Библиотека Български разкази Конкурс Агоп Мелконян Конкурси

Девет, от Красимира Стоева (разказ)

Илюстрация към разказа „Девет“
Little Planet of Nut

 

 

 

Разказът е отличен на Второ място от редовното жури
в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2019.

 

 

 

Красимира Стоева

Девет

разказ

 

 

І.

– Защо винаги девет?

Кииа се взира в жилките, прорязали листото на синия храст, а след това се привежда към пурпурния цвят и вдъхва аромата му. Девет артерии в живия лист, девет листенца около ароматния прашец, девет пръстенчета по стъблото, девет… девет… девет… Струва му се, че дори тези неща, които не се броят, биха били девет, стига да можеха. Дори лъчите на горещото виолетово слънце и звуковите вълни или миризмите, които се преплитат в атмосферата на деветата планета Каир. Еика и Киеи не знаят повече от него.

– Трябва да има причина – казва Киеи.

– Това е Законът на всичко – колебливо се обажда Еика.

– Нищо не е Закон, трябва да има причина – настоява Киеи.

Кииа чува прокрадващите се стъпки на хищното каори, но изследването е по-важно. И тримата не реагират на глухото предупредително ръмжене. Еика откъсва един тъмносин цвят от близкото дърво и го оглежда така, сякаш не е виждал досега безброй други такива.

Тишина. Вятърът стихва, листата не потрепват… И миг след това под ярките лъчи проблясва като сребриста светкавица влажното тяло на каорито. То се извива гъвкаво и събаря едновременно Кииа и Киеи. Заострени нокти раздират плът, двете му глави едновременно впиват зъби в жертвата. Киеи потръпва и застива неподвижно.

Еика, отдаден на изследването, наблюдава края на приятелите си. Кииа вижда безстрастното му изражение, докато каорито разкъсва тялото му.

 

ІІ.

Кииа слиза по склона към черното езеро, в чиято огледална повърхност е зървал образа си, когато безбрежната водна шир беше само локва в пясъка. Острите камъчета хрущят под стъпките му и се свличат надолу към гъстата течност…

Кииа се отпуска на брега и съзерцава пясъка – дребни парчета виолетова скала, разпръснати по целия бряг, докъдето стига погледът му. Хрумвало му е да ги преброи, но дълбоко в себе си той е уверен, че числото, което ще се получи, ще бъде някоя степен на девет.

 

ІІІ.

Кииа лежи на скалите под виолетовото сияние на небето. Живее на нощната страна на планетата, в студа и мрака. Очите му не познават слънчевата светлина, но може да си я представи. Както и свежата синя растителност, аромата на цветята, топлината на горещите камъни, крясъците на птиците. Помни ги, макар че сетивата му не са се докосвали до тях.

Почива си, събира мощта си. Расте. След като решението е взето, няколко удара на сърцето са достатъчни, за да се подготви за деленето. Всички дейности замират с изключение на една. Кииа усеща себе си като част от нещо и себе си, съставен от части, връща се към себе си, отделя се от себе си и се разделя на половина. Сякаш от нищото атомите се множат, свързват се в молекули, все повече… и още… и още…

В мига на разкъсването разумът отстъпва. А после се завръща. Едновременно в две тела, а не в едно. Кииа се изправя срещу Кииа – абсолютно идентични, неразличими. Един от тях беше преди и гледаше звездите, другият е по-млад и за първи път вдига взор към небето. Ала и те самите не са сигурни кой е първият и кой е вторият. Няма значение – и двамата са Кииа. Но не само двамата. Кииа са много. Десетки тела, обединени от едно съзнание, което пази истинската същност, спомените и опита на необятен разум. Кииа може да бъде колкото си поиска едновременно, но изпитва необходимост бъде девет.

 

IV.

Кииа прекарва времето си в търсене, обикаляне или съзерцание. Той помни образуването на планини, следял е как вятърът отнася песъчинка по песъчинка и променя релефа им. Виждал е реките като малки поточета, следял е браздите, които прокарват в плътта на планетата, скитал е в широките им пресъхнали корита. Наблюдавал е как крехки яркосини стръкчета се устремяват към небето и се превръщат в огромни дървета.

 

V.

Някога, отдавна – Кииа не знае точно кога – имаше една прашинка от вечността, когато бяха повече. Не много повече, само единадесет. Този смущаващ момент никога няма да бъде забравен.

Икае се приближава решителен и различен.

– Няма друг начин – казва той.

Кииа кима. Никога не са виждали как се прави, никой не им е разказвал за това… Кииа се докосва до друго съзнателно същество, усеща го. Мислите му се понасят към всички онези Икае, които обикалят по повърхността на планетата, делят се и умират. Наблюдава света през неговите очи, възприема със сетивата му, рови се из представите и спомените му. Информацията се смесва, образуват се странни асоциации, фактите добиват нов смисъл.

Забраненото е сторено. Следва неизбежната метаморфоза, преминаването в следващата фаза на живот, а това не се е случвало на никого от… много отдавна. Едновременно и непредотвратимо всички Кииа и Икае изгубват способността да се делят и да възпроизвеждат себе си. Обричат се на смърт.

 

VІ.

Икае се отдръпва и отдалечава. Кииа лежи на пясъка, изпълнен с нови чувства, непознати емоции и различни гени. Подготвя се за последното делене.

От него се отделя ново същество, не ново тяло. За пръв и последен път не среща собствените си очи, а чужди. Не може да прочете мислите, защото няма достъп до новото съзнание.

Съществото е дете на Кииа. Нарича го Аиик. Икае също ще има наследник. Двамата нови ще бъдат различни от всички живели досега, както и различни един от друг. Ще бъдат уникални съчетания от външни белези и мисловни схеми, ще разсъждават по нов начин. Ще бъдат по-добри – Кииа знае, че след сливането на гени се получават винаги възможно най-добрите комбинации.

Аиик отстъпва от Кииа и се поддава на първия инстинкт – създаване на условия за оцеляване при критични обстоятелства. Тялото му се дели, полученият двойник веднага възпроизвежда още няколко. Новите Аиик се разпръсват, защото колкото по-далече се намират един от друг, толкова по-малка е вероятността да загинат внезапно и едновременно. И не само това – намират се на неизследвана планета, предстои им да обиколят толкова много места, да се запознаят с останалите разумни.

Първият Аиик остава край Кииа. Не е произлязъл от себе си и това го прави различен, поне за кратко. Част от необходимите знания е получил с гените си, но е любознателен и пита:

– Как се появих?

– Случи се онова, което не трябва да правиш, ако искаш да си завинаги – отвръща Кииа. – Всеки сам се дели на девет. Но ако от двама се получат още двама, то първите двама вече не са същите.

– Защо девет?

– Ти трябва да разбереш.

 

VІІ.

Кииа никога не спи, но понякога сънува. Повечето му тела продължават да обикалят планетата, да се срещат с останалите, да изследват.

Този път се пренася в друг свят, представя си, че не е претърпял страшната метаморфоза, която го тласка към гибел. Във фантазиите му те са живи и безсмъртни всичките – останалите седем, той и Икае, децата им. Забраната се оказва стара легенда. Осъзнали заблудата, те се събират отново и отново, телата им се преплитат, гените се размесват, подреждат, съчетават, образуват непознати комбинации – коя от коя по сполучливи. Из виолетовата джунгла плъзват десетки млади същества: жизнени, прекрасни, интелигентни. Новите ще бъдат по-добри, ще проникнат в тайните. Ще разберат защо винаги са девет! Само че…

Те вече няма да бъдат девет! Картината потъмнява. Влажната гора се препълва, плодовете по дърветата свършват, дори дивите зверове измират, изместени от новия стар нашественик. Накрая те ще се хранят със себе си, ще се разкъсват един друг. Ето една причина да не бъдат много… И все пак… Защо девет? Не осем? Или единадесет?

Кииа отваря очи. За първи път иска да съхрани всяко едно тяло, ала няма нужните рефлекси за това. Нито разполага с време да ги придобие.

Кииа намаляват. Кииа умират – един по един. Докато изчезнат.

 

VIII.

Деветият Кииа се е отпуснал на пясъка. Тялото му пулсира от умора, няма сили дори да се изправи и да доближи блестящата тръпнеща повърхност на езерото.

Над него, в тъмновиолетовата шир се влачат облаци със зелени контури. Между тях проблясват звезди – очи на хищни нощни птици. Кииа е виждал гледката безброй пъти, но сега не може да се откъсне от нея.

Изследвайки, Аиик минава и спира край него. Не подозира, че скоро предопределеният брой ще бъде възстановен.

– Защо точно девет? – пита го Кииа.

– Има причина – отвръща Аиик.

– Научи ли каква е?

– Все още не. Да остана ли при теб?

– Не, върви, търси отговора!

Кииа проследява с поглед как детето му се отдалечава. Аиик е най-прекрасното и интелигентно същество, което е виждал.

 

IX.

Минава време. Кииа не знае къде е, кога е, какво се случва. Струва му се твърде нереално, за да е истина. Икае идва при него и се взира в очите му. Дали и той е последният от своите?

– Защо винаги девет? – повтаря Кииа.

Приятелят му клати глава в знак, че няма представа. Кииа трудно подрежда мислите си и не може да ги формулира в образи и думи. Взира се нагоре, където през ефирните облаци прозират девет блестящи в пурпурно луни. Сетивата му се притъпяват, крайниците олекват, зрението му отслабва и се замъглява.

– Къде отива съзнанието, когато не остане повече обвивка за него? – пита той.

Същността му напуска безжизненото тяло. Отговорът проблясва за миг, но съзнанието му лети към облаците… Светлината – ято светещи сфери, с девет орбити,  около девет пулсиращи ядра, около девет…


снимка
Красимира Стоева

Красимира Стоева е родена през 1984 г. в Пловдив.  Завършила е ПУ „Паисий Хилендарски“ с бакалавърска степен по Социология и магистърска степен по Бизнес комуникации и връзки с обществеността. Пише фантастични произведения и съвременна проза. Автор е на книгите: „Снежните пясъци на Хира“ (2008), „Уроци по грим и горчив шоколад“ (2009), „Лабиринт с разноцветни конци“ (2015), „Седемте живота на Мая“ (2015), „Смъртта е оправдание за всичко“ (2015) и публикуваните в поредицата сборници „Призвание герой“ книги-игри „Хотелът“ (2016) и „Онази зимна нощ“ (2017). Нейни разкази са включени в сборниците „Знойни хоризонти“ (2006), „Бялата градина“ (2007), „Български фантастични ВАЯНИЯ 2007“ (2008), „40 години клуб за фантастично изкуство Тера Фантазия“ (2008), „Таласъмия 2008 – 2009“ (2010), „По крилете на гарвана“ (2017) и „Зовът на Лъвкрафт“ (2018). Носител е на редица награди от литературни конкурси, сред които: литературна стипендия на издателство „Пигмалион“ (2005); първа и трета награда за проза в конкурса на вестник „Пловдивски университет“ (2007 и 2006); втора награда за разказ в литературния конкурс за произведение, базирано на фантастичното и приказното в българския фолклор и митология „Таласъмия“ (2009); първа и трета награда за разказ в националния конкурс „Фантастика през 100 очи“ на издателство „Аргус“ (2008 и 2006) и първа награда за романа „Лабиринт с разноцветни конци“ (2010); отличие за романа „Смъртта е оправдание за всичко“ в конкурса на Фондация „Човешката библиотека“ – „Копнеж за човечни книги 2016“ (2016) и грамота от конкурса L. Ron Hubbard’s Writers of the Future Contest, Los Angeles (2018). Член е на Съюза на българските писатели и Дружеството на пловдивските писатели.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.