Библиотека Поезия

Професия: ваятел на ветропоказатели, от Ема Иванова (стихове)

специално за поемата
Илюстрация: Мариан Ценов

 

Отговорен редактор за публикацията: Богдана Тепавичарова

 

 

Ема Иванова

Професия: ваятел на ветропоказатели

Офисна поема

 

 

Скулптурата на тъгата,
нейната физика,
не се произвежда в арт-ателие
в Трявна, Троян, нито в хале
в „Надежда“
с длето и чук.Вдъхновение не иска
нейният паметник
в цял размер,
нейният бюст,
и релефа ѝ в 3D,
нейната версия на кон
с фонтанен ансамбъл.
Нейната статуя огромна
не се прави
от Микеланджело.

Скулптурата на тъгата се дяла
от ръцете на офис-служители
в производствени центрове –
от кал.

Пред екраните,
пред излъсканите с препарат бюра,
създават пип
кавите ѝ бедра,
нейните безсмислени устни,
златните ѝ очи,
плътната ѝ мощ,
силния врат
(майсторите денонощни).

Под шума на слушалките – бадеми,
в тишината на коридорите – алеи,
при прожекторите на дисплеите,
пред прозорците – големи,
облечени в ризи сини,
с върховете на пръстите си ваят
(майсторите анонимни)
великото изкуство
да си траят.

Болеят, пребледняват и падат
под камшичните удари
на съобщенията в чата,
свиват се пред мейлите в строг стил
и докато не чуят мъдрите слова
на Царя на Силните
с вратовръзка на ивици,
която накриво виси,
(майсторите безизборни)
произвеждат тъга,
страдат.

Параметрите на статуята
изглеждат привидно фриволни:
да е голяма, да е безнадеждна и болна,
да предизвиква обръщане на ъгълчетата
на очите и устните надолу,
да бъде чисто и просто гола,
през нея да се вижда истината
от илюзии неподплътена.
(Може да се нарушават правилата –
ако не се вреди на системата).

Сред тези топли стени, в които всички са братя
няма място за дългите светлини
на полицая на колата, няма място за тревоги
за обед и няма бира с приятели,
няма тичане по морски брегове през лятото,
няма нова година в беседи безсъдържателни,
няма аз на теб, ти на мен и пелените на бебето,
няма Витоша от прозореца – неразтребена,
няма тигели по булевардите прашни,
няма буркани със зеле от вашите
няма съседа от къщата на долната улица
с инициалите К.С,
взривил криминалните хроники,
няма хроники, няма вестници –

в офиса тихо, сухо, безропотно, бездетно
се делят дати,
падат понеделници…

Погледът през бюрото към сивия град отвисоко
струва колкото петстотин театрални бинокъла,
и никой повече не опъва тирантите на скуката…

Но тъгата няма нищо общо със мъката.
Който избърше сопола ѝ,
ще стане най-големият майстор,
нему ще се кланят птиците по жиците,
той ще подпише договор със северната лента на земята,
и през нея ще докосва черно-бели дупки,
мостове, океани, под които зеят кухи
на лудост клепоуха подметките
и по-чист от лед ще бъде подът под стола на съседа по бюро

и думите: слабостойност,
безвременност,
тръжба,
вледение –

ще оправдаят

кражбата на лъчи през „уикенда“,
официалните цигарени пушаци,
летящите пясъци на Сахара наум,
стъклата от счупени чаши на коледното парти,
детските автомати с пластмасови спусъци…

 

БУМ

 

17 януари 2016

 


 

снимка
Ема Иванова
Ема Иванова (Mila Muratti в социалните мрежи) е поет, художник и журналист. Завършила е специалност „Режисура на анимационно кино“ в НБУ и магистратура „Творческо писане“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Пише основно поезия, разкази, есета. Автор на свободна практика и журналист в различни сайтове. Посетете личния сайт на Ема Иванова: emaiv.wordpress.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.