Библиотека Български разкази

Цветарката от улица „Безнадеждна“, от Николай Петков

снимка
Николай Петков

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Петър Тушков

 

 

 

Николай Петков

Цветарката от улица „Безнадеждна“

разказ

 

I

Есенните листа вече се сипеха из града. Пожълтели и увехнали, те сякаш бързаха в една предсмъртна надпревара да достигнат суровата и ледена земя. Особено в града „Z“ ( не по-различен от градовете от „A“ до „Y“) студът се просмукваше мигновено, дори в горещ, прясноизлят асфалт. Толкова листа за часове оцветяваха улиците, че до края на деня бяха покрили напуканите каменни плочки. Хорските пукнатини обаче не можеха да бъдат скрити. Никога.

Лъчите на септемврийското слънце все така силно огряваха градските пътища. Но от светлината им сякаш лъхаше хлад. Елегантно прикрит, но все пак се усещаше и дори пронизваше душата. Не със своята сила, но със своето присъствие. Септемврийското лято всеки ден се изпълваше с все повече хладина и повехнали листа. Както казваха в града: „Лятото е вече наужким, замирише ли на печени чушки!“

Изгрееше ли луната, голите клони на кестените и чинарите, които първи посрещаха лятото, но и първи се разделяха с него, рисуваха гротескни картини на небесния фон. Всичко изглеждаше така, сякаш природата се готви за голяма траурна процесия, най-отпред на която щеше да стои самата тя. Умираща, тя се изпровождаше от всички свои творения.

Единствено на малката уличка „Безнадеждна“ не се усещаше тъжното чувство за край на едно вече циганско лято. Всеобщата мирова скръб, с която и въздухът се бе пропил, си оставаше невъзможна за малката, тясна и забравена улица. Затова се грижеха от цветарница „Магнолия“. По-точно – грижеше се тя, цветарката. Беше на около петдесет години, с изцяло побеляла коса, в която обаче се чернееше един-единствен тъмен косъм. Имаше тъмносини очи, които бяха като два малки океана на фона на бялата пустота около тях. В тези морскосини очи вълни отдавна нямаше. Личаха си само следите, оставени от безжалостната сила на примиреното спокойствие. Някога цветарница „Магнолия“ била преуспяващ бутик за цветя, по думите на гражданите от града „Z“. Когато отворила, работата се вършела от три приятелки. Внасяли щастие в сърцата на хората. Сега обаче, девет години по-късно, там работеше само тя. Нямаше и помен от някогашния вид на цветарницата, нито пък от разнообразната ѝ клиентела. Сега единствен клиент беше възрастната дама, която можеше да си позволи два карамфила на седмица. Сами разбирате, че жената, която ѝ ги продаваше, нямаше какво да си купи с парите, затова и не ѝ ги искаше. Старицата ѝ беше благодарна. Тя ѝ се отплащаше с вярност – идваше всяка сряда. Въпреки това цветарката трябваше да поддържа добрата си стока, макар никой да не я купуваше. Нейните цветя все още бяха най-добрите в целия град, което често предизвикваше завистта, при това нескрита, от страна на колегите ѝ. Успешните „бутици за цветя“ не можеха се мерят по качество на стоката с малката цветарничка. Особено през есента. Тогава леко прегърбената жена, винаги облечена в пола и ръчно изплетен елек, имаше най-хубавите цветя.

 

II

Денят беше сив и мрачен. Подобно на черен облак, свъсил се на небето, той бе проникнал в щастието от слънчеви дни. Улица „Безнадеждна“ все още тънеше в спокойния сън на нощта. Ранните и мрачни утринни часове бяха посрещнати от тишината и спокойствието на града. Чуваше се само лекият шум от подреждане на цветя. Продавачката в малкия цветарски магазин не спеше. Всъщност как би могла? Hе си беше лягала. Вечерта ѝ бе минала в броене на цветята, панделките и всички други украси в магазинчето ѝ. Това, разбира се, беше съвсем обичайно. Необичайното дойде с първите минувачи по малката уличка. Като цяло оттам рядко минаваха хора, особено толкова рано. Но днес градът сякаш се бе събудил „по първи петли“.

Цветарката хвърли припрян поглед към улицата, но не обърна внимание на минувачите. Сега повече я занимаваше фактът, че не може да намери подходяща панделка за големия букет хризантеми. Тя хлътна в магазина и затърси по рафтовете. Тогава малкият дървен праг, покрит с есенни листа, изпука. Сякаш някой беше стъпил на него. Пред цветарничката бе застанало момиче с леко разрошена, иначе права коса. Явно беше станало скоро и не бе имало време да се приведе във вид, и видимо беше напрегната. Мая гледаше разсеяно към цветарката и към разнообразната стока, изложена отвън и виждаща се във вътрешността на магазинчето. Сякаш се притесняваше да заговори.

– Какво има, мила? Мога ли да ти помогна? – попита отзивчиво цветарката.

Момичето я погледна невиждащо и каза:

– Да. – Прозвуча задъхано. – Бих се радвала да ми помогнете с избора на цветя за майка ми. Днес е 15-и септември, а тя е учителка. Не че е само затова.

– Ама разбира се, че ще те посъветвам. Чакай малко.

Жената влезе в малката цветарница, която някога заемаше още две помещения, а това беше служило за склад. Но сега бе и домът за единствената служителка.

„Къде ли съм го сложила? Сигурна съм, че беше тук. Щях да си спомня, ако съм го местила“, мислеше си жената, докато клечеше в магазина и търсеше нещо. „Не може да изчезне…“ Погледът ѝ престана да шари и спря на малък син албум. Върна се с малко зачервено от напрежението лице при момичето. Не беше лесно да се намери нещо в толкова малък, а така препълнен със стока магазин.

– Извинете, че се забавих, но търсех нещо. По-точно този каталог – и подаде на момичето синия, леко прашен албум.

Момичето се постъписа, че държи „каталог“ за цветя. Никога не беше виждала подобно нещо, и то в такава малка цветарничка. Да не споменаваме чудноватата цветарка, която сега беше успяла да огледа по-отблизо.

– Само кажете, ако си харесате нещо! Веднага ще го приготвя! – каза развеселено жената.

– Да, разбира се… малко се обърках, защото никога не съм виждала каталог за цветя – отвърна момичето все още малко учудено.

– Защото не сте ходили на правилното място, госпожице – неочаквано гордо, сякаш са я засегнали, каза цветарката.

– Сигурно е така – започна момичето, вече поовладяла задъхването си. – Както и да е, искам да избера нещо наистина хубаво за мама – довърши тя и се зае да разглежда каталога.

Спираше се на някои модели, но по бързите ѝ прехвърляния напред ставаше ясно, че не е много впечатлена. Когато вече се готвеше да затвори стария албум, изведнъж спря. Видя нещо. На последната страница. Букет. Неособено голям. Подвързан с пепеляворозова хартия. Бяха черни рози.

– Е, избрахте ли си? – попита жената, когато видя, че Мая е престанала да прелиства. Момичето обаче не я чуваше. Гледаше розите. Те сякаш ѝ проговориха. От тях, дори на снимка, се носеше загадъчност и мистериозност. Неслучайно бяха най-ексцентричният представител на семейство Розови.

– Това… искам да кажа, тези цветя… имате ли в наличност? Може ли да ги видя? – попита момичето, заеквайки от вълнение и изненада.

– О, от черните ли? Разбира се! – каза живо цветарката. – По принцип виреят само в Африка. Но аз имам начини да поддържам стоката си… – замислено рече тя. – Е, да ви приготвя ли същия?

– Много бих се радвала! Мама ги беше виждала само на снимки и все разправяше колко били хубави… – и някак сама се прекъсна по средата на изречението.

Цветарката я изгледа учудено.

– Какво има, мила?

Момичето мълчеше и гледаше в земята. Едра женска котка мина елегантно и се отърка в краката ѝ. На главата ѝ имаше лилава панделка със странен надпис. Мая, която забеляза панделката, разчете едрите букви „А Д Ж Е Д А Н“.

Стори ѝ се странно. Лек полъх на вятъра премина през и без това рошавата ѝ коса, върху която нежно падна едно от пожълтелите листа на стария кестен над магазина. Момичето го хвана леко с два пръста и го загледа. Произнесе:

– Беше инцидент. Преди 4 години. Оттогава тя си… почива – пророни с вид на човек, нежелаещ да казва повече.

Цветарката не отговори. Озари Мая с искрена усмивка и започна трескаво да се рови в малкото магазинче и да търси подходящи материали за приготвянето на букета. Тя видимо се вълнуваше дори повече от Мая. Въртеше се в различни посоки, като често събаряше нещо от множеството рафтове в бившия склад. Залиташе, но успяваше да се задържи на крака и невротично прехвърляше панделки в ръцете си. Трябваше да избере най-подходящата. И така, за по-малко от десет минути, цветарката беше готова. Така се бе зачервила, че наподобяваше голям домат. Видимо щастлива от свършената работа, тя подаде на Мая букета.

Момичето го пое с насълзени очи. В душата ѝ се бяха преплели вълнение, радост и, някак между тях, се бе свила една стара човешка познайница – тъга. Тя иде не в нашите най-тежки и мрачни дни, а в онези на радост, истинска и откровена радост. Тогава, в онзи щастлив миг, бръчката меланхолия проряза лявата половина на красивото ѝ лице. Все пак Мая опита да отговори щастливо:

– Благодаря Ви! Наистина! Никога през живота си не съм виждала толкова красиви цветя и така добре направен букет!

– Интересно… Мога да се закълна, че съм виждала и по-красиви! Но това ще стане чак утре… – замислено отвърна жената.

Това отвлечено разсъждение сякаш мина покрай Мая, тя не го чу.

– Колко ви дължа за прекрасно свършената работа? – сети се да попита, когато вече се канеше да тръгне.

– Нещо, скъпа – беше краткият, но прозвучал някак състоятелно, отговор на цветарката.

– Моля? – объркано рече Мая.

– Нещо е повече от нищо! Най-малко, защото „Е“ е преди „И“ в азбуката – отговори жената.

– Но аз мога да ви дам… – момичето бръкна в джоба на дънките си – …само една стара детелина. Останала е в джоба ми. Намерих я преди две седмици – обясни тя.

– Виждам, че е четирилистна! Ще я взема! – възкликна цветарката.

– Но тя има … – започна объркано Мая – …само три листа. Сигурна съм.

– Явно не гледате добре! Или не виждате… – отново замислено рече цветарката. Усмихна се на Мая, прибра се в магазинчето и затвори вратата.

Мая остана в кратък ступор. После се събуди от странен сън. Погледна часовника си и видя, че ако не иска да пропусне часа за свиждане, трябва да тръгне веднага. Хвърли последен бърз поглед на цветарското магазинче и тръгна. Спъна се в котката със странна каишка. Този път обаче не забеляза, че буквите са наредени по друг начин…

 

III

През целия ден от тук нататък цветарката не се показа от магазина си. Излезе чак надвечер, когато хората се прибираха от работа. Тъй като никой нито живееше, нито минаваше по тясната уличка, тя пак пустееше. Жената се загледа към обагрения в жълто-червени цветове голям кестен. Те ту преливаха повече към единия, ту към другия цвят. Листата му, потъмнели и увехнали, покриваха улица „Безнадеждна“ и я правеха тъжна. То също. Септемврийското лято. Защото представляваше свършек. А в него и на щастливеца е трудно да намери радост.

В този своеобразен и цикличен край жената виждаше своето минало, настояще и бъдеще. Дните започваха, свършваха и – неизбежно – се повтаряха. Колкото еднакви, толкова и различни. Но живеещи в тях, ние ги мислим за неповторими. Никой не знае, че утре пак няма да знае… Днес е нищо повече от вчерашното утре, но въпреки това е днес. А животът не е нищо повече от няколко задъхани разговора, две усмивки и едно мигане с око…

Такива мисли вълнуваха гърбавата жена, която колкото повече се скриваше слънцето, толкова по-стара изглеждаше. После мислите ѝ се насочиха към момичето, което купи цветя от нея. Сети се за Мая. И се усмихна. После си каза: „Усмихвай се и ще получаваш усмивки!“ Замълча. След малко се поправи с хриплив глас и така, сякаш се обръща към някого:

– Усмихвайте се…

Толстой не е бил прав… щастливите също са щастливи посвоему.

 

IV

На сутринта жителите на град „Z“ започнаха своето ежедневие, ознаменувано от сиви делници. Всеки от тях се бе отправил по натоварените и големи пътища към работата си. Никой не минаваше по улица „Безнадеждна“. Освен нея. Високо момиче с черна къдрава коса. До нея вървеше ниска жена с права коса с леко подвити краища. Момичето носеше вестник в едната си ръка, а в другата… роза. Бяла. Вестникът гласеше: „Жена се събужда неочаквано след тригодишен сън. Лекарите нямат обяснение за чудото, случило се в местна болница.“ А отдолу с малки букви беше изписано: „В град „Z“ стават чудеса.“

Ниската жена, облечена със синьо палто със сиви копчета, остана встрани. Мая се доближи до вратата на цветарския магазин…

Трябваше ѝ един поглед. После прехвърли в главата си всички прочетени заглавия… Цветарницата я нямаше. Нямаше я и цветарката. Но Мая вече нямаше и въпроси. Остави на пейката до себе си вестника и цветето и тръгна към майка си, която я чакаше встрани. Спъна се. Но този път прочете надписа на каишката на котката. И се усмихна.


За автора: Живеем, драги читателю, в един много луд свят… но с колкото и ситуации на теодицея да ни сблъсква животът, той не забравя да ни показва и щастието. Впрочем щастието е самото очакване на щастие. Така завършва своя разказ Николай Петков, роден на 29.07.2003 г. в град Бургас, България. Учи в Английска езикова гимназия „Гео Милев“. Има страст към историята, литературата и музиката. Любимите му книги са „Майстора и Маргарита“ и „На изток от рая“.  Участва в различни литературни конкурси, като има две награди. Публикували са негов разказ в списанието „Литературен свят“. Любимата му фраза е – „Щастието е самото очакване на щастие!“