Библиотека Откъси Поезия

Парчета / Pieces – Ирен Иванчева / Irene Ivantcheva

Парчета/Pieces
Фрагмент от корицата на „Парчета/Pieces“ от Ирен Иванчева (худ. Константин Жеков)

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

С любезното съдействие на издателство ПОЛИС

 

 

 

Ирен Иванчева / Irene Ivantcheva

Парчета / Pieces

Стихове и фрагменти / Poems and Fragments

 

( Откъс / Excerpt )

 

 

Опаковането

Разпнатият –

който е подигран,

прикован и изоставен –

е случващата се от първи век до днес

поанта

на нашата цивилизация.

 

Гениално хрумване –

с гаранция за вечност.

 

И пак в дъното, зад кадър –

римляните.

Които, както всички знаем,

не са варвари.

 

– – – – –

The wrap

The crucified —

mocked

nailed and abandoned

is the story from 1 AD to now,

the point

of our civilization.

 

A brilliant concept

with its guarantee for eternity.

 

Behind the scenes, always in the depths —

the Romans.

Who, as everyone knows,

are not barbarians.

 


Окото на баща ми

На спирката.

Шофьор на такси (клекнал до колата си)

гледа изпитателно глезените ми.

В далечината Витоша –

„Тъй загадъчна…“*.

Усещам – харесва ми

да я гледам в тази поза –

тя е прозирна,

докосваща глезените на облаците.

Аз – натежала, с натъпкана мрежа

и докосваща

с ръка

гърба си.

Писна ми.

Остани в картината –

настоява окото.

Всъщност е толкова хубаво!

* Стихотворението препраща към известния стих „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна…“  на  Христо Смирненски (1898–1923).

 

– – – – –

My father’s eye

At the bus stop.

A taxi driver squatting by his car

looks inquisitively at my ankles.

In the distance, Vitosha Mountain —

“So mysterious…”*

I sense her presence —I like

to regard her in this position —

she’s transparent

brushing the ankles of the clouds.

I’m here, heavy with my bulging shopping bag

and brushing

my back

with my hand.

I’ve had enough.

Stay in the picture,

the eye insists.

Indeed, it is beautiful!

* The poem refers to the famous verse “Tonight Vitosha is so mysterious and tender …” by Hristo Smirnenski (1898–1923).

 


Lux

Някой

се сгушва в теб.

Някой, когото обичаш.

Виждаш

как прашинката е безтегловна

в слънчевия лъч –

търсещ просека по тялото на двамата.

 

Дали?

 

(А може би

в гилотината на слънцето

се случва още нещо.)

 

Сега мълчим и се отпускаме

в милостта

на светлината и на времето,

преди Историята

да започне бавния си разказ.

 

– – – – –

Lux

Someone

holds you.

Your beloved.

You see

how dust is weightless

in the sunlight—

seeking a path through two bodies.

 

Is that it?

 

(Or maybe

in the guillotine of the sun

something else occurs.)

 

Now we fall silent and rest

in the mercy

of light and time

before History

begins its slow fable.

 


Катеричката

Скулптурната фигурка на катеричка, държаща шишарка в ръцете си, изработена от татко и красяща коридора на къщата ни в моето детство, сега е пренесена на един балкон и стои с олющени ухо и пиедестал, покрита с прах и малко пръст от цветята там.

Къщата на моето детство не съществува вече разрушена с булдозери заради строителство на паркинг в широкия център на София. Един приятел ми прати любителско видео, заснето от него, докато булдозерите разрушават къщата. Не можах да го догледам, стана ми лошо и никога повече не посегнах към този материал, а и чувствата ми към този доброжелателен приятел и радикален постмодернист малко се промениха.

В коридора на къщата катеричката беше на почит – стоеше на красиво старовремско шкафче пред старовремско огледало, баба ми редовно бършеше прах от нея. По едно време и домашният ни телефон стоеше до нея; докато разговарях като тийнейджърка по телефона, гледах повече себе си в огледалото, но и опашката на катеричката, отразяваща се в него. Катеричката беше свидетел на събиранията ни с гости, защото голямата дъбова маса за гости с красиви тапицирани столове стоеше в коридора. Тя участваше в нашите празници, наблюдаваше с интерес как украсявахме коледната елха и слушаше църковните песнопения на Борис Христов, които татко пускаше на грамофона. Тя бе свидетел и на първите и последните скандали между моите родители – когато започнаха да се развеждат, те предпочитаха да се карат в коридора. Близо до мястото, където беше катеричката, бе вратата на стаята на моята любима баба, жена с голям финес. Катеричката не стана свидетел на нейното умиране и изнасяне от къщата, защото, когато майка и татко се разведоха, татко ми подари катеричката, тя беше важна част от нашия дом и така той ми даряваше отново разпарчетосания ни дом като символично цял или пък ми даваше своята част от счупения символ да го пазя. Вече нито баба, нито татко ги има на този свят. По-младите стопани на къщата – брат ми и аз, се пръснахме по света, той – в Холандия, аз – в Америка… После брат ми взе решение да продаде къщата, аз вече нямах дял в нея, купувачите я разрушиха с филмираните сякаш специално за мен булдозери заради паркинг, който пък никога не се построи.

Понякога, когато си идвам в София, отивам на този терен и си събирам малки парчета от счупени керемиди и тухли, които покриват карето земя. Те още носят топлината на миналото, на хората, които са дишали в заградените с тези керемиди и тухли пространства на къщата, която я няма де факто, но си стои у мен болезнено-сладостно… Плача там зад тъмните си очила и фигурите възкръсват за кратко, виждам баба как тананика и приготвя нещо в кухнята, мие с четка и кофа с вода стълбите или чете книгата си, виждам татко в ателието му на тавана да моделира, да пие кафе и да слуша класическа музика или американски джаз по радиото, представям си дядо ми, когото познавам само по разказите на баба за тяхната любов, виждам коледната елха, винаги богато украсена, чувам звъна на чашите при наздравиците с нашите гости, виждам как свиря на пиано в моята стая или как ми бият инжекции всеки ден през зимата заради честите ми бронхопневмонии, виждам как майка пали нафтовата печка или ми чете, когато съм болна, виждам книгите ни – навсякъде, виждам „Малкият принц“ и „Гепардът“ на нощната масичка на татко заедно с Библията, стоящи до препълнен от пушене през нощта пепелник… Виждам това, което беше и което вече го няма…

След като се пренесохме с мама на ново място, катеричката дойде с нас. Години по-късно, когато се омъжих за трети път, аз пренесох катеричката в новия си дом, но скоро го напуснахме, за да заминем за Америка, станали част от голямата емигрантска вълна на разочарованите от ненастъпилата демокрация след 10 ноември 1989 г.

В кампуса на университета, където работя, има много катерички, ходят си свободно навсякъде, винаги когато някоя прекоси пътя ми, си мисля, че духът на татко е наблизо, защото той беше направил статуетката катеричка, толкова силен е този образ у мен…

Петнадесет години вече, откакто не сме в България и си идваме за около месец през лятото. Катеричката е още в апартамента, но изнесена на балкона от сегашните обитатели на апартамента – сестрата на съпруга ми, която се грижи за милата ми свекърва.

Миналата година я преместих в стаята, в която спя, тази година отново я намирам на балкона, гледа философски примирено в празното простраство, прашясала, захабена и поочукана, но все така държи шишарката и все така се перчи с елегентно извита богата опашка. Отново я пренасям в стаята си, сигурно е, че така ще остане поне един месец, докато замина, и вероятно ще бъде изнесена отново на балкона да прекара там есента, зимата и пролетта, до следващато ми връщане. Моля се да я намеря следващото лято.

Убеждавам себе си така – значи ще се радваме с нея на общото ни детство само през лятото, за един месец. Стоя сега и гледам признателно този единствен като че ли материален къс, останал от животите ни. Детството ми ме гледа в упор. Какво да му кажа?

 

– – – – –

The Squirrel

The sculpture of a squirrel holding a pine cone – made by my father and once stationed in the hallway of my childhood home – has now been moved to a balcony where it stands on its chipped pedestal with its chipped ear, dusty and covered in soil from the potted plants.

The house of my childhood no longer exists. It was bulldozed to make a parking lot near the center of the city. A friend of mine sent me a video he took during the demolition, but I couldn’t watch the thing – it made me sick. I never so much as glanced at it again, and my feelings toward this well-intentioned and radically postmodern friend changed slightly.

In the hallway of our house the squirrel was revered – she stood on a beautiful antique dresser before an antique mirror where she was dusted regularly by my grandmother. At one time our house- hold telephone sat next to her, so when I talked on the phone as a teenager I could see myself and the tail of the squirrel reflected in the mirror. The squirrel witnessed many dinner parties because our large pine table with upholstered chairs for entertaining guests also stood in the hallway. She was part of our holidays, observing attentively as we decorated the Christmas tree to the holiday hymns of Boris Hristov, which my father would put on the record player. She witnessed the first – and the last – fights between my parents when their marriage began to fall apart; they preferred to argue in the hallway. Near the spot where the squirrel sat was the bedroom of my favorite grandmother, a woman of great refinement. The squirrel, however, did not witness my grandmother’s death, or the removal of her body, because when mother and father got divorced, father gave the squirrel to me. She’d been an important part of our home, and in this way he was giving me a symbol of our shattered house still whole. Or he was giving me his part of the broken symbol so I could keep it safe.

Neither my grandmother nor my father is still in this world. The heirs of this house, my brother and I, ended up scattered around the world, he is in the Netherlands and I – in America. At one point my brother decided to sell the house and I had no say. The buyers demolished the house with bulldozers – an event somehow filmed especially for me – to make room for a parking lot that was never built.

Sometimes I visit the place when I’m in Sofia and collect the bits of broken roof tiles and bricks covering the lot. They still carry the warmth of the people who once breathed in the spaces of a house enclosed by tile and brick, a house which in fact no longer exists, but remains within me, painfully sweet… I cry there behind my dark glasses, and the figures resurrect for a brief moment. I see my grandma humming and preparing something in the kitchen, scrubbing the steps with a brush and bucket of water, or reading her books. I see my father in his studio modeling, casting or assembling his statuettes or sculptures while drinking coffee and listening to classical music or American jazz on the radio. I imagine my grandfather, whom I’d known only through grandmother’s stories about their love. I see the Christmas tree, always richly decorated, I hear the clink of glasses as our guests drink to each other’s health, I see myself playing piano in my room or getting shots every day during the winter for my bronchial pneumonia. I see my mother lighting the gas stove or reading to me while I am sick, I see our books lying everywhere, see The Little Prince and Guiseppe Tomasi de Lampedusa’s Il Gattopardo on my father’s nightstand, alongside the Bible and an ashtray overflowing from his smoking throughout the night… I see everything that was, and it was no more…

When Mom and I moved into our new place, the squirrel came with us. Years later when I married for a third time, I took the squirrel to my new home, but we soon left to go to America – part of the great wave of emigration, the vast numbers who left in disappointment when democracy failed to arrive after the fall of the Berlin Wall.

On the university campus where I now work, there are many squirrels walking freely everywhere; whenever one crosses my path I think how the spirit of my father is near, since he’s the one who made the statue of the squirrel. The image remains so powerfully in my mind…

It’s been 15 years since we left Bulgaria, and we go back for about a month every summer. The squirrel is still in our apartment, but she’s been transferred to the balcony by the present tenant, my husband’s sister, who is taking care of my beloved mother-in-law.

Last summer I moved the squirrel to the room where I was sleeping; this year I found her back on the balcony looking philosophically reconciled to her environment, worn out and beaten up, covered in dust, but still holding her pine cone and flaunting her elegantly curved tail. I’ll move her to my room again this summer where she’ll remain at least for one month; then I’ll leave, and I’m sure she’ll be taken back to the balcony to spend the fall, winter, and spring until I return. I pray to find her there next summer.

I convince myself – this means we’ll be happy together with our shared childhood only in the summer, for one month. I stand here now and look with gratitude on the last material object that remains of both our lives. My childhood stares straight into my eyes. What should I tell it?

 

Превод на английски / English translation
Холи Карапеткова / Holly Karapetkova

 


 

Ирен Иванчева
Ирен Иванчева / Irene Ivantcheva

 

Ирен Иванчева-Мерджанска е литературен критик, изследовател, преводач с множество публикации в българската и американската литературна периодика. Автор е на монографиите „Брегове на чувството. Гласове на жени в българската поезия“ (София: УИ „Климент Охридски“, 1995) – кратка история на българската женска поезия, и „Гласове на жени в българската поезия. Аспекти на междутекстовост (от средата на XIX до 40-те години на XX век)“ (София: Просвета, 2015), както и на главата за Ренесанса в европейската литература в учебника „Литература за 8. клас“ (София: Просвета, 2017). Издава на френски език изследването си върху Юлия Кръстева и алжирската писателка Асия Джебар „Écrire dans la langue de l’autre“ [„Да пишеш на езика на другия“] (Paris: L’Harmattan, 2015).

Интересите ѝ са в областта на феминизма, сравнителното литературознание, българската, френската, франкофонската и славянските литератури. Пише поезия, проза и есета. Нейни стихове са публикувани в литературната периодика в България и в САЩ в превод на английски от Холи Карапеткова. От 2001 г. живее в САЩ. Преподава френски език и литература в Университета на Синсинати. Тя е доктор по българска литература (БАН) и доктор по френска и франкофонска литература (Университет на Синсинати)

 

Irene Ivantcheva-Merjanska is a literary critic, researcher, and translator with numerous publications in Bulgarian and American literary periodicals. She is the author of two monographs on a short history of Bulgarian women’s poetry – Shores of Emotion: Women’s Voices in Bulgarian Poetry (Sofia: Sofia University Publishing House, 1995) and Women’s Voices in Bulgarian Poetry: Aspects of Intertextuality (Sofia: Prosveta, 2015). She is the author of the chapter on the Renaissance in European literature in the textbook Literature for 8th grade (Sofia: Prosveta, 2017). She is also the author of the monograph (published in French) on the Bulgarian born French writer and thinker Julia Kristeva and the Algerian writer Asia Djebar, To Write in the Language of the Other (Écrire dans la langue de l’autre. Paris: L’Harmattan, 2015).

Her interests are in the fields of feminism, comparative literary studies, Bulgarian and Slavic literatures, and French and Francophone literatures. She writes poetry, prose, and essays. Her poems have been published in Bulgarian and American literary periodicals (translated into English by Dr. Holly Karapetkova). She has lived in the United States since 2001 and teaches French language and literature at the University of Cincinnati. She holds Ph.Ds in Bulgarian literature and in French and Francophone literatures.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.