подаръците за Коледа.

Реши да използва времето и да довърши компютърната програма, възложена от последния му клиент. Не го беше срещал лично, но предложението му беше повече от примамливо. Клиентът имаше особени изисквания към програмата – да архивира голям обем информация, а пък нямаше претенции за сигурността ѝ. Нещо обаче не се получаваше както трябва и Антон на няколко пъти пренаписваше кода и сменяше протоколи. Накрая остави настрани клавиатурата и таблета и се загледа през прозореца.

Светлините на профучаващите по улицата автомобили се пречупваха в геометрични фигури върху мокрия асфалт. Рекламните табла обсебваха погледа с цветни трептения. Дъждовната вода изкривяваше очертанията, които и бездруго вече се губеха в тъмнината.

Антон Спот седеше с изпънат гръбнак, почти на ръба на стола. Промуши покрай гънките на ревера кърпа от лен, обшита с ефирна дантела, и пипнешком провери дали с това движение не е разместил вратовръзката си. Хвърли напрегнат поглед към посетителите от съседната маса – мъж и жена на средна възраст. Стояха и се гледаха влюбено, държейки в ръка дълги кристални чаши. Те определено не се интересуваха толкова от храната, колкото един от друг.

Сервираха му чиния, в която имаше миниатюрно желирано канапе от четири еднакво големи части с различен цвят – жълто, зелено, кафяво и червено. Върху канапето прецизно беше наредена купчина от черни перлени топчета. Отстрани се разливаше жълтеникава пяна, от която тръгваха зелени тръбовидни пръчици.

Антон се пресегна внимателно към приборите и с върха на вилицата си отне парче от зелената желирана субстанция. Поднесе го към устата си. По езика му се разнесе вкус на маслина каламон. След като преглътна, набоде от жълтото парче. То имаше вкус на сьомга. Антон замижа от удоволствие. Побърза да опита пяната. Изуми се, че тя е с вкус на гъши дроб. С прецизността на хирург пресече върха на купчината перлени топчета. Те се изтъркулиха в устата, гъделичкайки езика му. Боровинково сладко – любимото му. Напомни му за детството, за къщата на баба и дядо. А как добре се съчетаваха боровинките и сьомгата.

Зелените тръбовидни пръчици обаче нямаха вкус на нищо. Антон реши, че твърде бързо преминава от вкус на вкус и спря да опитва храната. Загледа се отново навън. Светофарът явно бе спрял движението на червено, по улицата нямаше коли. Дъждът се усилваше.

След малко пробва с нова хапка зелени пръчици. Тя не промени с нищо липсата на вкус. Антон се зачуди дали да не запита обслужващия го сервитьор, но му стана неудобно и се отказа. Забоде с вилицата си от сьомговото желе, бързо го напъха в устата си, но от апетитния вкус този път нямаше и следа. Нищо. Отпи вода от чашата и отново не усети никакъв вкус. Започна да се опасява, че нещо с него не е наред. Притеснението му се усили, когато размърдвайки се на стола, усети краката си изтръпнали и неподвижни. Помъчи се да ги премести и изпъне, но не успя. Постепенно вкочаняване запълзя нагоре по прасците и напираше към колената му. Опита да се надигне от стола. Не можеше да се движи. Антон направи опит да привлече вниманието на сервитьора, но той не го забеляза. Отвори уста да го извика и не можа да издаде никакъв звук. Лявата му ръка също отказваше да се подчини на командите на мозъка. Антон реши, че е получил инсулт или нещо подобно. Твърде бегли бяха познанията му по медицина и точно сега отчаяно се нуждаеше от лекар. Никой обаче не му обърна внимание. Мъжът и жената от съседната маса продължаваха да се гледат един друг.

Парализата пълзеше по тялото на Антон, едновременно с нея го обгръщаха пипалата на панически страх. Дишането му се беше учестило, а той едва разгъваше гръдния си кош. Силно стягане му пречеше да си поема въздух. Имаше чувството, че ако този натиск се усили, ще смачка дробовете му и ще спре да диша. Докато се бореше със задуха, Антон си даде сметка, че в ресторанта е настъпила пълна тишина. Или той беше изгубил слуха си.

В този момент осветлението изгасна. Антон погледна през прозореца. Навън беше непрогледен мрак. Никъде в сградите наоколо нямаше светлина, рекламните табла не светеха, уличните лампи също. Поройният дъжд изглеждаше като стена.

Вече почти предал се на паниката, Антон успя да раздвижи дясната си ръка. И макар това да бе по-слабата му ръка, защото беше левичар, с огромно усилие успя да се пресегне за таблета. Трудно контролирайки пръстите си, той се помъчи да активира устройството, но екранът му оставаше тъмен. Не знаеше колко време продължиха опитите му, но в един момент с няколко светлинни премигвания се появи трептящ текст от командни редове. За Антон не беше трудно да разпознае вирус, който незабавно щеше да срине системата. Сред таговете и цифрите той разчете код и скрито съобщение. При други обстоятелства, щеше да го намери за забавно. „In nomine patris et filii et spiritus sancti…“ Кодът, който мигаше в очакване да бъде въведен, беше „end the world“. „Какво, по дяволите, е това?“ – трескаво мислеше Антон. Какво щеше да последва, ако чукне с пръст върху бутона?

Дясната ръка на Антон безпомощно лежеше върху екрана на таблета. Пръстите му трепереха. Това беше единственото вегетативно движение, което тялото му извършваше. Опита се да отдръпне ръка, но тя не му се подчини. В този момент Антон Спот вече не виждаше нищо.


Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането:

Rating: 4.5/5. From 132 votes.
Please wait...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.