Явора Руменова

Най-приятното усещане на света

разказ

 

Скоро стават два месеца, откакто съм редовен инструктор в най-скъпия Център за Здраве и Красота в града. Идвала съм тук и преди, по заместване, но когато се освободи място за петнайсет часа пилатес седмично, не очаквах да изберат точно мен – нямам връзки или нещо подобно. Беше си чист късмет.

Не че примирам за лъскавия Център. Аз съм обикновено момиче и не съм свикнала да се размотавам сред всичкия този лукс. В началото дори ми беше малко неудобно. Освен това пилатесът, поне за мен, е адски безинтересен: обичам интензивния спорт. Бих взела аеробиката или спининга, а може би дори кондиционното трениране в съседната зала – не ме е страх от щангите и скрипеца. И все пак не се оплаквам ни най-малко. Да си го кажем направо: парите са върхът. Никога нямаше да изкарам толкова в Спортния салон, където работех преди, ако ще целият квартал да се изсипваше на моята комбинирана гимнастика.

Така че ето ме и мен всеки ден без вторник и неделя, помагам на най-богатите жени в града да тонизират мускулите си и да развиват гъвкавостта и цялостната си координация (цитат от лъскавия сайт на Центъра).

– Изправете гърба – говоря аз. – Приберете корема. Две… Три… Отпуснете.

Клиентките отпускат с всеобща въздишка.

– Легнете на една страна и свийте десния крак – продължавам аз и лягам на една страна. Подпряна на лакът, разглеждам новата си зала: три пъти по-голяма от старата, блестяща от хром, отрупана с огледала и зелени растения, стратегически разположени така, че да не пречат на тренировките и същевременно да поддържат илюзията за спа процедури и екзотични острови. Тази илюзия (както всяка друга) се продава много скъпо. Редовните клиентки оставят хилядарки на месец в Центъра и изобщо не се оплакват. Не само за моя скучен пилатес, разбира се, а за още десетки удоволствия: на Втория етаж имаме сауни, джакузита, масажни зали и солариуми, а на Първия, зад рецепцията, има цял коридор блестящи от чистота кабинети, където се правят всевъзможни процедури от рода на филъри, ботокс, мезоконци и други подобни. Не слагаме силиконови гърди – за това си има клиники. Също така не предлагаме фризьорски услуги, маникюр и грим. Това правят в салон „Делириум“ от другата страна на улицата. Ние сме професионалисти: при нас ще намерите само спорт, здраве и вечна младост.

– Поза лотос – обявявам аз и заставам пред клиентките с кръстосани крака и изпънат като струна гръб: същински гуру на ниския холестерол и борбата с целулита.

Всички движения и пози, които трябва да демонстрирам, и всички реплики към тях със съответната интонация отдавна са автоматични. И тъй като умът също има нужда от занимание, аз спирам поглед върху една или друга клиентка и се опитвам да отгатна що за човек е.

 

>>

Когато бях в прогимназията, обожавах трилърите. Всички книги, филми и сериали, с които според мама губех времето си, следваха една и съща проста сюжетна линия: първо имаме един сериен убиец психопат, безразборно убиващ красиви момичета, а по петите му слагаме детектив с ледено лице и белязан от дълбока трагедия личен живот.

На дванайсетгодишна възраст мечтаех да стана точно такъв детектив. Федерален агент. Върховен криминалист. Легендарен профайлър. Кларис Старлинг. Гил Грисъм. Схващате идеята. Няколко години по-късно обаче пренасочих цялата си страст към един хубав волейболист от горния клас; впоследствие той се оказа въздух под налягане, но това разбрах едва когато и двамата бяхме горди студенти в спортната академия. Не съм разочарована или нещо подобно – спортът ми допада. Аз съм енергична по природа, а оценките ми от матурите и без това нямаше да ме вкарат в юридическия факултет. Пък и тук нямаме федерални агенти, както знаете. Ако из скандално раздутата ни администрация има записани някакви профайлъри, те сигурно дремят зад бюрата си по цял ден, тъй като не изобилстваме и от серийни убийци. Най-близкото до федерален агент, което се предлага у нас, е ченге – трийсет години попълване на формуляри за шумни съседи и пиянски побоища, ранно пенсиониране и привилегията да гърмиш във въздуха със законно притежаван пистолет, когато с роднините се съберете на запой – не, благодаря.

Но аз все пак обичам да разглеждам хората. Интересувам се от тях. В стария салон беше достатъчно да хвърля един поглед на някоя нова клиентка и веднага в ума ми изникваше представа за нея. Дебело момиче с червено лице, пламнал от срам поглед, гъста руса коса, хваната на непохватен кок. Очевидно се опитва да отслабне за абитуриентския си бал. Млада жена с безмилостно опъната конска опашка, лоша кожа и сухо, кипящо от енергия тяло: типичната спортистка. Не тренира от суета, а заради усещането – горещината, която плъзва по мускулите по време на тренировката (между другото това се дължи на допамина, който отделяме при физическо натоварване) и онази опияняваща безтегловност малко по-късно (това вече е господин серотонин). До спортистката виждам жена на средна възраст с безвъзвратно огънат гръбнак, отпуснати устни и наскоро боядисана яркочервена коса – стопроцентов скорошен развод. Сменете си прическата, запишете се на групов спорт, четете литература за самопомощ; в никакъв случай не си взимайте котка, би добавила приятелката ми Лъки. Малко по-късно, в съблекалнята, хвърлям бърз поглед към сака ѝ, докато си събира багажа: прилежно сгънат потен анцуг, до него сивееща хавлия, а до нея книгата „Как да преодолеем раздялата“ от Силвия Някоя си. Тук аз се усмихвам – не защото се радвам на проблемите на горката жена, разбира се. Съчувствам ѝ от сърце. Просто е едно такова приятно усещане да се окажеш прав.

В Центъра обаче попадам на съвсем друга категория жени.

Всичките ми нови клиентки са еднакви – или ако не еднакви, то много подобни една на друга: слаби, красиви и богати. Няма дебелани, няма спортистки, няма скръбно отпуснати устни. Всички носят една и съща, почти непомръдваща маска: кожата им е опъната от филъри и ботокс, зъбите са искрящо бели, веждите са нарисувани, миглите са изкуствени и приличат на четки за зъби, залепени върху клепачите. Ако щете вярвайте, но не мога да позная коя на колко години е, а какво остава за всичко останало. Да. те са истински хора и съм убедена, че поне една от тях има изневеряващ съпруг или малък проблем с вечерния джин, или болезнен страх от самотата, от който нощем се свиваш на топка под чаршафите; просто нищо от това не може да се разбере заради всичките филъри.

Признавам, че това малко ме дразни.

Сигурно затова изобщо забелязах жената със сивата коса.

В стария салон не бих ѝ обърнала внимание. Тя не е от жените, които човек би забелязал от пръв поглед. Нито от втори, честно казано, а може би дори и от трети. И то не защото е грозна – всъщност, както по-късно осъзнах, тя е една от най-красивите жени, които съм виждала през живота си; просто някак не привлича вниманието. А ако една жена е висока и стройна, има най-гладката кожа на света и ухае на райска градина, то е трудно да не привлече вниманието. Тя обаче успява. Посивялата коса, която не намира за нужно да боядисва. Липсата на грим. Нелепите дрехи. Слънчевите петна по лицето. Всички дребни подробности, които се наслагваха една върху друга и които така и не успявах да свържа в убедителна картина. Всъщност въпросната жена (по-късно разбрах, че се казва Ана) не привлича вниманието толкова успешно, че в началото бях убедена, че го прави нарочно. После изоставих и тази идея: не беше толкова просто.

 

>>

След всеки час по пилатес в съблекалните се разиграва една и съща батална сцена. В мига, в който извикам „Това беше всичко!“ от моята платформа, клиентките грабват шалтетата и бутилките вода и хукват към широката врата в дъното, откъдето тъкмо влизат клиентките от групата след мен (зумба с колежката Таня): следва сблъсък на осемдесет жени пред портала. Аз изчаквам блъсканицата да мине и влизам в съблекалнята, където вече цари разгорещена надпревара за места по пейките, пред мивките, пред тоалетната и, естествено, при душовете. Имаме цели шест кабинки (в стария салон бяха две) и въпреки това десет минути след всеки час пред тях се извива опашка от жени. Стиснали хавлии и тоалетни чантички, те чакат да се освободи заветното място и междувременно се оглеждат една друга пестеливо, но критично, както само жените умеят: хубави крака, скъпа, но ако имах такива паласки, щях да се застрелям. Тези гърди са правени при Денчев, нали? Той ги прави такива като топки. Ако някоя се застои под душа, от опашката пъшкат и въртят очи: в крайна сметка всички бързаме, нали, миличка? Женските мисли подскачат из банята, а през това време аз се размотавам наоколо – усмихвам се наляво и надясно, прибирам се в треньорската стаичка, пак излизам, чакам ред за тоалетната или проверявам дали в диспенсърите има достатъчно вода. Не че това ми влиза в работата. Просто не обичам да седя на дивана и да си превъртам телефона, което е любимо занимание на повечето хора.

И още на втората седмица в Центъра забелязвам тази Ана.

Сред околната суматоха тя застава пред шкафчето си, без изобщо да бърза, и се съблича чисто гола. Сгъва си трикото и го прибира в торбичка. После вади от сака си една четка, голяма колкото длан, с гъсти жълтеникави косми – мисля, че се води четка за баня – и започва изключително старателно да изчетква тялото си. Започва от глезените и стига до бедрата, после започва от китките и стига до рамената, после изчетква гърдите и корема си с кръгообразни движения, от което кожата ѝ се зачервява, и грациозно се извива настрани, за да изчетка и гърба си. Когато приключи с това озадачаващо занимание, тя прибира четката си в друга торбичка, вади хавлия и голям тоалетен несесер и тържествено се отправя към банята.

Тук трябва да кажа, че Ана е висока и дългокрака. Тялото ѝ е практически съвършено –няма нито една гънка, нито една стрия, нито помен от целулит или бръчки. Гърдите ѝ са като на девойка и са съвсем истински. По шията ѝ едва са се появили първите тънки бръчици, които при повечето жени са налични още на двайсет и пет – но тя трябва да е поне десет години по-възрастна, ако се съди по съвсем посивялата коса. Лицето ѝ е много красиво: благословена е с високи скули и онези леко индиански черти, които сякаш никога не остаряват. Кожата ѝ е съвършено гладка. Няма нито една пъпка, нито една пора, но за сметка на това има две огромни слънчеви петна – едно на челото и едно над горната устна. Второто, забележете, изглежда като половината мустак на Вие-знаете-кого и я загрозява ужасно. На Първия етаж ще го елиминират срещу една-две хилядарки, но тя не му обръща никакво внимание. Дори не го прикрива с фон дьо тен.

Не обръща внимание и на цвета на косата си. Някога тъмнокестенява, но вече доста прошарена, тази коса има кално-сивия цвят на ноемврийска утрин. Нищо ново под слънцето – много жени, особено тъмнокосите, се сблъскват с посивелите слепоочия още преди тридесет и петия си рожден ден. Аз например от две години ходя всеки Божи месец при моята фризьорка и приятелка Ива, която съумява да боядиса само прошарените места: кичури, казва тя. Парите, които давам за кичури, на годишна база се равняват на три нощувки на морето в прилична самостоятелна квартира – тоест това е едно досадно и скъпо занимание, но просто няма как. А аз дори не съм толкова суетна. Не повече от всяка друга независима градска жена в началото на трийсетте.

Не знам дали сте чели „Мълчанието на агнетата“, но там има една сцена, в която Кларис Старлинг претърсва стаята на сенаторската дъщеря и в едно от чекмеджетата намира хартия за опаковане на подаръци. Напипа сред шарената хартия един лист, който несъмнено бе по-плътен от останалите, пише г-н Харис; подмина го, после се върна към него. Беше обучена да търси отклонения от обичайното, затова го измъкна.

Запомнила съм този момент доста ярко, както виждате, и мога да ви кажа, че може да не съм Кларис Старлинг, но имам набито око за отклоненията от обичайното. Просто така съм родена. Така че се мръщя и опитвам да разбера какво точно в тази жена ме обърква. Сивата коса и петната по лицето не отговарят на нито един стандарт на Центъра за Здраве и Красота; това, да кажем, не е толкова необичайно. Възможно е да е някаква спортистка, която обича да тонизира мускулите си и така нататък. Просто е по-богата и ѝ харесва да тренира сред лъскавия хром и финиковите палми в Центъра. Освен това, забелязвам веднага, носи брачна халка – всъщност това е единственото бижу, което носи – съответно животът ѝ не се върти около лова на мъже; какво облекчение. Но защо тогава отделя четвърт час, за да полира тялото си с тази жълтеникава четка?

И така, от пет минути се въртя около умивалника и се правя, че си мия ръцете, а междувременно хвърлям по някой бърз поглед към банята.

Ана никога не бърза. Къпе се само в най-крайната кабинка и ако първо се освободи някоя от другите, тя я отстъпва с учтива усмивка на следващата жена на опашката – ако изобщо има следваща жена, защото Ана обикновено е последна. Къпането ѝ е цял ритуал, при който употребява поне пет различни шишета за тялото и още пет за косата. Да, тази коса може да е сива и съответно да няма никакъв блясък, но въпреки това Ана щедро я маже с маски и балсами; същото прави за тялото и накрая за лицето. Накрая прибира десетте си ухаещи шишета и се отправя обратно към съблекалнята. Там подрежда върху пейката нови пет шишета, до тях вдига крак, достоен за гръцка богиня, и започва да втрива поредица от масла и лосиони в кожата си: започва от глезените и стига до бедрата, после започва от китките и стига до рамената, и така нататък. Ако напипа някоя неравност, се мръщи и започва да оглежда проблема. Може би е косъм? Тя оставя мазилото, вади от чантата несесерче с малка пинсета и отстранява косъма. Ако е пъпка, нещата са по-сложни. Отново се вадят несесери. Пъпката се поръсва с пудра. После се покрива с пластир.

Шмугвам се в треньорската стаичка и започвам да се цупя на отражението си в огледалото. Що за жена, питам се, ще посвети пет минути на някаква пъпка под коляното, а няма дори да сложи малко грим върху петната по лицето си или да си боядиса косата?

Разбира се, съществува и безспорният аргумент, че не ми влиза в работата кой как живее живота си.

– Не, няма как да ги пуснем един след друг, това са твърде подобни концепции…

Излизам пак в съблекалнята. Ана говори по телефона, като при това се разхожда чисто гола напред-назад, без ни най-малко да се смущава. Гласът ѝ е тих, но плътен и мелодичен, дори леко школуван. Може би е певица? Със сигурност няма вид на човек от шоубизнеса. Но какво знаем ние, простосмъртните, за хората от шоубизнеса? Може би се гримира и си слага перука за участия, а през останалото време се движи инкогнито. Може да е радиоводеща. На никого не му пука как изглеждат радиоводещите. Може да е дубльорка в телевизията. Може…

– Благодаря. Да, разбира се, да. До утре.

Тя затваря и вдига поглед: без да се усетя, съм зяпнала право в нея. Става ми ужасно неудобно. Тя обаче се усмихва: изглежда много приятна жена и има хубава, искрена усмивка. Зъбите ѝ са равни и лъскави, но една идея по-жълти, отколкото е прието в Центъра. Тук всяка уважаваща себе си жена, клиентка или персонал, от рецепционистката Вики до управителката Галя, има порцеланови фасети в неповторимо холивудско бяло.

Междувременно останалите клиентки, отдавна изкъпани и облечени, водят битка за огледалата. Въоръжени с четки, сешоари и несесери за грим, те нанасят последните щрихи по така внимателно поддържаните си глави: чупливите коси трябва да бъдат изправени, правите коси – начупени, веждите нарисувани, устните очертани. Ана никога не се присъединява към това занимание: тя тепърва се облича. Първо вади парфюм, който струва половината ми заплата, при това всеки път различен. След него вади бельо, което изглежда копринено и струва другата половината от заплатата ми. Прокарва ръце по тялото си, за да се увери, че се е излъскала като седеф. Всяко нейно движение около шкафчето е някакво свещенодействие пред Богинята на красотата.

Нещо не се връзва, единодушно казаха всички федерални агенти и профайлъри в главата ми.

В крайна сметка Ана се облича: тук нещата са истински кошмар. Дрехите ѝ са скъпи и грозни, а ако случайно не са грозни, не ѝ отиват. Носи предимно рокли – безформени, в бозави цветове, сиви или бежови, понякога черни, които я състаряват с още десет години над десетте, които дължи на небоядисаната коса. Понякога обаче, противно на всяка логика, вади от шкафчето си нещо абсурдно – копринена туника с десен на кухненска мушама, яркочервен панталон с идиотски ластик, който прави съвършеният ѝ задник да изглежда като кашон. Мъчение за очите. Моден сюрреализъм. Човек би предположил, че в дома си има килер, пълен с коприна на Макс Мара и сатен на Гучи, от който просто вади каквото ѝ попадне, без да светне лампата.

Както вече казах, доста е трудно да забележиш Ана. Но след като веднъж е привлякла вниманието ми, я виждам тук и там: тя е в Центъра почти всеки следобед. Всяка сряда и петък от два часа идва на моя пилатес. В понеделник и четвъртък я виждам в лявото крило, където са сауните и масажните зали. След седмица вече знам, че кара малко зелено Мицубиши, с което понякога си тръгва, а друг път само оставя сака си на задната седалка и продължава пеш към парка. Върви спокойно, с високо вдигната глава, пъхнала ръце в джобовете (ако има джобове), сякаш няма едничка грижа на света насред работния следобед. Как минават дните ѝ? Нищо в този график не предполага да работи от девет до шест, ако приемем, че е успешна адвокатка или директор в някоя Корпорация. Няма вид на степфордската съпруга на такъв адвокат или директор в Корпорация. Жената има собствени пари – тези неща се усещат, нали знаете. Може би е богата наследница? Има успешна свободна професия? Нещо, свързано с изкуствата? Там посивялата коса сигурно минава за модерна.

– Легнете на една страна, свийте десния крак и изпънете левия – говоря аз, подпирам глава на лакът и изпъвам левия крак. Умът ми подскача тук и там, и – между сметката за ток, часа за кичури при Ива, новия сериал на Нетфликс и всичко останало – постоянно се връща към по-твърдото листче, пъхнато между останалите.

След тренировката се прибирам в треньорската стаичка, но оставям вратата към съблекалнята открехната и се въртя около пролуката като нетърпелива мишка. Останалите клиентки отдавна са си тръгнали, а Ана навлича поредната шумоляща копринена рокля в размер шест пъти по-голям от нужния, подбрана специално, за да прикрие по-голямата част от прекрасното ѝ тяло. После събира всичките си несесери, масла и бутилки. Когато най-после опакова всичко, тя мята сака на рамото си и излиза. Никога не се гримира. Никога не носи бижута. Не хвърля дори най-бегъл поглед към огледалото: кълна се, че това е единствената жена, която съм виждала през целия си живот, способна да подмине огледало, сякаш е празна стена. Тя излиза от съблекалнята като фрегата и след миг върви по коридора – висока жена с прошарена коса и безформена кафеникава рокля, от онези, които просто попадат в периферното зрение и очите веднага отскачат встрани. Да, след едночасовото си четкане, къпане, мазане и парфюмиране, Ана си тръгва от най-скъпия Център за Здраве и Красота в града като безформен силует, като петно в пейзажа: никога не бихте ѝ обърнали внимание.

 

>>

В четвъртък (този ден Ана не идва на пилатес) пристигам в Центъра цял час по-рано от първата си тренировка.

– Спряха ни тока – лъжа рецепционистката Вики, докато се настанявам на високото столче срещу нея. – Не мога да си пусна едно кафе у нас, не мога да си пусна телевизора, нищо.

Аз изобщо нямам телевизор, но Вики няма как да знае това. Просто си лъжа и не изпитвам капка угризения. Всеки федерален агент умее да лъже по команда. Това е част от работата им.

– Колко гадно – Вики смръщва нарисуваните си вежди и ми пуска едно дълго кафе от машината.

Говорим си известно време за тока, който не само е скъп, но и постоянно спира; за безобразните цени на наемите; за някакъв малоумник, който блъснал жена върху релсите на метрото; за щастие (и по чудо), жената оцеляла. Няколко пъти ни прекъсват клиентки. Вики записва часове за мезотерапия, масаж и кондиционно трениране, зарежда абонаментни карти и продава прясно изцеден сок в огромни лъскави чаши, които излъчват рекламен дух на здраве и вечна младост. Всъщност този сок пристига сутрин в най-смрадливия и раздрънкан камион, който можете да си представите, в огромни пластмасови туби, които се съмнявам някой на борсата да мие изобщо. За сметка на това разносвачът (наричам го Мазния Марио) има зализана прическа, гъсти татуировки и модерна черна брадичка. Поради това му е разрешено да се размотава покрай Вики, да спира за едно бързо кафе на бара и да ѝ пуска мазни усмивки, докато междувременно оглежда задника на всяка минаваща клиентка.

– Индивидуална програма при Наталия е чудесен избор – обяснява Вики, клиентката си тръгва доволна и пак оставаме сами.

Отпивам от кафето, вадя от чантата си слънчевите очила и ги слагам на бара. Това са едни слънчеви очила на Калвин Клайн, които намерих в метрото преди година-две. Сами по себе си са хубави, но не ми отиват. Не отиват и на приятелката ми Лъки. Затова ги прибрах. Понякога пазя неща, без да знам защо. Може да влязат в работа, мисля си аз.

– Намерих ги под една от пейките горе – обяснявам. – Чудех се дали не са на тази жена, която идва от два, тази… Не ѝ знам името. Висока, с такава дълга коса. Леко сива – уточнявам аз, като същевременно показвам търсената дължина на косата. Веждите на Вики излитат нагоре.

– О, Ана! – казва тя. От тона ѝ става ясно, че Ана отдавна е свой човек тук. После се мръщи срещу очилата. Сигурна съм, че на мига отчита микроскопичното олющване на рамката до надписа, както и тригодишния модел. – Не, няма как да са нейни.

Тя хваща очилата с два пръста, все едно са някакъв гнусен предмет, например използвана клечка за зъби, и ги оставя на рафта за забравени вещи зад бара. Жените, които са свои хора в Центъра, подразбира се от жеста ѝ, могат да си позволят къде по-хубави очила от смотания Калвин Клайн. Тези жени носят например Шанел или Макс Мара. Ако боята от дръжката случайно се излющи, те погнусено хвърлят очилата право в кошчето. Или може би ги предлагат на прислугата си. Вики е около двайсет и пет годишна и съм сигурна, че по-скоро би умряла, отколкото да се покаже навън с този вехт Калвин Клайн.

– Та тази… Ана? – подхващам пак. – Знаеш ли, много ми е позната отнякъде, доста е характерна, нали?

Вики усилено кима. Думата явно ѝ харесва.

– Да не беше една актриса, струва ми се, че играеше в онзи филм по Нова… Онзи филм… – щракам с пръсти. – Изхвърча ми от главата…

Вики се смее. Ана да е актриса? Естествено, че не е актриса.

– Не, тя е, ъъъ… програмен директор? Нещо такова. Мисля, че е голяма клечка. Но е много приятна жена.

На свой ред кимам усилено, за да покажа, че и според мен е много приятна жена, а също така и колко съм ангажирана в разговора: както можете да се досетите, в Центъра клюките вървят като топъл хляб. Поискайте и ще ви бъде дадено.

– Тя идва от години. Преди ти да дойдеш, идваше при Весела, но освен това два пъти седмично има кондиционно трениране с Пламен, после прави сауна…

Тук Вики включва в автоматичен режим и започва да изброява услугите, които предоставяме на Ана, като някакъв говорещ каталог.

– …радиочестотен лифтинг и мезотерапия на лице и шия през зимата, но най-вече е клиентка на Мишо – тържествено приключва тя.

Тук намирам обяснение за съвършеното тяло на Ана. Мишо е Кралят на масажите. Той е едър като мечка, мълчалив като риба и струва адски скъпо. Клиентките го обожават; персоналът, или поне аз, дори не могат да си го позволят.

– Браво на Мишо – казвам аз. Похвалата е съвсем искрена. – Тази жена изглежда страхотно. Не съм виждала такива крака и на манекенките. Просто е една от най-добрите в групата…

Не че да си добър в пилатес група изобщо означава нещо; просто пред колегите в Центъра е прието да се поддържа постоянен дух на бодър ентусиазъм. Вики в същия дух кима, сякаш изобщо ѝ пука за краката на някаква Ана от Центъра.

– О, тя се поддържа много добре – нарисуваните вежди многозначително излитат нагоре; със същия успех можеше просто да каже о, тя е бъкана с пари, макар че това отдавна ми е ясно. – Миналата година ѝ правихме лазерно премахване на две брадавички, които според доктор Гелева били направо миниатюрни. На гърба и над ключицата. Тя е истински перфекционист.

Иска ми се да изтърся, че ако беше истински перфекционист, щеше първо да се погрижи за косата си и после за някакви брадавички. Но това би било твърде грубо. В Центъра, естествено, сме винаги усмихнати и преливаме от любезност.

– Много интересна жена, между другото. – Вики продължава да излива информация. – Веднъж ми разказваше, че става в четири часа всяка сутрин. В пет трябва да е в студиото, представяш ли си? Ако трябва да стана в четири, ще убия някого.

Ентусиазирано кимам и бърча чело, за да покажа, че и аз ще убия някого, и точно в този стратегически момент страничната врата се отваря и влиза Мазния Марио, мъжествено преметнал на рамо туба прясно изцеден сок. Той смига на Вики, която замръзва с отворена уста, и веднага се мушва в склада. Вики трескаво рови в чантичката си, вади червило и ми обръща гръб, защото спешно ѝ трябва голямото огледало зад бара. Сигурно нямам и минута.

– Тя е омъжена, нали? – казвам с хладнокръвието на федерален агент и отпивам от кафето.

– О, да. Те работят заедно, между другото – Вики прибира червилото и си оправя косата. – Той беше нещо като… Звуков директор?

– Тонрежисьор? – предполагам аз.

– Нещо подобно. Понякога ги засичам в парка следобед. – Вики се обръща към мен, окръглила вежди, за да подчертае важността на думите си. – Адски е красив. Той…

И тук Марио се изнизва от склада, навил ръкави над татуираните си бицепси, и се приближава с мазната си усмивка. Вики млъква насред изречението. На мига забравя за Ана, за мен, за рецепцията си и за всичко останало. Слепоочията ѝ се изпотяват. Ушите ѝ се изчервяват, а може би също и бузите, но те са плътно намазани с луксозен фон дьо тен и това няма как да се разбере. Въздухът около рецепцията се сгъстява от адреналин, окситоцин, феромони и специфични невротрансмитери: добрата стара биохимия на физическото привличане.

И тъй като това са си техните феромони и невротрансмитери, и освен това е ясно, че днес няма да разбера нищо повече, аз си взимам кафето и тихо се изнизвам нагоре по стълбите.

 

>>

На другия ден стоя на прозореца на треньорската стаичка и гледам паркинга: Ана върви към колата си, оставя сака на задната седалка и продължава покрай Центъра в посока към парка. От другата страна на улицата подканващо примигва табелата на салон „Делириум“, който е възможно най-скъпият Салон за красота в града, но Ана със сигурност може да си го позволи. За броени часове – и срещу цената на само един-единствен от безбройните ѝ парфюми – ще я превърнат в най-красивата жена в целия квартал. Две флакончета боя за коса. Малко грим върху петната. Червило. Тесни дънки или рокля по тялото. Кълна се, че двайсетгодишните момичета ще ѝ завиждат. Ана е много красива жена и със сигурност го знае. Ако беше грозна, всичко щеше да е от ясно по-ясно. Някои жени просто са си грозни. При тях не става и с пари.

Въздишам като профайлър, стигнал до задънена улица.

Имам ограничен достъп до базата данни на Центъра, за да сверявам дали правилно осчетоводяват платежните ми фишове – правата на служителя, нали се сещате. Освен основната заплата получавам и добавки за всяка реална клиентка. Това трябва да ме стимулира да се подмазвам на всички по всякакъв начин. Но не мога да отворя медицинското ѝ досие например, нито да видя номера на банковата ѝ карта и подобни чувствителни данни. Разбрах само възрастта ѝ: трийсет и девет.

В крайна сметка, след известно сумтене и отлагане, забивам нос в телефона. Отдавна искам да проверя каква всъщност е целта на това маниакално изчеткване на кожата, освен че явно я поддържа гладка като стъкло. С няколко опита налучквам правилните думи: сухо четкане.

Какво е сухото четкане? Сухото четкане, според първата статия, ексфолира кожата, спомага за борбата с целулита и стимулира лимфната система. Намирам по-подробна статия: сухото четкане можело съществено да помогне при лимфедем. Тук прескачам в някакъв форум, където има изписани седемдесет и шест страници по въпроса. Трийсет и пет годишна жена твърди, че се е излекувала от лупус посредством сухо четкане, за което други жени яростно я нападат. Трябва ли публикуването на непроверени медицински твърдения да бъде квалифицирано като престъпление? Дискусията се измества, затварям форума и хвърлям телефона на дивана. Повторете, моля: лупус? Лимфедем? Възможно ли е да е толкова просто? Жената е болна. Има автоимунно заболяване. Може би дори рак. Не си боядисва косата, защото химикалите ще я увредят. Има алергия към къна. Чувствителен скалп. Атопична кожа. Имунните ѝ клетки атакуват собствените ѝ тъкани.

Но какво общо има това с липсата на грим или с нелепите дрехи?

Няма нищо общо. Отпускам се назад и разтривам слепоочия. Определено съм започнала да из-кук-вам. Ана пращи от здраве и това се вижда от стойката ѝ, от съсредоточеното свиване и отпускане на стройните крака, от вирнатата брадичка, с която чака за последната кабинка в банята. Какъв лимфедем? Хората с лимфедем едва ходят.

Вече съм почти убедена, че ако някой в цялата история има проблем, това съм аз. Със сигурност ще чуя същото и от приятелката ми Лъки, с която ще се видя утре вечер. С Лъки поддържаме здравословната идея, че е напълно допустимо веднъж на две седмици човек да се натъпче с китайска храна или пица, а после да изпие съответното количество вино за добро настроение. Ще използвам виното и доброто настроение, за да разкажа всичко на Лъки, а тя по всяка вероятност ще ме обяви за чисто луда и веднага ще ме прати в зоомагазина за куче.

– Още ли си тук?

Колежката Таня, потна и зачервена, е приключила със зумбата и дори няма да се къпе – скача в колата и си отива право у дома, където ще се оправи на спокойствие. Тя мята широка тениска направо върху трикото и започва да си събира багажа. Сигурно цял живот е мечтала да стане точно това, което е. Сигурно иска просто да се изкъпе и да се опъне на дивана пред Нетфликс, доволна от изминалия ден. Едва ли има капка усет за отклоненията от обичайното. Едва ли има каквато и да е представа за която и да е от клиентките си. Такива хора обикновено си живеят чудесно.

 

>>

– Мили Боже! – вика Лъки и се залива от смях. – Представям си те как дебнеш зад ъгъла и следиш някаква клиентка, която, разбираш ли, не си боядисва косата. Като скапаната Амели Пулен!

Аз очаквах това, затова търпеливо чакам Лъки да ми се присмее хубаво, преди да започна да я убеждавам отново.

– Следиш я в банята? – продължава Лъки. – Сериозно?! В нормалните държави това минава за сексуално посегателство, мацка!

– Добре че не живеем в нормална държава – казвам аз.

Пием за това. Вече сме на втората бутилка. Лъки пие повече от мен, защото, както самата тя обявява с известна гордост, работи под стрес, но и аз гледам да не изоставам.

– Ако я видиш, ще разбереш – започвам отново. – Няма жена, която да не може да съобрази колко я състарява да си носи така косата. Или този ужасен мустак…

– Разбрах за мустака. Сто пъти го каза. И какво от това? На някои жени просто не им пука как изглеждат, мила. Приеми го. Лично аз им свалям шапка…

– Но на нея ѝ пука, не разбираш ли? – размахвам ръце. – Ако не ѝ пука как изглежда, ще дава ли по хилядарка на месец за масаж и още толкова за кондиционно трениране? Дори не слагам пилатеса в сметката. Той е за гъвкавост. Мезотерапии, някакъв не знам какъв си лифтинг, премахване на брадавици. Сигурно оставя по три хилядарки в шибания Център всеки месец! – Когато не съм на работа, бодрият ентусиазъм бива заменен от работнически плам. – Кажи ми, че не е странно.

– Може би е странно – казва Лъки. Предпазливостта ѝ ме ядосва.

– По десет минути си оглежда краката, да не би случайно да има изникнал косъм някъде, но не си боядисва косата и не си слага червило – продължавам да се паля аз. – И се облича с някакви бабешки ризи или с рокли, които я правят да прилича на чувал. А жената има страхотно тяло.

Лъки вдига рамене.

– Може би просто няма вкус – казва тя. – Пълно е с жени с много пари и без никакъв вкус. Само виж Риана.

Смеем се и си наливаме още вино, но веднага след това се връщам обратно на въпроса.

– Кажи ми, лично ти кое ще направиш първо: ще си боядисаш косата или ще платиш хилядарка за някакви смотани брадавици? – упорствам аз. – Не звучи, нали?

Пак размахвам ръце.

– Хммм – проточва Лъки. – Да, наистина не звучи.

– Виждаш ли? Аз няма да си въобразявам, че нещо е странно, ако то не е, нали знаеш.

Лъки се мръщи, кима и издухва голям облак дим, като учтиво вирва глава нагоре, за да не е право в лицето ми. Очите ми и без това вече сълзят, но прощавам на Лъки, защото ми е приятелка. Точно така се запознахме: малка група квартални хлапета, събрани около кутия цигари, задигнати от нечий родител. Не бяхме пушили никога преди и кашляхме като за световно. Аз никога повече не запалих цигара, а Лъки до ден-днешен пуши по кутия на ден.

– Добре, да помислим – жизнерадостно обявява тя. – Какво имаш дотук?

Свивам пръсти и изреждам какво имам дотук, като наблягам не безобразните цени на Мишо, на коприненото бельо и на скъпите парфюми. Тук Лъки веднага се оживява: тя обожава парфюми. Във всеки един момент има поне петдесет парфюма. Купува ги, после ги продава или разменя с други жени, после си купува нови. Винаги ме кара да мириша новите ѝ парфюми и цени честното мнение. Има и такива жени. Изброявам някои от шишетата, които познавам от размотаването из парфюмериите – не че някога бих изръсила подобна сума за парфюм – Тициана Теренци, Амуаж и разни такива.

– О, това са добри парфюми – постановява Лъки и отпива юнашка глътка. – Скъпички са, да ти кажа. Трябва да си истински ценител, за да си вземеш такова нещо.

– Доколкото схващам, жената си има пари – обяснявам аз. – Програмен директор, което не знам точно какво значи, но явно е голяма клечка…

– Къде това? В телевизията? В радиото?

– Не разбрах – казвам и ругая Мазния Марио. – Но аз подозирах, че има нещо общо с медиите, заради гласа, нали разбираш. Има особен глас. Много звучен.

Гордея се с дедуктивните си способности. Лъки сумти и си налива поредна чаша вино, а аз продължавам да обяснявам. Известно време посвещавам на странния ритуал с четката.

– Звучи ужасно – казва Лъки. – Не я ли боли?

– Чак пък да я боли – казвам. – Просто много се суети около кожата си. Ако я видиш само как се върти и се тревожи заради някаква пъпка…

– Това звучи като някаква обсесия – Лъки кима сама на себе си. – Твоята клиентка може просто да не е добре с главата.

– Изглежда ми съвсем нормална – казвам. – Дори е много приятна жена.

– Ами тогава наистина не разбирам какъв ти е проблемът, мацка.

– Ако я видиш, ще разбереш – казвам отново. После се сещам нещо. – Знаеш ли, в един сериал имаше един убиец, който правеше нещо подобно. Бръснеше си главата и тялото, ама навсякъде, и после се изчеткваше с една подобна четка. За да не остави ДНК на местопрестъплението. Епителни клетки – уточнявам. Лъки избухва в смях. – Само казвам!

Лъки пак ми се смее и само дето не тупа по масата от смях.

– А ти напиши роман, мацка – съветва ме тя. – Убийцата със сивите коси!

– Ето, виждаш ли? – казвам. – Дори заглавието звучи скучно.

Лъки цъка с език полусъчувствено, полуподигравателно. Правя се, че не я виждам, наливам си вино и продължавам с наличната информация, която се изчерпва до две неща: зеленото Мицубиши и съпругът – звуков директор.

– Ето ти обяснението – веднага казва Лъки. – С това трябваше да започнеш, по дяволите, не да ми губиш времето с някакви Теренци! Жената си има мъж, дори работят заедно, има си кариера, изобщо не ѝ се занимава с балеаж и маникюри. Постигнала е вътрешна хармония…

– Познавам много жени, които са постигнали вътрешна хармония, без да се състаряват с десет години заради едната боя за коса…

– Стига с тая коса! Това е една най-нормална жена с нормални приоритети и мъжът ѝ си я обича с точно такава коса, каквото си е, и без грим. Всичко е кристално ясно, Шерлок. – Лъки разтваря ръце, за да покаже всичко, но тъй като е забравила, че държи чаша, изплисква виното по масата, върху чаените свещички и най-вече в чинията с кашкавалчета, които вече не ядем, защото преди всичко се натъпкахме с китайска храна. – Мамка му!

Аз се смея. Попиваме виното, изхвърляме кашкавала и си наливаме вино за пореден път.

– Впрочем пак няма логика – започвам отново. Лъки пуфти и върти очи към тавана. – Защото Вики каза, че звуковият директор бил, цитирам: адски красив. Не че нейният вкус е някакъв критерий, но все пак няма да го каже ей така, нали се сещаш? Е, ако един мъж е адски красив, няма ли да иска жена му поне да си боядиса косата, за да не стои до него такава прошарена и с тия грозни дрехи, а? Няма ли да ѝ каже слушай, миличка, щом тъй или иначе харчиш четирицифрена сума за външния си вид, защо поне…

– Не му пука – заявява Лъки. – Въобще не ѝ обръща внимание. Сигурно ѝ изневерява от сутрин до вечер.

– Добре, Шерлок, преди две минути каза точно обратното…

– Откъде да знам, по дяволите? – Лъки започва да се изнервя. – Може да ѝ изневерява, може да не ѝ изневерява. Може да прилича на майка му. Може да е с нея заради парите ѝ. Всичко може! Въпросът е защо ти си се вманиачила по някаква абсолютно непозната, мила.

– Защото е странно…

– И да е странно, какво? – Лъки пак издухва облак дим. – Някои неща са странни, някои само изглеждат странни, какво значение има за теб? Гледай себе си, мацка. Защо се занимаваш с глупости?

– Защото всеки трябва да се вмести в някаква картина, Лъки! – викам аз. – Защото нищо не е случайно, защото за всичко си има причина! Всички сме част от голямата картина…

Вече съм спряла да броя чашите и започвам да се вдъхновявам, но на Лъки такива не ѝ минават.

– Каква голяма картина, за Бога? – пита тя и забучва цигарата в пепелника. – Няма никаква картина. Просто си започнала да изкукваш, мацка. Привиждат ти се някакви работи. Сигурно е от възрастта – тя въздиша, все едно не е половин година по-голяма от мен. – Време ти е да си завъдиш някакъв мъж и деца, нали се сещаш. На твое място отивам в първия зоомагазин и си взимам едно куче.

Е, стигнахме и дотук. Според Лъки всяка независима градска жена в началото на трийсетте, която започне да изкуква, трябва веднага да си вземе куче. Разхождането на кучета било най-бързият начин да срещнеш сума ти мъже, казва тя; голяма част от тях били свободни и съвсем приемливи. Когато възразя, че след трийсетте години „свободни“ и „съвсем приемливи“ са две взаимоизключващи се понятия, тя веднага ми дава за пример поне три свои познати, които са се обзавели със съвсем свестни мъже броени месеци след като са си купили куче.

Прехапвам устни. Иска ми се да ѝ кажа, че може би пък тя трябва да отиде в първия зоомагазин и да си вземе едно куче, защото в шкафа под мивката ѝ има единайсет празни бутилки от вино – преброих ги още преди час, когато изхвърлях опаковките от китайското. Но аз мога да си държа устата затворена.

– Просто в твоя Център започват да ти промиват мозъка, миличка – продължава тя.– По цял ден гледаш пластмасовите жени и си решила, че всяка мацка с пари си умира да виси при фризьора по два часа на ден. Само да ти направят заплатата над три бона и веднага хукваш за мигли, скули, брадичка и порцеланови фасети, които светят в тъмното. След някоя и друга година и ти ще станеш като тях – пророкува Лъки и щрака запалката.

– Никога! – викам аз с бодър ентусиазъм и пресушавам чашата.

– Ще станеш, ще станеш – продължава да ме плаши Лъки. Много ме дразни, когато започне да говори като майка ми. – Ще им паднеш в ръчичките. Ще се застоиш там, ще ти вдигнат заплатата и ще решиш, че е крайно време да си сложиш някой филър. Започва се с нещо дребно, например едни скули, и докато се усетиш, вече лягаш на масата, за да ти сложат четиристотин и двайсет кубика. Ще ти направят промоция, мацка. Ще ти дадат първите сто и петдесет безплатно…

– Гледай си работата. Аз не съм някаква кифла, която си отглежда тяло за инстаграм, Лъки, аз съм професионален спортист…

– И нереализирал се детектив…

– Федерален агент – поправям я.

Лъки пак си умира от смях.

– Вярно, че беше федерален агент!

– Много смешно – казвам кисело и посягам към бутилката. – А ти каква искаше да станеш, когато беше на единайсет, скъпа?

Лъки престава да се киска и хапе устни. Май не ѝ се иска да отговори, но в крайна сметка ще го направи, и при това ще каже истината. Лъки винаги казва истината. Затова я уважавам.

– Първата жена световен шампион във Формула 1 – обявява Лъки. – При мъжете имам предвид. Защото в женската щеше да е тясно за… за талант като мен.

Тук аз избухвам в смях. Лъки работи като данъчен консултант. Помага на хората да спестят ДДС и да изнесат проблемни части от печалбата си към безопасните островни правни системи. На работа носи черен втален костюм и чанта от крокодилска кожа.

– Наздраве – казвам аз и вдигам чашата.

– Наздраве – съгласява се Лъки и продължаваме да пием.

 

>>

В понеделник влача крака към Центъра, напълно лишена от бодър ентусиазъм.

Имах цяла неделя за борба с главоболието и схванатите колене: след трийсет пиенето на вино в събота вечер няма нищо общо с това преди трийсет, дори за професионален спортист като мен. Днес съм физически добре, но не и духом. Както се очакваше, Лъки се подигра с целия ми случай така, както само една най-добра приятелка може да го прави. А мога ви кажа, че Лъки понякога ме дразни – всъщност Лъки редовно ме дразни, – но почти винаги се оказва права. Също като майка ми. Очевидно аз съм само една независима градска жена, която разполага с твърде много свободно време и на която е крайно време да задвижи репродуктивните си процеси. Трябва да отида в първия зоомагазин и да си взема едно куче. Даже няма да ходя в зоомагазина, а до приюта – аз не съм Лъки с нейната космическа заплата и осемсантиметрови токчета, на която би отивал само френски булдог или италианска хрътка. Аз съм обикновено момиче. Ще си взема мило помиярче с големи кафяви очи и до два месеца ще съм се запознала с цяла дузина съвсем свестни мъже. Има ли нещо по-романтично от един мъж и една жена в началото на трийсетте, стиснали торбички в ранна утрин, вперили разнежен поглед в клечащите си кучета? Това е истинският живот, мацка, би казала Лъки; а аз от цели седмици си губя времето да разследвам една абсолютно непозната клиентка, която сигурно дори не знае името ми. Просто някаква си там жена, при това на пръв, на втори, ако не и на трети поглед съвършено безлична.

И – тъй като животът е измислен, за да се подиграва с нас – първото, което виждам, влизайки в лъскавата приемна, е Ана. Тя стърчи пред рецепцията с всичките си сто седемдесет и пет сантиметра и обсъжда нещо с Вики. Часът е дванайсет без десет, а Ана никога не идва от дванайсет – нито при мен, нито за нещо друго. Дванайсет е рано за нея. В работните дни още е в студиото, а в почивните сигурно си наваксва със съня.

Облечена е невъобразимо официално като за понеделник по обед – в дълга до петите рокля, като този път е избрала учудващо добър модел. Роклята е пристегната в кръста, а надолу пада на тежки дипли около дългите ѝ крака, с което прилича на разните нимфи и музи от древногръцките барелефи. Цветът, естествено, е ужасен: бяло-жълтеникав като петдесетгодишна нощница, извадена от раклата на баба ти. Косата вече е старателно прибрана на сплескания кок, нужен за тренировка по пилатес. Ана ми се усмихва любезно, благодари на Вики и тръгва нагоре по стълбите. Залепвам се за бара и кимам след сянката ѝ.

– Изглежда чудесно, нали? – мазно казвам аз. – Днес е подранила.

– О, да, тъкмо за това си говорихме – безгрижно започва Вики. – Днес имат годишнина с мъжа ѝ. Резервация за Чеф Мишкин. Романтичен обяд, страхотно, нали?

– За тях сигурно е вечеря – казвам. Вики примигва насреща ми. – Щом стават в четири сутринта – пояснявам. Вики схваща и започва да се смее.

– Двайсет години, представяш ли си? Толкова им се радвам.

– Двайсет? – Правя една бърза сметка и тук вече искрено се учудвам. – Та тя се е оженила веднага след училище.

– Да, гаджета от гимназията. Колко мило, нали?

– Прекрасно е – казвам с усмивка, достойна за Марио. Вики си поема дъх, за да изстреля следващата вълна информация, и в този момент звъни телефонът.

– Център за здраве и красота „Мерилин“, с какво да ви помогна? – чурулика тя, а аз имам само пет минути до началото на часа, така че поемам към Втория етаж, все така в лошо настроение. Ето, мисля си, докато обличам трикото: както винаги Лъки е права. Ана е една най-обикновена жена, която не си боядисва косата, и мъжът ѝ си я харесва точно такава, каквато е. Няма нищо загадъчно. Няма отклонения от обичайното. Някои хора наистина са заедно още от гимназията и си живеят щастливо, докато смъртта ги раздели – дори ако единият няма вкус за дрехи и така нататък. Може да не са на всеки ъгъл, но ги има. Всички познаваме такива.

– Приберете корема, вдигнете ръце към тавана и изпънете гърба… – автоматично говоря аз и се взирам някъде в тавана. Нарочно не гледам Ана. И без това не мога да я видя добре. В дванайсет винаги е пълно с клиентки заради обедните почивки. В залата има петдесет жени.

– Целта е да усетите разтягане по цялата дължина на гръбнака… Две… Три…

Разтягам, отпускам, умирам от скука. Затварям очи (издишайте и отпуснете мускулните групи една по една) и си представям, че се обаждам на Лъки. Тя седи в лъскав ресторант от типа на Чеф Мишкин и телефонът ѝ звъни насред деловия обяд с грузински инвеститор. Вдига и от другата страна чува напрегнат шепот: „Лъки, чуй, разбрах още нещо. С мъжа ѝ са заедно от двайсет години, представяш ли си? Оженили са се веднага след гимназията.“ „О, нима?“ – отговаря Лъки. – „Колко сладко. Сега ще спреш ли да ме занимаваш с маниите си, мацка, защото господинът срещу мен търси как да изпере няколко милиона приходи от грузинските макови полета, при това с минимум облагане?“

Часът най-после свършва и хуквам към стаичката си. Там се преобличам и известно време се цупя на отражението си в огледалото. После надничам през открехнатата врата. Битката за банята е в разгара си, а Ана, навела калносивата си коса над глезените, полира тялото си с проклетата четка.

Сресвам се и отивам до тоалетната. Ана вече стои накрая на опашката, вирнала брадичка, и чака за най-крайната кабинка. Пак се прибирам в стаичката. Вече минава един и половина; докато се усетя, следващият ми час ще започне. Виждам сянката ѝ през открехнатата врата и след минута до мен долита първият нежен аромат. Защо, по дяволите, тази жена е токова бавна? Нали има успешна кариера и е пълна с пари? Хората с успешна кариера винаги бързат нанякъде, нали така? В крайна сметка, след цяла вечност от мазане и ресане, Ана пак отваря вратата на шкафчето си и аз излизам в съблекалнята. Там започвам да се въртя около стенния сешоар, да натискам бутони и да клатя глава. Стенният сешоар изобщо не ми влиза в работата, но никой не ми обръща внимание. Ана вади поредния парфюм, който би хвърлил Лъки в екстаз, после коприненото бельо, после древногръцката рокля. Може би в деня на годишнината, преди срещата със съпруга красавец, тя най-после ще си сложи червило като нормалните жени или може би някакви сенки на очите? Нищо подобно. Тя за пореден път прокарва ръка по бедрата си, после по косата, от която се разлитат етерични молекули, готови да затворят своите хвърчащи във въздуха посестрими във феромонна клопка: явно много се харесва и е в отлично настроение. След минута вече е събрала всичките си дрехи и козметика. Излиза, без да се погледне в огледалото.

Връщам се в стаичката си и се залепвам за прозореца. Малкото зелено Мицубиши е пред една от колоните, които артистично обграждат целия Център и подпират Втория етаж. Ана оставя сака на задната седалка и продължава покрай северната стена на сградата: стълби за изкачване, малко вървене покрай колоните и след това алея, която плавно завива на изток и се влива в парка. А ако повървите няма и километър през парка и завиете на юг, ще стигнете точно до Чеф Мишкин. Поглеждам си часовника: два без петнайсет. Петнайсет минути до следващия ми час.

Грабвам маратонките, минавам през празната съблекалня, в коридора се обувам и бързам надолу по стълбите. Минавам покрай Вики; тя обслужва клиентка и изобщо не ми обръща внимание, но за всеки случай размахвам портмонето си, все едно съм тръгнала по някаква бърза работа, например до банкомата зад ъгъла. Минавам през главната врата със забързана, но все пак нормална походка, завивам надясно и хуквам с всичка сила.

Настигам Ана след няма и минута – имам здрави крака и белите ми дробове работят с оптималния си капацитет. Тя се е изкачила по стълбите и продължава покрай голямата сива стена, покрита с реклами, която удобно скрива от слабите, красиви и богати клиентки миризливия камион на Марио, нахвърляните прогнили палети и торбите боклук. Забавям крачка и гледам гърба ѝ – и без това знам къде отива. Тя стига до алеята и тръгва към парка, а аз се крия зад една от колоните (като Амели Пулен)  и я гледам как влиза в сянката на първите дъбове и завива надясно. Броя до трийсет и правя втори спринт, този път по-умерен. Отново я виждам и забавям ход. Ана върви на юг, аз вървя след нея с приятно разсеян вид, без да я изпускам от очи. Денят впрочем е прекрасен. Топло е, но не е горещо, въздухът е чист и мирише на окосена трева – чувам и бръмчащите косачки, за щастие – някъде далеч. Завиваме още веднъж, този път по алеята, която води до изкуственото езеро, и се моля да не се наложи да я следя чак до ресторанта, защото и без това практически съм закъсняла за следващия час. Ако бях нормален човек, щях да се обърна и да се затичам обратно. А и какво всъщност очаквам да видя?

Най-после вадя късмет: както си върви по алеята с походката на нимфа, Ана изведнъж завива настрани и тръгва право през най-близката поляна, грациозно подхванала дългата си рокля. Спирам и гледам след нея: там няма дървета, зад които да застана, нито хора, сред които да се скрия, ако случайно реши да погледне назад. Но тя не поглежда назад, а върви право към мъжа си. Знам, че е той, защото в другия край на поляната има само една пейка, на която седи само един мъж. От мястото си не мога да преценя дали е адски красив, но би могъл да бъде: във всеки случай не е нито дебел, нито плешив, а след определена възраст това е всичко, което можеш да искаш от външния вид на мъжете. Та той си седи на пейката и зяпа небето, Ана върви срещу него, подхванала роклята си, а аз съм поне на десет метра отзад и за пръв път, откакто тази жена привлече вниманието ми, започвам да разбирам – или по-точно не да разбирам, а да усещам необяснимата връзка между нея и околния свят. Вие може никога да не забележите Ана, но тя е тук: тревата расте и птичките пеят, Ана върви през поляната и от диплите на нейната рокля с цвят на вехта покривка се носи нежната песен на коприната, а лекият ветрец разнася спомена за нейния парфюм. Ана идва и това е ясно на птичките, на тревата, на вятъра и в крайна сметка на мъжа ѝ: макар че продължава да си зяпа небето, той изведнъж се усмихва и става. Аз напускам алеята и пристъпвам напред: една, две, пет крачки. Дърветата вече не ме скриват и стърча като стълб точно срещу него, но ми се струва, че това няма значение. Наистина е много красив мъж, висок и строен като нея, с гъста руса коса; миг преди да я прегърне, е обърнат право към мен и очите му минават някъде на метър над главата ми, празни като въртящата се лампа на фар. Той е сляп.

Те се хващат за ръце и тръгват към езерото, а аз губя още една скъпоценна минута, гледайки гърбовете им. По лицето ми се разлива глупава усмивка: естествено, че е сляп. Щях да се сетя и сама. Знаех го миг преди да го видя.

После се обръщам и хуквам обратно: тичам с всичка сила, летя като вятъра, въздухът свири в ушите ми, жлезите с вътрешна секреция изпомпват в кръвта нужните дози кортизол и допамин. Не знам дали ви е известно, че когато някакъв въпрос те е измъчвал дълго и най-после намериш решение, мозъкът се опиянява от серотонин, окситоцин и разнообразни феромони – също както когато си близо до някой, когото обичаш. Може би това е най-приятното усещане на света. Но какво мога да кажа аз по въпроса? Аз съм просто инструкторка по пилатес и нереализирал се федерален агент. При това закъснявам за тренировката от два часà. Нарочно не забавям спринта си дори на вратата, нахлувам в Центъра като вихър, хвърлям през рамо гузна усмивка към Вики и се втурвам по стълбите през четири стъпала, изпаднала в безтегловност от собствената си скорост. Часът е 14:06 и когато влитам в залата, прекъсвам недоволното мърморене на четиридесет жени, но дори това не може да свали глупавата усмивка от лицето ми.

– Здравейте, момичета! – викам в движение и скачам върху подиума си с един последен двуметров скок. – На три: едно, две…