Библиотека Откъси

Татко, от Ирина Папазова (откъс)

Татко, от Ирина Папазова (откъс от Игри на реалност, роман)
Илюстрация: @cyemii

 

Ирина Папазова

Татко

откъс от романа „Игри на реалност“

 

Откакто мога да изчезвам благодарение на мисълта си, решавам тайничко да се промушвам в чуждите животи и да ги шпионирам. Като призрак, който пресича прегради и наблюдава необезпокоявано какво става. Искам да проникна и в света на татко. Под един покрив сме, но той не е с нас. Чудя се къде ли е.

Зяпам зад тънките пердета на прозорците на партерните апартаменти. Искам да видя какво се крие зад стените на един дом. Търся съкровище, тайно и невъобразимо. Мечтая си пред очите ми да се разиграят разтърсващи събития, но все попадам на банални сцени от сорта на майка, която приготвя вечерята, и баща, който чете вестник или гледа телевизия… Нищо интересно не се случва. Дали пък въпросните събития са невидими с просто око? Може би и тези хора, като татко, не са изцяло там и истинският им живот тече някъде другаде.

Дните минават и нищо ново. Домашните сцени се повтарят. Във всяко жилище заниманията са подобни. Ужасяващо подобни. Малко по малко цялата хамалогия, цялото суетене, които царят наоколо, губят смисъла си. Имам чувството, че светът около мен размива очертанията си. За какво е нужно всичкото това готвене и четене на вестници? За какво ми е да дебна появата на нещо, което се случва на недостъпно за мен място? Обикалям квартала и навсякъде е еднакво. Като че ли съм се качила на въртележка с автомати, които изпълняват неуморно едни и същи действия. Разбъркай супата в тенджерата, увеличи звука на телевизора, изрецитирай си стихотворението… и после пак.

Завива ми се свят.

Ами ако животът е точно това: дълга поредица от скучни дни? Не стига че мълчанието ни е унищожително, ами монотонността на ежедневието се заема да заличи и малкото неща, които ни остават. Майки, грижещи се за децата си, бащи, седящи по диваните… Като вкъщи. Досадно, безкрайно повторение.

Потрепервам. Продължавам да гледам през прозорците на долните етажи, но вече с притеснение. Нищо. Започвам да се отчайвам и да си мисля, че и аз не си струва да живея. Няма да има ходене до звездите, няма да има и къща край морето… Очаква ме плоско живуркане: чиновничество, домакинство и ядове…

Не опознавам ни татко, ни чуждите бащи. Световете ни са херметически. Всеки в неговата си панелна кутия, всеки отвъд невидимата стена на мислите си. Успокоявам се, че някои неща все пак са ми достъпни. Като мама, която отдавна ми е ясна. Тя е онова, което не искам да бъда. Или пък брат ми. Той е просто един тъпанар. Не че е глупав, ама… Невидимите им стени са толкова прозрачни, че мозъците им прозират направо от отвътре. С другите обаче не е така, като започнем от татко.

Като го питах как ще разбера, че съм пубер (освен неизбежната поява на пъпки), батко ми беше казал, че спрат ли нашите да ми отговарят на въпросите, значи се почва. В крайна сметка и те нищо не знаят. За какво живеем, защо всичко е толкова странно… Явно не са намерили отговорите. Изглежда, са спрели и да се питат. Иначе нещата щяха да са различни. Като се замисля, едва ли баща ми си е мечтал да изпадне в летаргия, като порасне, и да си запълва дните с работа и телевизия. Може би дори не си дава сметка в какво се е превърнал животът му. Сигурно и той си е представял как се впуска в героични авантюри, как красива булка увисва на ръката му и го гледа влюбено цяла вечност. Ама е било преди. Преди да спре да търси смисъл. Сега се е отказал, от всичко.

Като прецених, че в крайна сметка в него няма нищо за разгадаване, той взе че ме изненада. Битието му май не е пустошта, която си представях. За няколко минути кракът ми стъпи в неговия непроницаем свят и видях какво се крие всъщност зад цялото това безучастие.

И така, един ден се звъни ядосано на вратата. Татко отваря. Бащата на една съседка се развиква, без да отдели и секунда за разни предварителни любезности, че брат ми си бил завирал езика в устата на дъщеря му. Хваща ме страх въпросният негодуващ мъж, над метър и деветдесет, да не забие един на татко и да го унижи безскрупулно пред очите ми. Представям си го как се свива, както пред мама, и как оня му счупва носа. Ама не. На татко окото му не трепва. Той гледа надменно дългуча, даже леко се подсмихва. И започва да нарежда, какъв мъж бил оня да хленчи по чуждите къщи. Какъв баща бил да не може да научи щерка си да не лапа разни езици, ако това чак толкова му бърка в здравето. И що не вземе да остави младите хора да си живеят живота както им харесва. Я си се качвай у дома да се перчиш пред жена си, че ей сега ще ти тресна един и като се сринеш на пода, ще ида да потърся един-двама колеги от комитета.

Просто ме изумява.

Съседът се опулва изненадано и не обелва дума. Сецва му се жлъчната тирада. След като известно време така и не намира какво да каже, започва да клати безсилно глава. И за да не се изложи още повече с вцепененото си мълчание, най-накрая се освестява, прави кръгом и се омита нагоре по стълбите. Още преди оня да завърти докрай пети, татко си възвръща флегмата и отегчения поглед. И помен няма от невероятната решителност, която демонстрира преди миг. Виждам, че наново е нащрек да не би мама да го сгащи за нещо. Ослушва се внимателно да не го викне отвътре.

Дали е такъв безстрашен и на работа? Може пък и да е голяма клечка. Може би само вкъщи се превръща в пъзльо, щом мама се появи в полезрението му. Като пресече прага на дома ни, става друг. На площадката пред апартамента – дори и само на няколко сантиметра от входната врата – изправя гръб и се подготвя за атака. Върне ли се обратно – изчезва. Май наистина живее в два свята. И то реални и напълно разделени един от друг. Преди и след входната врата.

По-късно щеше пак да ме впечатли – щеше да тропне по масата и да каже, че прекратява тренировките ми по плуване. Щях да изпитам огромно облекчение, без да знам самата аз защо, нито какво щеше да накара татко да реши така. Но вердиктът му нямаше да подлежи на обсъждане. Дори пред мама нямаше да се огъне. Тя щеше да онемее и да се фръцне сърдито. Щеше да му се цупи дни наред, но той нямаше да ѝ обърне внимание. Накрая тя щеше да разбере, че се налага да отстъпи.

Изглежда, у дома само ние с брат ми успяваме да му вдъхнем смелост. Изтръгваме го закратко от унинието, караме го да ни покаже набързо този, другия му свят, където е храбър и непоколебим, преди отново да изчезне пред телевизора.

 


Ирина ПапазоваИрина Папазова – „Зед или дребните лудости“ (Сиела, 2012), „Игри на реалност“ (Ерго, 2021) – от години живее във Франция. В момента подготвя третата си книга за публикация на френски. За романа „Игри на реалност“ Стефан Командарев казва: „Една неполитизирана и магическа книга за комунизма и посткомунизма през погледа на главната героиня, минаваща през житейските етапи на дете и тийнейджърка. Впечатления, случки, усещания, размисли се преплитат с философски теми като истина, свобода, мълчание. Куклата Барби, водата, хлорът са част от символите и циклите на едно откъсване от миналото. Порастването се е превърнало в приказка за вълнуващо пътуване и прекосяване на личната Берлинска стена. И като възможност за ново начало.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.