Този разказ е част от конкурса „Краят на света и след това“ (2017-2018)
Галина Москова
1000 въздишки преди изгрев
разказ
Дълбоката бръчка на лицето ѝ стана още по – изразителна. Тя събуди любопитството си и откри в чашата красноречивия поглед на една изгубена себичност. Дали ще оцелее след всички случващи се случайности около нея?
В подножието на лекия ѝ поглед прозираха безкрайните ѝ тайни, ръмящи като последен летен дъжд и бликащи в отронената ѝ вглъбеност.
Коварството на празнотата, която я беше обсебила, пронизваше чувствената ѝ усмивка и тичаше по клепачите на доверието без думи.
Чувстваше промяната в тялото си, но нямаше сили, с които да спре хода на събитията. Гласовете отекваха по коридорите, превърнали се в лабиринт от спомени и загадъчност на времето и пространството. Оставаха ѝ няколко дни да преодолее страха от промяната след болестта или каквото и да е било случващо се около нея в този момент от странното ѝ съществуване…
Лиза протегна ръка към телефона си, но не осъзна какво се случваше в действителност. Тя не чувстваше краката си, нито пръстите на ръцете си, нито светлините на прожекторите. Беше изгубила съзнание, преди да заснемат последния дубъл от филма. Кратките реплики отекваха в дълбините на подсъзнанието ѝ и се отразяваха в затворените мигове на душата ѝ. Дали сънуваше, или всичко това, което я заобикаляше, беше действителност или плод на нейната фантазия?
Земята до нея се разтвори и изплуваха вонящи чудовища, които обвиха тялото ѝ с лепкава слуз. Мълниите се движеха със скоростта на светлината и тя не успяваше да проследи посоката им, за да се предпази от тях. Сградите се срутваха със страшна сила, а остатъците от дървета продължаваха да летят над каменистите местности в далечината. Звездното небе се беше превърнало в бушуваща стихия от лава, пясъчни дъждове и трупове. Водите се разливаха по остатъка от бреговете и събуждаха бавно хоризонта. Избледнялата Луна се превърна в огнен прах, покриващ остатъка от земната повърхност, а останалата част се превърна във водна пелена, независимо от повърхностното напрежение, което оказаха вълните. Лиза неистово крещеше, но гласът ѝ се сливаше с ехото в бездната под нея. В тюркоазения ѝ поглед се бе отразил целият ужас на случващото се. Пълзейки, чудовищата се отдалечиха от неподвижно-мъртвото ѝ тяло и се изгубиха в плъзналата като влечуго мъгла. Изминаха още няколко мига от онези хиляда преди изгрев. Духът на Лиза се озова на познатото място от детството, където се беше запознала с Том… Беше отдавна, много отдавна. Том го нямаше може би от почти 15 земни години, но често идваше в съня ѝ. Сега обаче тя се беше озовала при него в капсулата на замъка, в който живееше от дълго време. Не се изненада. Очакваше я отдавна и знаеше, че някой ден тя ще дойде, за да продължат започнатата мисия, дори и да е настъпил краят на света, в който остана да живее тя. Тялото му се доближи до Лиза, а погледът му се сля с мастилената повърхност на планетата. Прегърнаха се силно, сливайки се в едно необикновено цяло. Музиката продължаваше да звучи, божествена и неповторима. Ухание на нов живот се зараждаше някъде от нищото. Неочаквано един слънчев лъч докосна повърхността на кристала в душите им и той се превърна в красива дъга от чувства и емоции. Новата им виртуална образност разпръскваше цветове около тях. Колкото повече танцуваха, толкова красотата прерастваше в неописуема магия на танца. Багрите на душите им се събудиха и разпръснаха светлина, която погали с топлата си виртуалност листенцата на розата в ръката на Лиза. Неочаквано цветето се превърна в белота от хармония и мир. Листенцата ѝ потреперваха от музиката, а самата тя ухаеше на нея. Светът се роди отново в друго измерение.
Този момент беше твърде близо и твърде кратък, но все пак си заслужаваше двамата да слеят мислите, чувствата, енергиите си в една хармония на високочестотните модулации на хилядата въздишки преди изгрев.
Този разказ участва в конкурса „Краят на света и след това“.
Гласувайте, за да го отличите в класирането: