Библиотека Български разкази

Чадърът, от Райна Маркова (разказ)

Чадърът, от Райна Маркова (разказ)

 

 

Райна Маркова

Чадърът

разказ

 

Чадърите са най-неприятните неща, изобретявани някога. Лесно се чупят, още по-лесно се губят и никога не са с теб, когато ти трябват. Точно в този момент обаче бих дал мило и драго за какъв да е чадър, само за да притичам до някое такси или до метрото сух. До час трябва да съм в Парламента, за да отразявам делириума на групата пациенти, които незнайно защо у нас всички наричат политици. Телевизионен репортер съм, в случай че не е ясно. Снимам с екипа на националната телевизия дебатите и после правя репортаж от това кой какво заявил, кой какво декларирал, какво е изцепил… Такива неща. Понякога предаваме и наживо. По избори е особено тежко. Брифинги, хроники, комисии… А после на Сан Стефано – о, радост! Там ме чака волиерата на Бибоний, големия началник, който иначе си е прост говорител, но като почне да кърка от сутринта, до обяд вече е пиян на мотика и става само да го натоварят в такси другарите му по чашка, защото не може сам да уцели вратата на джипа си, камо ли да го управлява. Но иначе управлява телевизия. Национална. Уж де. Бибо само си се вози. Друг управлява телевизионните обози. Извинете римата…

Не, някой ден наистина ще си хвърля журналистическата карта и ще зарежа тази продажна телевизия с всичките къркачи, педали, друсалки и освидетелствено луди, които е приютила. Дотогава обаче трябва да се разбирам с тях някак, колкото да върви работата. Е, не винаги се получава. Докато течаха разправиите за анкетната комисия за АЕЦ-а например – дали да я има, или да я няма, аз отказах на нашата планираща продуцентка да отразявам „позицията“ на Скабо – главния враг на АЕЦ-а. В Скабо няма и помен от разум. Той е радиоточка, бълваща злоба и лозунги. И освен това смърди. Съвсем буквално си смърди. Не се стои край него. Каква ти там „позиция“ – казах на продуцентката, – тук има само диагноза! Просто ѝ заявих, че ако ме принуди, не мога да обещая, че ръката ми няма да се отплесне и да му перне в ефир един с микрофона. Продуцентката остана като гръмната, но все пак уважи погнусата ми. Не, някой ден наистина ще ѝ тегля майната на тази кочина.

Това лято не ми стига рутинната гадост, та и дъжд…

Трети месец пороите не спират! След майските дойдоха юнските, а след тях юлските! Почти винаги пристигам мокър на работа, а в моя случай това е катастрофа! Представете си само! Представете си мой произволен делник от това лято! Представете си как журналистката се старае с микрофона:

– Гос’ин председател, предвид природните аномалии напоследък и спонтанно възникналото доброволчество в бедствените райони, предвиждате ли някоя нова норма, която да го регулира?

И отстрани – аз, с камерата, а от мен капе вода като от удавник. Верно, че не се виждам на екран, но ме вижда капутът, когото уж съм взел на мушка и който трябва да бъде притиснат, да отговаря.

Днес обаче дъждът е такъв, че може изобщо да не пристигна на работа. Не смея даже да изляза от входа. От козирката се лее водопад! Ще ме направи на трътка за нула време. Чак се плаша. Библейски потоп e това, бедствие, което стресна даже нашите гении на беззаконието, та се наложи да скроят закон. Аз и него отразявах. И знаете ли какво съдържа този закон? Според тоя закон доброволната помощ при бедствия става задължителна, а спонтанните дружини, организиращи се от хората по места… Познайте! Ами с цел „подобряване на координацията: тези дружини трябваше да се сдобият с ръководители и да се създадат съвети… А самите дружини… тия същите доброволни, спонтанни дружини… тия доброволни спонтанно-паравоенни дружини на мен още там, на гласуването ми се привидяха като силови структури, афилиирани към съответната политическа сила за бързо реагиране при бунтове. И се оказаха точно такива. Сега само ги чакам да замаршируват из страната на фона на бодър рагтайм, като в роман на Доктороу… Без майтап! Не че бунтове се очертават. Ни най-малко! Населението седи в развалините и оплаква съсипаните си буркани с пръжки.

Но днес денят е по-особен, съдбовен някак. Днес не се обсъжда някой лайнян проектозакон, днес ще бъде връчен вот на недоверие срещу кабинета на самия крал Бобо. Темата на вота: провал на правителството в областта на правосъдието и вътрешните работи! Ехей, това не се случва всеки ден! И аз ще трябва да се включвам пряко от парламента. Не бих искал да го правя, стъпил в локва на пода.

По дяволите! Проклетите таксита са винаги транзит през тоя квартал. Никак не го обичат. То какво ли да му обичат? Живея на Сточна гара. Това е стара промишлена зона: порутени халета, изоставени въглищни складове, рампи, изтърбушени релси и бивши депа, а сред тях – работнически кооперации. Само дето промишленост и работници отдавна няма. От тях са останали само ръжди и сажди, разкрасени с графити. Парадоксът на старите промишлените зони: там, където вече няма работа, има скуотове; няма работници, има „независими“ артисти – евфемизъм за самонастанили се немити бродяги, лапащи грантове. Напоследък и мигрантите оцениха квартала. Те някак си се сработват с независимите артисти, не смея да гадая как, но пък заради тях проститутките изчезнаха, а с проститутките явно и таксиджиите. Та ето тук живея аз, в това постиндустриално гето, а работя на скъпите паркети в Парламента. Между двете локации връзка няма, даже и имагинерна, а аз някак трябва да преодолея това разстояние с такси или бог знае как, преди пороят да ме е завлякъл през уличните шахти право към подземния Стикс на градската канализация.

Не, няма как да преплувам невредим това море от мазни локви и лайна! Абсурд!

Четвърт час така си мина, без да мога да мръдна! Време е да подходя креативно – да си нахлюпя някой кашон на главата и да притичам. Кашони край будката за вестници винаги има. Оглеждам се. Има, да. Пороят ги е превърнал в папие-маше. Дали пък да не се кача догоре за някой полиетиленов чувал от тия, с които изхвърлям боклуците? И без това ще закъснея.

А-ха да пъхна ключа в ключалката и го виждам. Него! Чадърът! Подпрян току до шуртящия улук на входа, буквално на ръка разстояние, стои и ме чака, огромен, черен и някак заплашителен. Сякаш малко преди да извърна поглед, оттам е минал сам Воланд и го е оставил специално за мен. Оглеждам се. Малко ли старци в квартала приличат на Воланд? Няколко оклюмали човека на спирката, отегчената баничарка в баничарницата, вестникарят в будката – и това е. Никой не се интересува от находката ми. Никой, който поне малко да изглежда на негов собственик. Миг се колебая. Посягам. На вид е ужасен, огромен и чудовищно мръсен. Направо гнусен! Къде е лежал преди това, за какво е служил, чий е бил… даже не искам да знам! Моментално ми хрумва, че е бил оръжие на престъпление или нещо такова, но се опитвам да не давам воля на въображението си точно сега. Няма време! Слава богу, ръждясалата пружина услужливо се раздвижва и над главата ми с адско скърцане се разтваря не палатка, не балдахин, а шапито на цял цирк. Така ме покрива, че се чувствам защитен от глава до пети. Хващам здраво дръжката, облечена в кожа и украсена с мокър копринен пискюл и хуквам към стоянката, готов за щурм.

Слизам от таксито на местопрестъплението, наречено Парламент, тъкмо навреме. Там шепа артисти-сюрреалисти всеки ден преразкатават наново Конституцията, понеже оригиналът, както знаете, е скучен. И понеже тези сюрреалисти трябва да бъдат пазени от бурната любов на публиката, на входа има инсталиран скенер. Аз сега с моя чадър трябва някак да мина оттам. През тези скенери минават какви ли не неща. Миналата есен даже мина някакъв маскиран като Спайдърмен, нарамил куп кутии, които после се оказаха пълни с екзотични пеперуди. Спайдърменът от своя страна пък бил с пропуск, което май обясни и хвръкналата глава на шефа на Националната служба за охрана в последствие, а летящите из парламента пеперуди Монарх се оказаха реклама на някакво риалити шоу, което тръгна скоро след това по една частна про-правителствена медия. Аз не че нямам пропуск, но днес е вотът на недоверие, а с мен е и този чадър… А чадърът е предмет, обременен с митология, с тежка политическа митология, даже и да не изглежда чак толкова съмнителен.

Трябва да изтърпя странните погледи на охраната, но минавам.

 

Епилог

Денят на нашия герой приключва както е и започнал – с дъжд, макар и не чак толкова яростен, колкото през деня, а само злостно упорит.

Колкото до вота на недоверие, той е минал неуспешно, то се знае. Но и да бе успешен, щеше да е само част от шоуто, от неговия добре премислен сценарий и отдавна предрешен финал. Нашият герой вече не мисли за това. Раздвоен между халюцинация и реалност, той все още се чувства леко възбуден от директната си връзка с Отвъдното, приела формата на чадър, и вместо да тръгне с колегите си към някое от многото питейни заведения около Телевизията, предпочита да тръгне към къщи, и то по най-дългия възможен маршрут – край канала. Ей тъй, да си събере мислите.

Колите минават покрай него като джетове, заливат го талази кална вода, но на него не му пука. Подпира се на неразтворения чадър като на бастун. Всъщност – съприкосновението с природната стихия му доставя странно удоволствие. И кал да вали, ще му се струва по-пречистващо след днешния ден на лъжи. И дъждът, и чадърът са част от съвсем друг свят – светът на Необяснимото над който тегне съдбовност, но липсва ясна каузалност; свят уж без закони, в който връзката между следствие и причина е странно разхлабена; свят в който срещу житейските страхове няма никаква защита, но се разкриват възможност след възможност, след възможност; свят, в който човек може да вгради съпротивата си само в някаква сляпа вяра, докато напредва в тъмното.

И ето го нашия човек – крачи в нощта по безлюдните, продънени от безкрайни ремонти улици, рискувайки всеки миг да хлътне до уши в профанна реалност, приела формата на яма, заложена като капан от приближените до властта фирми за пътна поддръжка.

Но нашият човек все пак се добира невредим до квартала си, спира се пред входа на кооперацията в която живее, оглежда се – никой и нищо необичайно, все този дъжд – и като един порядъчен гражданин оставя чадъра там, откъдето го е взел. Воланд ще си го прибере, за да може следващият загазил да го ползва. Макар че най-вероятно би го прибрал някой квартален манго, за да го продаде на някой вехтошар, а той – срещу приятна сума – за реквизит на Бояна.

След минути нашият герой ще си е у дома, на сухо, ще си налее вино, докато навън, в тъмното дъждът, досущ като някой луд избягал от лудницата, ще продължи да блъска по прозорците с разбриданите си ръкави. Изтерзан от свръхзлоупотреба с езика, героят ни ще се оттегли с чашата си; и дори ще се опита да чуе какви ги бърбори дъждът на неговия си език зад стъклото. Този същия праезик, с който си служат и Немезида и Ананке и Тюхе и Фатум, и арабският Кисмет и нашата Съдба… Език на който не се лъже.

Явно има много за казване проклетият дъжд!

А и как иначе? Вездесъщ, той знае всичко! Разстила плетеници от „причина“ и „следствие“ върху цялата осезаема повърхност на града: от козирките и покривите та до шахтите, до каптажите и канавките, просмуквайки се през всичките му мръсни пори чак до катакомбите в основите му, а оттам – до Пъкъла.

Нейсе, на нашия герой точно в този миг няма как да му хрумне, че в съвсем обозримо бъдеще бесовете ще го накарат да захвърли пропуска си в лицето на шефа Бибоний и да напусне кочината. Само за да стане водещ в собствено предаване в чисто нова, опозиционна кочина. А после – телевизионен проповедник. А после – да се озове обратно в Парламента, но от другата страна на камерата – като политик.


Райна МарковаРайна Маркова е автор на сборника с пънк-разкази „Пого“ (1999), на романите „Фани по опасните пътища на светлината“ (2001), експерименталния роман „*.LOG“ (2006) и „Безподобните“ (2011), аудиопиесите „Плутон“ (2008) и „Кусусан“ (2020), публицистичната книга „Контрол“ (2019), сборника „Влажна зона“ (2021).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.