Библиотека Български разкази Конкурс Агоп Мелконян Конкурси

Баница с локум, от Еди Румян (разказ)

Илюстрация към „Баница с локум“

За илюстрация е използвано изображението Arecibo message light

 

 

 

Разказът е носител на Специална грамота на името на Агоп Мелконян – изборът на сем. Мелконян и приятели
от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2018

 

 

 

Еди Румян

Баница с локум

разказ

 

Работният ден – обичайно скучноват и доволно уморителен, ама неочаквано се разнообрази, когато се прибирам вкъщи и сварвам там двама извънземни. Извънземни, честна дума! Ама то… колко да струва думата на един луд. Кат казвам луд – по принцип съм кротък и тих човек, но съм освидетелстван, жълта книжка си имам и прочие… абе всичко точно. Не съм опасен, никога проблеми не съм правил. И хората ме приемат. Някои даже и уважават. Ето – и работа си имам. Бачкам в една болница. Болница, не лудница! Разнасям навред санитарните материали. Много съм стриктен, всички са доволни. Ама да не се отплесвам много-много – за извънземните ми беше думата. Та влизам си аз в хола, а ония ми се разположили на диванчето като турски бейове, само чашите с кафе им липсват.

– Вие кви сте, бре? – викам им аз.

Единият изобщо не трепва, даже не помръдва от местото си. Той си и мяза на бурсук отсекъде, само кат пукал гледа. Другият обаче явно нещо възпитан го играе, веднага рипва и почва да любезничи:

– Здравейте, г-н Желязков. Ще ни извините, че нахлухме така в дома ви, но просто нямахме възможност да ви известим предварително. Иначе без да се притеснявате, ние сме малко извънземни.

– Че сте извънземни, туй го виждам. Приказката ми беше – що чините тук?

Двамата се споглеждат в неловко мълчание. После Любезния наглася джуките за по-широка усмивка и отвръща кротко:

– Г-н Желязков, впечатлени сме. Досега никой не бе съумял да разпознае какви сме. Ще ме извинявате за въпроса, но как се досетихте?

– Виж са, преател, аз съм човек прост, на всичко отгоре и освидетелстван, че навремето с един камион нещо не се разбрахме… и пътищата ни се пресекоха неправомерно. Та тиквата ми може да с жълт картон, ама пък зъркелите са перфектни. Та само кат ви видех двамата как сте ми се настанили – крадци не сте, ….ченгета не сте…, а кат ви гледам кратунките – на пръв поглед различни, ама носове, джуки, зъбни израстъци – същински близнаци. Тука поточна линия неква е играла.

Словопотокът ми кара Любезния да отстъпи крачка назад, а Бурсука май се напъва нещо като усмивка да извади, ама изкуственяк пълен, досущ като на некоя плеймейтка гримасата, кога се мъчи да настрои налятите си джуки по подходящ ъгъл.

– Хем наблюдателен, хем аналитичен. Наистина имаме сходни структури с хората, но лицевите разлики ни наложиха да направим някои корекции.

Тук… нема кво да отвърна. Егати извънземните. Тия даже май не могат и да летят. Винаги така съм си представял извънземните. Като птиците. Туй са далеч по-висши създания от хората. У секъв смисъл.

– Нашата цел – заобяснява се Любезния – е обиколка на целия свят и срещи със специални хора, които са най-добри в нещо. Задаваме им въпроси и накрая обобщаваме отговорите.

Ха! Егати тъпотията! Ама да не ги обидим – отвръщам миролюбиво:

– Преателче, че на мен какво ми е специалното, освен че ми хлопа дъската? И в кво съм най-добър? В лудостта? Бая по-луди от мен има, тъй да знаете!

– Дори не ви смятаме за луд, г-н Желязков, погрешно ме разбрахте.

– Еее, айде сега и джумбиш си правиш! Луд съм си, ама по моему. Ето – бъркам в джоба, а там на някакво листче изписано „ПЛОВДИВ“. – Ето! Видите ли? До минута съм забравил името на града. След оная случка с камиона – целата ми география изгоре. Нищо не остана. А възстановка – йок! Цел атлас изчитам – полза – йок! Реката насред града не мож я изрека.

– България? – сякаш пита Любезния.

– Щом казваш – сигурно.

– Не – поклаща глава той, – това е името на държавата, в която сме. Набелязваме от всяка по един човек.

Тук тия ме утепаха, братче. По човек от страна! Направо прихвам:

Ами че вие сте бая загубени извънземни, щом от цела държава точно мен сте избрали – после малко се сепвам, дано не съм ги засегнал, че … знам ли.

Любезния обаче се хили, даже и Бурсука некак налучква ъгъла на джуките. Инак пак безмълвен остава.

– Виждате ли, г-н Желязков! Малцина са тези, които казват това, което мислят.

– Хм…ами може. То хората невинаги казват туй, де мислят, щото често не им е изгодно. Все изгодата търсят. Главно парична, ама и как ще изглеждат в очите на другите.

– Интересна гледна точка. Значи твърдите, че хората ги е страх да изразят собствените си мисли?

– Преател, аз съм кукундел, нищо не твърдя. Само се питам понекога дали словото ни е дадено повече да крием туй, що ни гложди отвътре, отколкото да го изкараме навън. Инак в таз държава – абе уж сме свестни чиляци, ама все тарикати го раздаваме. В туй ни е проблема. Един доктор в нашта болница много добре го рече – „твърде много тарикати на твърде малка територия“. Иначе хората тук сме с големи сърца, гостоприемни … – Едвам съм изрекъл последното и се сепвам – Ама чакайте бре… аз… съвсем забравих. Да ви почерпя нещо? Искате ли парче баница с локум? Страаашно я правя.

– Не, не е нужно. Нищо не искаме, но на свой ред бихме желали да ви направим един малък дар – Любезния се обръща към Бурсука, а онзи иззад диванчето вади една голяма чанта, де до момента не я бях забелезал. Бърка в нея, вади нещо и го подава на Любезния. След миг в ръцете ми се озовава голяма дървена птица.

– Г-н Желязков, тази скулптура е чак от Чили. Дано ви допадне.

Гледам и не вервам. Ама то нещо наистина изключително. Прекрасно. Аз за птици душа давам. Чили? Туй един лют-лют сос, ама тук май пак до географията опряхме – обречена работа. Не че ме и вълнува. Само птицата има значение. От друга страна….как да приема без нищо насреща. Неудобно ми става.

– Не се притеснявайте, моля ви. – Любезния се досетил, или направо прочел мислите ми – Нищожен дар в замяна на това, което ни казахте.

– Че кво толкова съм казал? – пуля се.

– Онова, което за мнозина е най-трудно – отвръща той. – Да изречете мислите си такива, каквито си ги усещате. – После се обръща към Бурсука, кимва и онзи се изправя с чантата в ръка.

– Ще ви оставяме, г-н Желязков – усмихва се Любезния. – Повярвайте, посещението ни, макар и кратко, бе твърде ползотворно.

– Ами.. щом казваш – чудя се кво да отвърна. Туй посещение същинска загадка остава. Но в момента мога да мисля само за прекрасната дървена птица. След секунди сме на вратата. Бурсука все тъй мълчи кат пукал, само кимва важно и обръща гръб. Любезния обаче се здрависва сърдечно:

– За нас беше чест, г-н Желязков. Вие сте достоен човек.

– Да бе, да – отвръщам аз.

След миг съм затворил вратата и тръсвам глава. Луда работа, братче, с тия извънземни. Бъкел не разбрах за чий … ми се натресоха. Но с такъв подарък – можеш ли се оплачеш? Вълнението още така ме тресе, че нема никъв смисъл да легам. Я по-добре да похапна малко баница. Отивам в кухнята, отварям хладилника и що да видя? Баница нема, братче! И троха не е останала! И тогава ми просветва! Аххх, вашта мама извънземна! Тия са ми я оплоскали до шушка! Или пък са я взели. Оня – Бурсука, де не мож му вземеш думата, мое да я турил у чантата. После обаче пак се сещам за дървената птица и ядът ми сам надалеч отлита… или по-скоро нещо друго се случва… усещам… с ръката ми нещо не е наред… топло ми става… на дланта, там, където преди малко Любезния я бе разтърсил. Усещам как топлината пълзи нагоре, като течение на река. Река. Река Марица! Река Марица тече насред нашия град. Пловдив! Вцепенявам се. Топлата вълна вече застига рамото ми, оттам се насочва към главата. В следващия миг – вече нищо не е същото.

 

* * *

… Смолян. Родният ми град. Враца. Родният град на родителите ми, лека им пръст. София. Столицата. Париж… Париж и Сена. Лондон… Лондон и Темза. Градове, в които никога не съм бил. А толкова много съм искал. И не само там. Още толкова много места. Стотици. Хиляди. Имената изникват лавинообразно. Но ето че едно взема превес над останалите. Чили. Да, Чили. Не лютият сос, който държа в хладилника. Държавата. Съвсем наскоро бях чел нещо във вестника. Тичам до всекидневната и почвам да ровя. Броят от онзи ден. На предпоследната страница. Ами да – ето! Заглавие – „Чудо в Чили! Освалдо Аргимелеш прогледна!“ Отдолу текст: „Чилийският майстор, известен по цял свят с уникалните си скулптури от дърво, прогледна. Аргимелеш страда от пълна слепота по рождение, което не му попречи да се утвърди като един от най-изявените в занаята. Само преди няколко дни обаче недъгът на твореца необяснимо е изчезнал и сега той за пръв път има възможност да разгледа собствените си произведения…

… не чета по-натам. Мислите се въртят в главата ми, препускат с бясна скорост във всички посоки, надпреварват се, не – надлитат се като птици, устремени към нови и нови висини. А висините са безкрайни. Безкрайни, но все пак недостатъчни за полета на истински волната птица. А след малко – друга мисъл постепенно назрява и обгръща с крила всички останали. Накъде ли лети сега моята баница с локум? Предполагам към някой нелечимо болен човек. Навярно диабетик. Дано му се услади.

 


Еди РумянЕди Румян е роден в София. Завършва магистратура в Технически Университет – София. Работи с числа и екселски таблици, но в свободното си време предпочита да бъде сред природата и най-вече в планината. Запален е по ските и тениса. Обича да чете, понякога и пише. С част от творбите си е многократен участник във формата #Писателибезкниги. Има публикации в списание Granta (бр. „Отвъд болестта“), сайта СПО (Свободно поетическо общество), рубриката #binstory на радио Бинар и антологията АЛБЕНА (изд. 2017). Негови разкази са участвали в други литературни четения, включително и Пощенска Кутия за Приказки.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.