Разказът е носител на Почетна грамота на името на Агоп Мелконян – изборът на сем. Мелконян и приятели
от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2019

Емил Георгиев

Зомби ваксина

разказ

Отново е утро. Изсипвам се от леглото и проверявам  всичките ми чаркове дали са си прикрепени по правилните места.

„Ако се събудиш сутрин и нищо не те боли, значи си умрял!“ – старата поговорка ме движи всеки ден. Отварям уста и надавам нечленоразделен звук, който би трябвало да е думи, но повече напомня плач на новородено. Опипом си намирам пътя до антрето и включвам лампата. Замалко да отскоча крачка назад, очите ми се опулват а сърцето ми лудо започва да бие. Пред мен се е изправило ужасяващо създание. Сива кожа, подпухнали очи с огромни черни сенки, чорлава и проскубана коса и редки разкривени зъби – ЗОМБИ.

„Мамка му, мамкаму, мамкамумамкаму!“ – за малко да се гътна, та това е просто огледало.

Поглеждам часовника, прикован на китката ми – остават ми десет минути.  Трябва да си взема зомби ваксината. Хуквам към кухнята, преобръщайки столовете по пътя си.  Треперещата ми ръка събаря чашите в безпорядък.  Отварям шкафа, ръждивите панти протяжно ми се смеят.  Ето я кутията с ваксината. Вкочанените ми пръсти я изтървават и тя се търкулва на пода, капакът отскача на една страна и тя е… ПРАЗНА?!?

Забравил съм да попълня запасите си, какво да правя, какво? Имам само седем минути. През тънките стени се чува как съседът си приготвя неговата доза ваксина. Богато копеленце, има си машина за това. Дали да не отскоча и да го помоля за една дозичка? Не, като ме види такъв, ще ме гръмне, преди да разпознае в мен забавния си съсед.

Остават ми по малко от пет минути, какво да правя, какво да правя? ЧАКАЙ, трябва да имам една аварийна доза в якето. Трескаво започвам да пребърквам джобовете. Пакетче захар, горчица, сол, презерватив, а, ето го спасителното пакетче, омачкано и оръфано, но цяло.

Трябва ми гореща вода. Ваксината се приема само орално, и то разтворена в гореща вода. Само три минути. Нямам време да си сгрея вода на печката, автоматът за топла вода не работи, гадост. Наливам си блудкава пареща вода от бойлера във вече използвана хартиена чаша. Изсипвам кафявата прах от пакетчето в чашата и трескаво разбърквам отварата. Пия на големи, горещи глътки.  Гадно е , отвратително е, горчиво е, но трябва – иначе ще съм зомби цял ден.

На излизане огледалото ме посреща отново – розовобузест, със светнали очи, пригладена коса и сияеща усмивка – истински човек.

С бодра крачка се отправям към спирката на общественият транспорт.  Пътьом виждам загърнати в шлифери фигури, ниско нахлупили шапки, да се прокрадват в сенките. Зомбита, усмихвам се, забравили са да се запасят с ваксината и сега бързат към обществения автомат. А там ваксината е още по-гадна от това, дето го изпих преди малко. Трябва да си купя нова кутия с ваксина довечера, на връщане от работа. Не, сега! Свървам в страни и влизам в магазина.

– Една зомби ваксина! – изграквам срещу служителката.

Тя отегчено гледа през мен. Устата и се отваря и затваря, но не долавям думи,  нима се е превърнала в зомби? Не, просто дъвче дъвка и въобще не е впечатлена от тарикат като мен. Нервно се прокашлям и тихичко си поръчвам.

– Една кутия кафе, моля.

Емил Георгиев е от Варна и пише отскоро, но вече е един от наградените в третия Приказен конкурс на „Буквите“ с разказа „Страшната гора“ (с псевдоним Чемби Чембърс). През 2017 г. със собствени средства издава първата си книга „Пограничната земя – Изрисуваният камък“. Всяка една бройка от книгата е ръчно изработена, с триизмерна корица.