Библиотека Преводни разкази

Откраднатият бацил, от Хърбърт Уелс (разказ)

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Петър Тушков

 

 

 

Хърбърт Уелс

Откраднатият бацил

разказ

 

 

– Още веднъж – каза бактериологът и плъзна предметното стъкло под обектива на микроскопа, – това тук е препарат със знаменития бацил на холерата, нейния микроб.

Бледоликият мъж се наведе и надникна в микроскопа. Очевидно не беше свикнал да работи с такъв и притисна мека, бяла ръка към свободното си око:

– Не се вижда добре – каза той.

– Завъртете леко този винт – обясни бактериологът. – Може би микроскопът не ви е на фокус. Очите на хората са толкова различни едни от други. Съвсем леко в едната или другата посока.

– Аха! Сега вече се вижда – съобщи посетителят. – И в крайна сметка няма много за гледане. Малки резкѝ и парченца розово. Но при все това тези частици, едва ли не атоми, могат да се размножат и да опустошат цял град! Забележително! – Той се изправи, освободи стъклото от предметната масичка на микроскопа и го вдигна срещу прозореца. – Почти не се забелязва – произнесе, изучавайки препарата. Поколеба се. – Образците… живи ли са? Сега опасни ли са?

– Тези са оцветени и убити – отговори бактериологът. – Поне лично аз си мечтая да можехме да обагрим и убием всеки техен щам във вселената.

– Предполагам – каза с тънка усмивка бледият мъж, – че надали държите наоколо ви да се намират на живо… в активно състояние?

– Напротив, длъжни сме – отвърна бактериологът. – Тук например… – Той прекоси стаята и взе една запушена епруветка. – Ето тук бацилът е съвсем жив. Култура на същинската заразна бактерия. – За момент поспря. – Бутилирана холера, така да се каже.

За миг по бледото лице на мъжа пробяга удовлетворение.

– Смъртоносно опасно е да държите такива неща в себе си – произнесе той. Очите му поглъщаха алчно епруветката.

Бактериологът изгледа нездравото удоволствие в изражението на  посетителя си. Мъжът го бе посетил същия следобед с препоръчително писмо, подписано от негов стар приятел, и резкият контраст между двамата веднага му се бе сторил любопитен. Провисналата черна коса и сивите очи, изпитото лице и нервността, колебливият и все пак изострен интерес на посетителя му бяха необикновено разнообразие в сравнение с флегматичната преднамереност на редовия научен работник, с когото бактериологът дружеше. Вероятно поради това, пред такъв силно впечатлен от смъртоносната тематика слушател, беше напълно естествено да наблегне на най-ефективния аспект по въпроса.

Той вдигна замислено епруветката:

– Да, ето я и чумата, зад решетките. Необходимо е единствено да разчупите тази малка епруветка в някой водоизточник и да кажете на тези миниатюрни частици живот, които човек трябва да обагри, за да станат видими единствено с най-мощния микроскоп… да им кажете „Плодете се и се множете, и препълнете резервоарите“, а Смъртта… мистериозната, непроследима Смърт, Смърт бърза и ужасна, Смърт в недостойни мъки… ще бъде изпусната на свобода из този град, ще се разбяга във всички посоки в търсене своите жертви. Тук ще отнеме съпруг от съпругата, там дете от майката, тук политик от задълженията му, там отруден работник от тревогите му. Ще протече в тръбопроводите, ще пропълзи из улиците, ще подбира и наказва къща тук и къща там, където не преваряват питейната вода, ще се спотаи в кладенците с минерална вода, ще измие нечия салата, ще остане латентна в леда. Ще причаква, готова да бъде отпита, в коритата на конете, в обществените чешми от нищо неподозиращи деца. Ще се просмуче в почвата, за да изникне от извори и още кладенци на хиляди нечакани места. Пуснете ли я веднъж във водоснабдяването, преди да сме успели да ѝ извием ръцете и отново да я въдворим, ще е взела своя десятък от метрополиса.

Той млъкна рязко. Често казваха, че реториката му е слабост.

– Но тук е в пълна безопасност, нали разбирате… в пълна безопасност.

Бледият мъж кимна. Очите му горяха. Той се покашля.

– Онези негодяи… анархистите – каза той, – са глупци, слепи глупци… да използват бомби, при положение че нещо подобно е достъпно. Мисля…

Откъм вратата се зачу леко почукване, съвсем слабо докосване с нокти. Бактериологът я отвори.

– Само за секунда, скъпи – прошепна съпругата му.

Когато отново влезе в лабораторията, неговият посетител гледаше часовника си:

– Нямах идея, че ви губя времето вече час – каза той. – Четири без дванайсет. До три и половина трябваше да съм излязъл. Но работата ви се оказа твърде интересна. Не, положително, не мога да остана и минутка повече. В четири часа имам ангажимент.

Той излезе от стаята, като продължаваше да сипе благодарности. Бактериологът го придружи до вратата, след което се върна замислено по коридора към лабораторията си. Размишляваше за етноса на своя посетител. Мъжът определено не беше от тевтонския или общоприетия латински тип.

– Нездрав продукт по един или друг начин, опасявам се – измърмори. – И как злорадо се наслаждаваше на бактериологичните култури!

Порази го обезпокоителна мисъл. Обърна се работната маса до парната камера, а после светкавично и към писалището си. Чак тогава забързано опипа джобове и се втурна към вратата.

– Може да съм я оставил на масичката в коридора – каза. – Мини! – извика дрезгаво в коридора.

– Да, скъпи – долетя далечно гласът ѝ.

– Държах ли нещо в ръка, когато разговаряхме преди малко, скъпа?

Мълчание.

– Нищо, скъпи, защото си спомням, че…

– Синя катастрофо! – извика отчаяно бактериологът и неистово излетя през входната врата и надолу по стълбището пред дома си.

Мини, дочула, че вратата се затръшна силно, изтича до прозореца. Надолу по улицата един слаб мъж се качваше в кабриолет. Бактериологът, гологлав и по домашни пантофи, тичаше и жестикулираше полудяло след него. Единият му пантоф се изхлузи, но не се върна да си го вземе.

– Та той е полудял! – произнесе Мини. – Отново неговите ужасни науки.

След което отвори прозореца и понечи да извика след него.

Слабият мъж погледна през рамо и явно достигна до същото предположение за умствено разстройство. Той посочи бактериолога, каза нещо на кочияша, кожената престилка на кабриолета се затръшна, камшикът шибна, копитата на коня зачаткаха и за секунди и кабриолет, и бактериолог – все така впуснат в диво преследване – се смалиха надолу по пътя и изчезнаха зад ъгъла.

За минутка Мини остана подадена през прозореца. След което отново се прибра в стаята. Беше смаяна.

– Разбира се, той е ексцентрик – започна да разсъждава тя. – Но да тича из Лондон… при това в разгара на сезона… по чорапи!

Хрумна ѝ една отлична идея. Сложи си бързо бонето, грабна обувките му, слезе в коридора, взе шапката и палтото му от окачалката, излезе на входното стълбище и извика на една двуколка, която за късмет в този момент тъкмо минаваше бавно по улицата.

– Карайте по улицата и по колелото на „Хавлок кресънт“. Оглеждайте се за джентълмен, който тича, облечен в кадифен халат, но гологлав.

– Кадифен халат, но гологлав. Много добре, мадам. – Кочияшът шибна толкова делово коня, сякаш всеки ден откарваше пътници до същия адрес.

Няколко минути по-късно малката група от кочияши и безделници, която се събира около стоянката на Хавърсток хил, беше стресната от подминаването на кабриолет, теглен от безмилостно налагано дръгливо, червеникавокафяво конче.

Групата остана смълчана, след което, когато кабриолетът я подмина:

– Туй е Ари ‘Икс. Какви ги върши? – рече набитият джентълмен, известен като Стария Тутълс.

– Размахва си камшика значи, и здравата – отбеляза конярчето.

– Охо! – обади се бедният старец Томи Байлс. – Ето го на и следващия му пуст лунатик. И ако не са си изгубили ума!

– Старият Джордж – посочи Стария Тутълс, – и, както ти го рече, кара като лунатик. Драпа като окошарена овца. Питам се дали пък не преследва Ари ‘Икс?

Групата около стоянката на кочияшите се оживи. В хор:

– Давай, Джордж!

– Надбягване.

– Ще го пипнеш!

– Шибни я тая кранта!

– Държелива е – отбеляза конярчето.

– Ще ме скъсат! – провикна се Стария Тутълс. – Само гледай! Всеки момент. Задавал се и друг. Как пък всички чифтокопитни в Хамстед са луднали тая сутрин?

– Тоз път е женска – отбеляза конярчето.

– Тя язди него – каза Стария Тутълс. – Обикновено е наобратното.

– Какво държи в ръка там?

– Чини ми се на цилиндър.

– Ама да си умреш! Три към едно за стария Джордж – заяви конярчето. – Следващият!

Мини отмина, сподирена от гръмовни аплодисменти. Не ѝ се понравиха, но знаеше, че изпълнява своя дълг, така че продължиха като вихрушка надолу по Хавърсток хил и „Камдън Таун Хай стрийт“, без да откъсва очи от разлуделия се гръб на стария Джордж, който все повече и повече необяснимо отдалечаваше необуздания ѝ съпруг от нея.

Пътникът в най-предния кабриолет се бе свил в ъгъла, скръстил здраво ръце, стиснал малката епруветка, съдържаща в себе си необятни възможности за разруха. Настроението му бе смесица от страх и ликуване. Най-вече се боеше да не го заловят, преди да е постигнал целта си, но някъде отзад се спотайваше и неясният, малко по-голям ужас от противния характер на престъплението. Ликуващото усещане обаче далеч надхвърляше по сила страха. Никой анархист преди него дори не се бе доближавал до неговата концепция. Равашол, Ваян, всички тези изтъкнати личности, на чиято слава бе завиждал, бледнееха от незначителност редом с него. Трябваше единствено да се добере до водоизточник и да счупи малката епруветка в някой резервоар. Колко гениален беше планът му само, да подправи препоръчителното писмо и да си осигури достъп до лабораторията, и как гениално се бе възползвал от удадената възможност! Светът най-сетне щеше да научи за него. Всички онези, които му се надсмиваха, пренебрегваха го, предпочитаха друг вместо него, намираха компанията му за нежелана, вече щяха да се видят принудени да го вземат предвид. Смърт, смърт, смърт! Винаги се бяха отнасяли с него като към човек без значение. Целият свят заговорничеше да го държат в подчинение. Щеше да им даде да разберат какво е да изолираш някого. Позната ли му беше тази улица? „Грейт Сейнт Андрюс стрийт“, разбира се! Колко щеше да му струва преследването? Той подаде глава от кабриолета. Бактериологът го следваше на някакви си петдесетина ярда. Не беше на добре. Имаше вероятност да го заловят. Побърка в джоба си за пари и откри половин златна лира. Която веднага тикна през отвора в лицето на кочияша горе:

– Още – извика, – ако се измъкнем.

Парите бяха грабнати от ръката му:

– Както пожелаете – отвърна кочияшът.

Отворът се захлопна, камшикът се стовари върху лъскавия от пот гръб на коня. Кабриолетът се поклати, а анархистът, все още полуизправен под покривалото, се подпря на него с ръката, с която държеше епруветката, за да запази равновесие. Почувства как крехката стъкленица се пропука и отчупената ѝ половина издрънча на пода на кабриолета. Мъжът се стовари обраттно в седалката с проклятие на уста и се вгледа загрижено в двете или трите капки течност върху покривалото.

Потрепери.

– Е! Предполагам, аз ще бъда първият. Фиу! Както и да е, ще стана мъченик. И това е нещо. Но пък си е отвратителна смърт. Чудя се дали боли така ужасно, колкото се говори.

Внезапно му хрумна нещо – опипа с ръка между стъпалата си. В отчупения край на епруветката бе останала малко течност, така че я изпи за по-сигурно. Най-добре беше да се подсигури. Във всеки случай нямаше да се провали.

След което осъзна, че вече не е необходимо да бяга от бактериолога. На „Уелингтън стрийт“ каза на кочияша да спре и слезе. Подхлъзна се на стъпалото – главата му се маеше. Светкавично отравяше тази холера. Махна на кочияша да се изпари, така да се каже, и остана на тротоара със скръстени ръце на гърдите, в очакване бактериологът да го настигне. В позата му имаше нещо трагично. Усещането за неминуема смърт му придаваше определено достойнство. Поздрави преследвача си с предизвикателен смях.

– Вив л’Анархи! Закъсняхте, приятелю. Изпих я. Холерата е на свобода!

Бактериологът се вторачи любопитно в него през очилата си, без да слиза от кабриолета:

– Изпили сте я! Анархист! Сега разбирам.

Канеше се да каже още нещо, след което се овладя. В ъгълчето на устата му потрепна лека усмивка. Отвори кожената престилка на кабриолета си с намерението да слезе, но в същия момент анархистът драматично му помаха за сбогом и закрачи към моста Ватерло, като внимателно блъскаше инфектираното си тяло във възможно най-много минувачи. Бактериологът беше така погълнат от гледката, че прояви пренебрежима изненада при появата на Мини, застанала на тротоара с шапката, обувките и палтото му.

– Много мило от твоя страна да ми донесеш нещата – отбеляза той и отново се загледа замислено подир смаляващата се фигура на анархиста. – Най-добре се прибирай у дома – каза ѝ той, без да откъсва очи от мъжа.

Мини вече беше напълно убедена, че се е побъркал, и на своя глава даде на кочияша му домашния им адрес.

– Да си обуя обувките? Разбира се, скъпа – каза бактериологът, когато кабриолетът зави и скри от погледа му крачещата черна фигурка в далечината. След което го порази една необикновена мисъл и се изсмя. А после отбеляза: – Но наистина работата е много сериозна… Разбираш ли, този човек дойде у дома, за да се види с мен, и е анархист. Не, не припадай, иначе няма как да ти разкажа останалото. А аз исках да го впечатля, без да подозирам, че е такъв, така че взех първата попаднала ми бактериологична култура от нов вид микроби, за които ти споменавах: онези, които паразитират върху, и според мен причиняват, сините петна по кожата на различни маймуни; и като пълен глупак изтърсих, че е азиатска холера. При което той избяга с нея, за да отрови питейната вода на Лондон, и като нищо може да причини сини главоболия на този цивилизован град. Но току-що я изпи. Естествено, няма как да съм сигурен какво ще се случи, но сама знаеш, че онова котенце посиня, трите кученца станаха на петна, а врабчето придоби яркосин цвят. Най-голямата неприятност е, че ще ми се наложи да си направя труда и да вляза в разходите по приготовлението на нова култура… Да си облека палтото в такъв горещ ден! Защо? Защото можем да се засечем с приказливата мисис Джабър. Скъпа моя, от мисис Джабър не се настива. Но да обличам палто в горещ ден, защото мисис Джабър можело… О! Много добре.

 

Превод от английски,
Юлиян И. Митрев, 2019


The Stolen Bacillus, by H.G. Wells
Thirty Strange Stories
Harper & Brothers Publishers, New York And London, 1898