Библиотека Български разкази Конкурс Агоп Мелконян Конкурси

Голиат, от Владислав Атанасов (разказ)

Илюстрация към разказа „Голиат“
The Water Baby and the Whale

 

 

Разказът е отличен на Първо място от редовното жури
в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2019.

 

 

 

Владислав Атанасов

Голиат

разказ

 

Как влезе пътят в стаята, какво дойде да пресече…
К. Монтис

 

Приближавах къщата на госпожа Джеладети и в ритъма на крачките тялото ми натежаваше с всяка стъпка. Редиците от сгради се накланяха ту застрашително към лицето ми, ту се отдръпваха навътре, изплъзваха се от погледа, дълбоко зад оградите и занемарените декоративни храсти. Стисках зад зъби душата си и тя напомняше проскърцваща лодка, пълна с черна вода. Опитвах се да мисля за плитчини и за това как вълните се разливат върху широките гърди на бреговете. А денят беше все още в началните си очертания, недорисувани засега от вечното божие присъствие и от всичко, което предстоеше. Хванах с длани лицето си. В маската на кожата усещах как възлите от тревога се увеличават и как тикове преминават през стените на изражението. Трябваше да бързам. За миг през ума ми прекоси въпросът колко ли време издържат цели костите на рибите, когато достигнат дъното на океан. Спомних си как в детството държах в същите тези длани една малка значка. Миниатюрен розов кит от емайл, в чийто гръб беше израснало метално острие за забождане върху дреха. „Момше получи от мен това сакровичте…“ казва ми тъмнокожо женско лице, очертано от синя четириъгълна шапка и широка лента, привързана под брадичката. Стоим пред входа на атракциона „Голиат“, тя задържа погледа си в моя и слага в ръката ми значката. Зад жената, в ограденото пространство срещу градските хали, върху висока платформа на колела, стои препарираната снага на гигантски син кит. Срещу входен билет може да се разгледа отблизо тази купчина смърт, както и стъклен контейнер, в който сред формалин завинаги е затворен погледът на едно китово око. Перце от миналото се плъзна по гърлото ми и застина нито напред, нито назад, прилоша ми. Побързах да се наведа и докато стомахът ми панически се опитваше да напусне тялото, тревогата и тиковете се изляха с потока от стомашни сокове. Вдигнах глава, за да видя някой гледа ли ме, но улицата беше празна от живот и аз последвах успокояващата линия на завоя ѝ.

Къщата приличаше на спомен, заседнал между сградите от далеч по-нови времена. Червените клинкерни тухли на фасадата правеха очертанията ѝ едновременно солидни и меки. В прозорците бяха вплетени завинаги железните пръсти на решетки, а изсветлял от множество години и слънце бръшлян се беше настанил в тържеството на каменните украси. Част от покрива се издигаше с формата на кула и от кръглия отвор в нея излетя бяла птица. Птицата първо се задържа във въздуха, леко се заклати, после рязко се снижи и тупна върху голяма купчина пред дворната врата. Вгледах се – не, не беше птица. Беше букет от бели лилиуми, приземен върху грамадна камара от цветя. Ръката на госпожа Джеладети го беше изхвърлила. Приближих се и клекнах зад прикритието от издъхващи цветя. Мирисът им за миг ме зашемети, все едно тежка невидима длан се стовари на тила ми. Изпитах желанието да се заровя в тях, да потъна в неясната им бяла тайна.

„Стани, младежо. Криениците няма да помогнат. Само детството си мисли, че е невидимо“ чух я да казва. Странно че тази възрастна жена беше слязла толкова бързо от кулата. Усещах как стоеше пред мен, до вратата на двора, и не смеех да я погледна. Престраших се да отговоря – попитах я дали мога да вляза вътре, в къщата. Докато го казвах, собствената ми мисъл ми прозвуча нелепо, все едно бях дошъл да купувам дома ѝ или бях служител на водно дружество, пристигнал да инспектира количеството изразходвана вода. „Да, разбира се“ каза тя и чух отдалечаващи се стъпки. Мина време, преди да се изправя, застанал  до колене пред купчината полегнали тела на лилиумите. Ослепен от белия им край, запристъпвах към очертанията на входната врата и зад нея полумракът на антрето ме засмука.

Госпожа Джеладети беше купила този дом от господин Моемеледжи, един от първенците на града, адвокат с непоклатима репутация, ала с една огромна слабост – суеверен до припадък. Казват, че хора на госпожа Джеладети били му подшушнали една вечер, докато тържествувал от победите на игра на карти, че домът му е обитаван от духове. Настоявали в твърденията си, че често, след полунощ бездомниците виждали как през решетките на прозорците се плъзвали, подобно на риби, студени сенки. Адвокатът на мига изстинал от ужас, събрал с разтреперани ръце печалбата от картите, прибрал се, натоварил на файтон малко вещи и единственото си останало живо през годините дете и повече никога не се завърнал. А госпожа Джеладети се нанесла още на следващия ден с прислугата си и с десетки малки и големи куфари. И това се случило толкова отдавна, сякаш е било преди век.

„Насам, младежо. Насам…“ чух гласа ѝ, пристъпвайки в утробата на къщата. Докато погледът ми свикваше с полумрака, можех да се закълна, че въздухът беше не по-малко тъмен, сгъстен от мириса на препарати за поддържане на стари мебели и тежки парфюми, постепенно изтлявали върху тела и дрехи.  Стоях в просторно помещение, което беше полупразно, а малкото вещи в него – доста занемарени и дори, ще ги нарека така, изоставени на себе си. „Това ли е?“ попита ме госпожа Джеладети и повдигна от пода нещо като торба. Чу се изтракване от парчета дърво, докоснали се едни в други. Госпожа Джеладети стоеше точно в средата на стаята, равновесие, подчертано от мозаечните фигури на пода. В семплия силует на облеклото ѝ за миг се открои формата на малка брошка, закачена отляво, върху почти миниатюрен джоб. Съдържанието на торбата всъщност представляваше разбита дървена кутия за шах и фигурите за игра от нея. Тя ги изсипа на пода и ми предложи да играем. За миг отново ми прилоша, но този път знаех, че това е от прилива на желание да правя точно това. Съзнанието ми се раздели на черно-бели квадрати и пулсът заподскача в кожата на китките. Помоли ме аз да наредя фигурите. Приближих се и приклекнах пред нея. Опитах се да сглобя парчетата от дъската, но това беше невъзможно – все едно да изгладиш стара, изгнила от времето възглавница. Изглежда, че първо трябваше да победя дъската. Предложих на госпожа Джеладети да нарисувам шахматното поле. Тя кимна, излезе от стаята и след малко се върна с купчина продълговати листи и дърводелски молив в ръце. Взех един от тях и започнах да чертая някакви невероятно криви линии. Рисунката излезе извън листа и аз не можех да се спра. Обърнах го от обратната страна и видях върху нея изписан текст. С почерка от ранното ми детство. Най-отдолу, след думите бях нарисувал едно смугло лице с квадратна шапка и панделка, завързана под брадичката. Силна миризма на лилиуми ме лъхна от листа и в същия миг пръстите ми потънаха в него. Погледнах към госпожа Джеладети, ала в стаята, вместо нея, стоеше опъната огромната кожа на кит. Тя беше превзела пространството, нейната паст зееше срещу мен. Огромната уста сякаш се беше приготвила за целувка, но аз усещах, че това е коварство. Всяка душа лесно бива погълната, когато сама е застанала пред нещастието си. В такъв миг ни се струва, че спасението и то, както опасността, винаги и едновременно бди, недалеч от нея. Измама, която съпътства всяка гибел до самия край.

Ала за мен спасението се появи. Внезапно или бях пропуснал момента. То идваше от листа в ръцете ми, който постепенно ги поглъщаше, придърпваше тялото ми като вир и не ми оставаше дъх и сили да се съпротивлявам. Беше невидимо и тихо преминаване. Стъпвах върху черни квадрати в нищото от бяла светлина. Китът махаше с всичка сила с опашката си след мен, но туловището му изоставаше. Промъквах се през изписания лист и се доверявах на края, който щеше да се появи сред гората от целулоза. Чувах гласове, разтегнати от хиляди несмазани пружини.

Надвесена над мен, една жена с всичка сила ме разтърсва. Виждам как ме удря с юмрук в гърдите, сякаш забива, с празна ръка, нож. Усещам болката от това, и от виковете ѝ. После тя се навежда и ме целува, издишва в мен въздуха си и от това пред очите ми всичко се превръща в петна от светлина. Над нея облаците са изрисували пера от сини птици. Опитвам се да я спра. От усилието успявам да обърна тялото си наляво. Пред погледа ми са разпилени предмети около протегнатата ми върху земята ръка – разкъсана книга, портмоне, стъкълца, малка значка с формата на кит, фотография с мен и детето ми. Показалецът ми е покрит с кръв и няколко капки са оцветили в червено лицата от снимката.

Прилошава ми, отново – залива ме вълна, по-голяма от всички предишни. Панически се опитвам да докосна хартиените образи. Добре че никъде не се мярка огромният кит.

 

*Преводът на стиховете от К. Монтис е от Яна Букова, „Кого живея“, изд. „Стигмати“, 2005 – Бел.а.


снимка
Владислав Атанасов

Владислав Атанасов е роден в Русе на 28 септември 1970 г. По образование е филолог, историк, библиотекар, магистър от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалности „Български език и литература и история“,  „Библиотекознание и библиография“. Работил е като гимназиален преподавател и библиотекар, през последните десет години е уредник в отдел „Нова и най-нова история“ при Регионален исторически музей – Русе. Автор е на стихосбирките и поетическите проекти: „Триада“ (1997, съвместно с художниците Александър Петков, Иван Д. Иванов – Йоаний и преводачите Иван Симеонов, Нели Петкова), „Има ли къртицата очи“ (1998), „Нонети“ (1999), „Tarows of madness and children“ (2003, публикувана в „ICH“ от Иван Д. Иванов – Йоаний през 2018), „Стихотворения и други спомени“ (2008), „Днес“ (2010), „Yhtis“ (2011), в процес на издаване е стихосбирката „Овали“. Има публикации в литературни и научни сборници. През 2018 г. есето му „Русе“ е отпечатано в „Danube Sofa Journeys“ като част от проекта на Йозеф Тратнер. През 2010 г. е носител на награда „Светлоструй“ за поезия.