Гласът на Есен

Антония Сеизова

разказ

Отговорен редактор за публикацията: Явора Руменова.
В илюстрацията е използвана рисунка от Arthur Rackham (1867 – 1939).

Още на излизане от автомобила си младата журналистка стъпи на непозната територия. Хладният горски вятър я блъсна по челото и разпиля дългите ѝ тъмни коси, които заприличаха на буреносен облак около главата ѝ. Пеперудите в стомахa се бяха превърнали в неспокойни ларви, притискащи и издуващи болезнено тъканите. Въпреки ниските температури, дланите на жената се бяха изпотили. Беше нервна. Напрежението и вълнението бълбукаха заедно в котела, който сама беше подгряла. Опита се да ги усмири, като притисна длани към предната част на тънкото си светлокафяво палто. Прииска ѝ се да беше облякла по-топла връхна дреха. В гората беше по-хладно, отколкото в града. Но беше вече късно. Направи няколко бързи стъпки на място, за да се сгрее. После се върна в колата, взе чантата си от съседната седалка и провери усърдно дали е изключила и обезопасила всичко – изключени фарове, първа скорост, дръпната ръчна спирачка. Повтори няколко пъти ненужно проверките. Очите ѝ се щураха поне минута по таблото, след което се приковаха към контактния ключ, докато мислите зад тях търсеха местата си.

През краткия си професионален път нямаше опит с такива срещи и не знаеше какво да очаква. Смяташе, че се е подготвила добре, с проучване по темата, десетина основни въпроса плюс пет-шест допълнителни, ако има време и според ситуацията. Трябваше и да импровизира. Имаше готовност да записва, ако той се съгласи…. Луда ли беше, че дойде тук сама? Предупредиха я, че той лесно се плаши от хора. Колкото повече са близо до него, по-голям риск има да избяга и да се скрие. Да, затова реши да дойде сама. Приключение – не. Глупост – може би. Струваше ѝ се, че все пак си заслужава, макар че нямаше идея с какво ще излезе от гората. Интересна история? Сензация? Вдъхновение? Или само нечленоразделни звуци от човек, който не искаше или не можеше да сподели нищо с никого? Трябваше да подходи много внимателно, за да не го стресне и отблъсне, да го насърчи да говори. Обичаше предизвикателствата, но се чувстваше неловко сред нещастни хора. Предполагаше, че той е един от тях. Иначе защо би избрал такъв живот?

Журналистката разтърка зачервените си от недоспиване очи и пое дълбоко въздух, сякаш отпи голяма глътка силен и сгряващ алкохол – така, за кураж. Докато заключваше автомобила, едната ѝ ръка се плъзна под буреносния облак от коси, за да прикрие (не че някой щеше иначе да види) голяма прозявка. Огледа се. Беше спряла на точното място според GPS координатите. Видя почти незабележимата пътечка, за която ѝ бяха казали, надолу по хълма, до който беше достигнала. Водеше към открита равна местност, след което се извиваше покрай дърветата и се губеше някъде под нападалите листа в далечината. Масивът от полуразсъблечени клони се огъваше под натиска на есенния вятър, който завиваше земята с пореден пласт парализираща сухота.

Видя ѝ се страшно – цялото това диво, паникьосано движение на клоните и листата. И как контрастираше само с яките стволове, заковани към земята. Море от котви; протегнати ръце на тези, които не могат да избягат; пръсти, изпуснали листата, които падат; танцуващи коси без лица и очи; ритуален танц в тих транс – всичко това шептеше и се вълнуваше пред нея. Гората заприлича на опъната струна, с която някой си играеи не пуска.

Жената тръгна надолу по пътеката. Вървеше бавно, леко приведена напред, като внимаваше да не се подхлъзне или спъне в нещо. Вятърът подмяташе най-долния край на палтото ѝ, за който не беше предвидено копче. Той отмести косата ѝ от бледото кръгло лице и я опъна назад, като че ли се опитваше да издърпа посетителката обратно в посоката, от която беше дошла. Но тя беше решена да довърши предприетото. Искаше история, нечута дотогава. Стремеше се да намери най-правилния подход към човека, когото щеше да интервюира. Държеше да докаже, че може да се справи.

Вярваше, че си заслужава усилието от момента, в който случайно чу разговор между мъж и жена в едно кафене преди седмица. Обсъждаха приятел на мъжа на име Драгомир. „Притеснявам се за него. Вече трета година живее съвсем сам в гората – каза мъжът и потърка нервно челото си. – Искам да му помогна, но не знам как.“ Жената го успокояваше: „Правиш каквото зависи от теб. Посещаваш го често. В крайна сметка това е негов избор.“ „Да, знам, че е така, но все пак… Изглежда, че не следва разума си.“

След това журналистиката сравнително лесно убеди мъжа от кафенето да ѝ съдейства. При следващото си посещение в гората той спомена на чудатия си приятел за интереса да разговарят с него и да публикуват историята му във вестник.

Беше споделила с колеги мястото и часа на уговореното интервю. Щяха да дойдат, ако не отговори на обаждане. Щяха да я потърсят, ако много се забави. Повтаряйки си това за пореден път, се успокояваше, но все пак притискаше чантата си под мишница. Носеше флакон лютив спрей в предния джоб, за всеки случай. Опитваше се да се впише в непознатата среда, като стъпваше колкото може по-безшумно. Но нападалите листа не спираха да шумолят под краката ѝ. Клончета пращяха под натиска на тялото ѝ. Журналистката забърза крачка и скоро се озова сред дърветата. Във вътрешността гората изглеждаше по-спокойна в сравнение с гледката към нея отстрани, от хълма. Оределите корони разкриваха големи парчета от небето, а слабите слънчеви лъчи се подпираха на стволовете и като че изучаваха в детайли грапавините на кората им.

Тя спря за минута до висок стар дъб и опита да види върха му. Мястото ѝ напомни на една история, която беше чела някъде преди много време. Не беше приказка, а по-скоро философска фантасмагория, която я плашеше със странността си. В нея се разказваше за дърветата хора – човешки души, затворени в телата на дървета, неспособни да изразят себе си, да си кажат какво им тежи, да се застъпят за това, което е важно за тях, да повикат за помощ. Не можели никога да бъдат чути и разбрани. А на кого би му хрумнало изобщо, че едно дърво има какво да каже? И така, те съществували като затворници в наложеното им мълчание. Това не било наказание, а просто съдба – една от онези съдби, които карат душата или да расте, или да се скрие под нападалите листа. Повечето дървета хора растели, високи, силни, привидно спокойни, но всъщност все по-тревожни, с всеки завършен пръстен от живота им. „Какво ли се случваше по-нататък в историята? – опита се да си спомни журналистката. – Както и да е…“

Пет-шест изцяло пожълтели листа бяха обрулени от клоните на високия дъб. Достигнаха земята бавно. За къде да бързат? Всичко беше свършило за тях.

Но тя трябваше да побърза. Колкото повече напредваше по пътеката, толкова по-тежки и уморени ставаха крачките ѝ, макар че нямаше кой знае колко стръмни и трудни участъци и не беше вървяла по-дълго от петнадесет минути. Мястото, в което не се чувстваше добре дошла, сигурно беше много по-неприветливо през нощта –ужасно и красиво. Луната очертаваше път върху повърхността на водата, който никой никога нямаше да извърви. Изписваше тайни магически думи върху пръстта и камъните, някои от които бяха малки, други – големи, потънали отчасти в земята или свободно търкалящи се при допира на различни лапи и човки. Да…, на такива места нощта често не успокоява, а напротив. Човек има нужда от покрив над главата си и поне малко закрито пространство, в което да затвори очи, докато слуша гласовете на птиците през някаква, каквато и да е преграда.

Такива необичайни мисли и образи се въртяха в главата на журналистката, когато видя неговото закрито пространство – скромна Л-образна колиба на около петнадесет метра отдясно на пътеката. Издигаше се на два метра от земята в най-високата си точка, на почти идеално равна повърхност между три наблизо израснали едно до друго дървета. Пръст, мъх, тънки клонки и листа покриваха конструкцията. Неволно или умишлено, тя беше направена да изглежда досущ като малък хълм или голяма купчина мъртва растителност.

Сърцето на жената изтръпна при мисълта, че някой можеше да живее там. Приличаше ѝ по-скоро на надгробна могила. Навлезе предпазливо в неотъпканите треви. Ларвите в корема ѝ се разшаваха болезнено. Напрежението в лявата ръка я накара да осъзнае, че беше стискала чантата си твърде силно. На десетина крачки от колибата видя, че под привидно напосоки нахвърляната растителност беше изградена солидна дървена основа, с покрив, прозорче и врата. Учуди се, че беше леко открехната.

– Ехо? Има ли някой? – извика посетителката.

Чу само шумоленето на листата под краката си и свистенето на вятъра между клоните над нея. Въздухът излизаше тежко през ноздрите и устата ѝ. Почука на една от дъските на зеещата врата, след което я отвори по-широко. Човекът не беше там. Вътрешността беше по-пълна с предмети и цветове, отколкото очакваше. В средата на малкото, стесняващо се по вертикала пространство се намираше легло от дъски, без крака, покрито с покафенели листа и куп изсъхнала трева за възглавница. Отдясно, точно под прозореца, отрупана с хранителни продукти масичка удиви посетителката. В кошници, изплетени от парчета дървесна кора и треви, бяха сортирани едри червени шипки, ситни зелени ябълки, жълъди, сиво-кафяви гъби с различен диаметър. По стените висяха жълти, бели и лилави вързопи от билки. Миризмите на пръст и дърво преобладаваха както във вътрешното, така и във външното пространство, от двете страни на вратата. Стопанинът, било то човек, или природа, сякаш беше маркирал по този начин своята собственост, своята територия.

Жената застана до изгасналото огнище пред колибата и се огледа, чудейки се накъде да поеме. Не умееше да се ориентира в гората, да забелязва детайлите в нея, включително тези, които биха имали значение за оцеляването на това място. Как той се беше научил да го прави? Задължително щеше да го попита. Да, само трябваше най-напред да го открие.

Когато се свърза с него за първи път чрез телефона на приятеля му и го попита кога и къде ще е удобно да се срещнат, той без колебание заяви, че по всяко време може да го намери в гората. Тогава тя се разсмя, мислейки си, че той се шегува. Уви, не беше шега. А единствената му насока към нея беше да подсвирне силно с уста, за да го повика.

„И какво? Трябва ли сега да подсвирна? Това е нелепо.“

В крайна сметка се върна на пътеката и продължи по нея – навътре в гората, а после надолу по стръмен склон. Тя прехвърляше в главата си въпросите, които беше записала в тефтерчето. Завоите бяха изрязани във все по-влажна пръст – наближаваше вода. Надяваше се да не е забравил, че са разговаряли по телефона. „Не би трябвало. Беше само преди три дни.“ Достигна най-долния край на склона с отмалели глезени. Пред нея се откри долина, обградена от високи хълмове от двете страни на спокойна река. Може би водеше началото си от езерото, което беше видяла на картата. Там долу дърветата също се поклащаха, но не от същия див, гневен вятър, който я посрещна горе. В долината той следваше ритъма на реката. Беше по-лек. За сметка на това обаче повече студ излизаше от земята и не оставяше нищо недокоснато. Земята притегляше, а студът проникваше във всичко, стъпило върху нея. Това беше нормално. Следваше законите на природата.

Само едно мислещо, търсещо същество можеше да пробие вратички в тези закони. Жената видя нарушителя от другата страна на реката, в сенките на дърветата и с гръб към нея. Беше се превил и коленичил върху влажната пръст – малък куп тъмни дрехи и бързо движещи се ръце, периодично потъващи в земята. Изглежда, изравяше дупка. „Но защо? – не разбираше журналистката. – Може би търси корени, с които да се нахрани.“ Купът тъмни дрехи се движеше все по-трескаво. Сякаш животът му зависеше от това, да направи колкото може по-дълбока яма. Все едно някой го гонеше и единствената му посока за бягство и оцеляване беше надолу, в този трап-скривалище, който така отчаяно дълбаеше. Ако не очакваше да види човек на това място, посетителката можеше да го вземе за непознато диво животно.

Тя не го знаеше, но изживяването на онзи момент беше като сън за коленичилия човек, доста неприятен сън. Копаенето беше трудно. Колкото по-усилено движеше ръцете си, толкова повече дребни камъчета удряха ноктите и кокалчетата на пръстите му. Земята се противопоставяше на трансформацията, наложена ѝ от човека. Отмъщаваше за променената си форма, като дращеше до кръв човешката кожа. А той ровеше ли ровеше, докато вече не усещаше ръцете си от умора и даже беше забравил защо дълбае. Гледаше като хипнотизиран пръстта, която се свличаше от двете страни на дупката. Гледаше ужасѐн как нямаше никакъв контрол върху нея. Тя ставаше ту по-плитка, ту по-дълбока, независимо от неговите усилия.

Изведнъж дупката се огъна надолу под невиждан натиск и започна бързо да се разширява в диаметър. Засмукваше камъчетата и пръстта под човека. Искаше и него – да го погълне жив, или какъвто там беше, без значение, само да си отмъсти. Копаещият падна назад, подпрян на лакти, и се опита да се изтласка по-далече от отворилия се капан, като изритваше пръстта обратно към рова. Движенията нямаха посока и сила. Не беше достатъчно бърз. Страхът го беше сковал, а сърцето му тропаше в паника по гърдите. Той направи едно последно, силно изтласкване назад и далеко от опасността, след което се сви с ръце върху главата и чело, подпряно на земята. Чакаше, но не дочака. Движението извън гърдите му спря така необяснимо, както беше започнало. Все още запъхтян, човекът се повдигна и огледа плахо твърдата повърхност под и около себе си. Дупката нямаше и два лакътя в диаметър и не помръдваше. „Чудно нещо. Много чудно – помисли уплашеният. – Да му се не види.“

Въздъхна и се изправи. Чак тогава я забеляза – човешката фигура от другата страна на реката. Внушаваше ли си или тя се взираше право в него? Побиха го тръпки при мисълта, че най-вероятно го беше наблюдавала от известно време. Пое дълбоко дъх и тръгна да пресича реката, без да откъсва очи от чуждата фигура. Тя изненадващо му помаха с ръка и извика нещо, което той не разбра. Лицето му напрегнато се местеше, докато се опитваше хем да следи движенията на фигурата, хем да внимава за стъпките си по речните камъни. Непознатата стоеше съвсем близо до брега, дребна, слаба, пъхнала ръце в джобовете на палтото си. Не изглеждаше никак опасна. И все пак…. Присъствието ѝ го смущаваше.

Колкото до журналистката, желанието ѝ за успешна статия засега надделяваше над притеснението, че беше на усамотено място с един непознат, странен за нея човек. Наблюдава с известно удивление как пъргаво мина по камъните през реката. Дребното му тяло се губеше в свръхголямо за него, черно, шушляково яке. Тъмносиньото му долнище на анцуг беше с големи кални петна на местата, покриващи коленете. Мъжът повдигна глава от земята два-три пъти, с лице към посетителката, но без да я поглежда в очите. Тя извади ръцете (с отново потни длани) от джобовете си и направи две малки крачки към него, когато той стъпи от нейната страна на реката.

– Аз съм Мариана. Чухме се по телефона преди три дни. Сигурно си спомняш? Научих за теб от твоя приятел, който те посещава тук.

Той не каза нищо, но кимна едва забележимо и седна на камък до брега, запазвайки двуметрова дистанция от журналистката. Жената прехвърляше наум записаните в тефтерчето ѝ въпроси, но осъзна, че с нито един не беше подходящо да започне. Оглеждаше вълните в реката, полюшващите се дървета, неподвижната пръст и дишаше ли дишаше. Сякаш молеше въздуха за помощ. Семейство, образование, работа, изобщо всичко, свързано с миналото, беше територия, в която трябваше да стъпва внимателно. От приятеля му беше разбрала, че Драгомир е загубил родителите си, когато е бил на шест години. Тя нямаше намерение да отваря стари рани. Единственият шанс за каквото и да било начало на разговор беше да заложи на неутрална тема, нещо, което с голяма увереност можеше да предположи, че му беше приятно да обсъжда.

– Мястото е много красиво. Сигурно има доста добри страни на живота тук. – Журналистката спря за миг, за да провери дали той беше готов да подеме дадения от нея тон на разговор. Мълчанието му беше обезкуражително, но тя нямаше да се откаже. – Четох истории за хора, които също като теб са решили години наред да живеят сами сред природата. За някои е бягство от агресията, егоизма, алчността, злобата в човешките отношения. За други е шанс за по-здравословен начин на живот и вътрешна хармония. Понякога, предполагам, е и въпрос на доказване, че можеш да оцеляваш сам. – Той гледаше към земята и реката, а тя продължи, леко успокоена от подреждащите се мисли в главата ѝ. – Виждаш ли… истории като твоята могат да насърчат хората да погледнат живота от съвсем различна гледна точка. Затова ми се иска, с твое съгласие, да напиша статия за теб.

– Защо ти е? – попита някак рязко мъжът, все едно не беше разбрал доводите ѝ или изобщо не я беше слушал, докато му обяснява.

– Интересен човек си. Направил си необичаен, интересен избор как да живееш. Иска се смелост.

– Смелост – вметна той с тих, пресипнал глас. – Страх.

Журналистката преглътна някакъв безплътен залък, който дълго беше стоял в устата ѝ.

– Имам добри намерения. Няма да те притискам за отговори, които не искаш да ми дадеш. Няма да ти отнема повече от тридесет минути, но по всяко време може да спрем. Имаш избор. – Жената го изгледа многозначително и в очакване на знак, че може да започне с въпросите си.

̶ Добре – отвърна мъжът и обърна лице към нея, като не допускаше да се срещнат очите им.

Тя отвори чантата си и извади тефтерчето и химикалката. Погледна диктофона. Имаше много причини, разумни, практични причини да го попита дали е съгласен да записва интервюто. Така можеше да събере повече и по-точна информация. Но нещо я спря. Диктофонът ѝ се стори напълно не на място в тази ситуация. Не, щеше да пише ключови думи и изрази на ръка и да запомни максимално много от казаното. Щеше да опише разговора веднага след интервюто, докато спомените бяха още пресни.

– Казваш се Драгомир, нали така? Приятелят ти ми каза.

Погледът на мъжа пресече бързо и по диагонал фигурата ѝ. Може би си внушаваше, но той сякаш хвърли искри на раздразнение и подозрение върху нея. Трябваше повече да внимава, да не му дава да разбере, че вече знаеше някои неща за него от друг източник. „Кара го да се чувства по-несигурен“ – помисли си тя.

– Не, казвам се Есен…. Преди бях Лято. Скоро – Зима.

– Наистина ли? – Журналистката не можа да скрие изненадата си от отговора му. Имаше насреща си чудат човек с чудати разбирания. – Променяш името си според сезоните. Много интересно решение. Не ти ли харесваше предишното име?

– Не, то вече няма значение. Всичко е различно. Няма нищо общо с преди. Никога не оставам в миналото. Винаги е сега.

– Добре – каза тя и понечи да добави „разбирам“, но се спря навреме, както и беше редно, защото всъщност нищо не разбираше. – А кой ти е любимият сезон?

– Есента.

– Да, много е красива – коментира тя с лека усмивка и притаи дъх.

– Освобождава от всичко старо и непотребно.

Журналистката поклати утвърдително глава. С върха на обувката си приглади няколко нападали сухи листа.

– Отдавна ли си тук? Кога пристигна?

Интервюираният присви очи, вперени в далечината, и се почеса енергично по темето. Може би се опитваше да си спомни.

– Вървях дълго, много дълго… После ме застигна лятна буря… Тичах, за да се скрия…

– В гората ли? Скри се в гората?

Той не отговори. Вместо това стана от камъка, отиде до голям храст с пожълтяваща шума и чевръсто откъсна един от клоните му. Гледаше го, все едно вижда нещо повече от храст.

Есен не искаше, но храстът го повлече назад в спомените му към онова лято. Стана точно както каза на журналистката. Тичаше под дъжда, уплашен от гръмотевиците. За първи път от много време усети силата в краката си, както и в главата си. Тя прие облика на решителност да търси изход и скривалище от своя страх.

Беше загубил представа за посоките, но те не му бяха нужни така или иначе. Нямаше значение, дори ако излезе от обхвата на всички карти на хората, даже по-добре. Дърветата го наобиколиха. Ставаха все по-високи и събираха все по-нагъсто короните си. Приеха го в своите тъмни коридори. Никой не го посрещна, но и никой не му натякваше, че е глупак и се е изгубил. За пръв път се намираше на място, което сам си беше избрал. Сгуши се под гъст храсталак и зачака. Едри капки тупаха върху земята извън скривалището му. Все едно някой мяташе жълъди отгоре. После капките зачестиха и заприличаха на решетки, които се вдигаха и спускаха без контрол. Накрая решетките се сляха в завеса. Мъжът наблюдаваше в унес – жълъди, решетки, завеса; завеса, решетки, жълъди, край. Всъщност изобщо не се чувстваше като в клетка, нито като зад кулисите на изоставена сцена. Беше му уютно и спокойно, може би както би било у дома. Единственият му ориентир беше желанието да остане.

– Как се реши да останеш тук? – прекъсна размисъла му журналистката. Седнал отново на същия камък, той отскубваше жълтите листа едно по едно от откъснатия преди малко клон. Тя се отказа да настоява за отговор на предишния си въпрос. Налагаше ѝ се да чете между редовете, да предполага, да фантазира, в крайна сметка – да приеме, че някои неща нямаше да излязат от тази гора.

– Гората е голяма.

Жената се усмихна. Разбира се, в гората имаше достатъчно място и за него. Не пречеше на никого.

– Лесно ли се прехранваш? Каква храна намираш?

– Да, с растения, плодове, ядки, насекоми…

– Насекоми ли?

– Да, червеи, мравки, скакалци. Според сезона. Кора – добави той и почука клона с кокалчето на показалеца си.

– Удивително! А има ли храна, която ти липсва, но не може да се намери в гората?

Мъжът се ухили беззвучно, досущ като дете, на което току-що му е хрумнала нова, интересна игра. Отговорът дойде бързо.

– Пица – каза, като продължаваше да се усмихва широко.

– Със сирене? – Жената посрещна усмивката с усмивка, още повече че чувстваше с облекчение как преградата между тях се снишава. – И с месо? – Той кимна. – Сигурно тук ловуваш и по-едри животни?

В миг проблесналата на лицето му светлина беше помрачена. Журналистката усети, че е сгрешила с последното си питане. Не знаеше какво, но нещо се изтърколи надолу в ямата, която ги разделяше.

Есен се затвори по-навътре в себе си. Първият път, когато уби животно, беше особено травмиращо изживяване за него. Чужди ръце бяха хванали неговите и ги направляваха. Чужди сила и воля натиснаха ножа навътре в плътта, която трябваше да стане храна. Птицата нямаше как да избяга. Почти не се противопостави. Беше слаба и зашеметена от камъните, с които я беше замерял. Когато се свърши, той остана коленичил до малкото тяло дълго време… и плака. Гледаше и не вярваше какво е сторил. Гладът беше ли му оправдание? Можеше да се нахрани с друго. Но нима нямаше нужда от месо? Не беше вкусвал такова от месеци. Имаше ли как да я убие по по-безболезнен начин? Та той не знаеше как се убива.

Есен не, но Другият с него беше опитен в отнемането на живот.

Другият го следваше навсякъде. Есен дори подозираше, че Онзи се показва само пред него. Излизаше от сенките на дърветата, отместваше дълбоката черна качулка от главата си и го гледаше. Наблюдаваше го мълчаливо и настоятелно, докато Есен не направеше това, което Другият искаше.

В деня, когато коленичи и плака тихо пред убитата птица, видя Другия до голям дъб от лявата си страна. Погледът от сенките всеки път го стряскаше и смразяваше, независимо дали беше спокоен, безразличен, високомерен, злорад, тъжен или заплашителен. Точно тогава беше преди всичко гладен, за храна, смърт и сълзи. Есен му ги даде всичките накуп. Онзи беше свръхдоволен. Кимаше с ехидна усмивка. Светлината в сините му очи се виждаше пошла и изпразнена от смисъл.

При различните си появи Другият беше на различна възраст – един път младеж, друг път зрял мъж, трети път старец. Не се променяха само очите му и по тях се познаваше, че човекът, или по-скоро съществото, беше едно и също. В деня, в който Есен уби птицата, лицето на Другия беше младо, свежо, дори леко поруменяло от слънцето. Лявата му ръка обаче беше цялата суха, сбръчкана и с бледа, почти прозрачна кожа. С нокти, впити злобно в кората на дъба, той дращеше по дървото.

Есен много се страхуваше да гледа отражението си във вода, защото тогава Другият се появяваше зад него. Хващаше главата му с две ръце и я потапяше изцяло във водата. Натискаше я надолу, докато Есен размахваше панически ръце в търсене на нещо твърдо, на което да се опре и да се изтласка нагоре. Онзи натискаше, докато ръцете на давещия се се уморят. После повдигаше главата за сладко, но кратко поемане на въздух и отново я наблъскваше грубо във водата. Постъпваше така само за да удължи агонията на Есен. Накрая винаги го оставяше жив, защото искаше да има следващ път, защото имаше нужда някой да го помни, да мисли за него и да се страхува.

Есен помнеше пълната с вода мивка от детството си и здраво натискащите ръце на побойника, който си играеше с живота му. Спомняше си сподавените крясъци и беззащитността си пред по-голямото, по-силното момче. Онова момче порасна заедно с Есен. Растеше със силата и решителността на оцеляващия без любов. Споменът за него, знанието, че той се намираше някъде, без значение къде, се превърна във видение – именно в Другия, който наблюдаваше от сенките със светлосините си очи; Онзи, от когото Есен не успяваше да се скрие, колкото и години да прекараше в гората.

Не, журналистката нямаше как да разбере защо е останал да живее там, далече от всички. Как да ѝ обясни? Гората му помагаше да не напуска настоящето. Учеше го да се съсредоточи върху дишането си, да се храни според сезона, да се придвижва според небето. В горския свят всичко ненужно се изхвърля и трансформира със смисъл, полза, цел. Есен се надяваше един ден това да се случи и с цялата тъмнина в него. Реката бавно отнасяше парченца от нея. Засега това беше достатъчно.

Журналистката наблюдаваше замисления му и тъжен поглед с непълната ангажираност на съвременен зрител на филм от отдавна отминала епоха. Дори да знаеше контекста, нямаше напълно да го разбере, защото не го беше преживяла. Тъгата на човека идваше от свят, който ѝ беше трудно да приеме, че съществува наистина. Той беше сложен, дълбок и тих. Тя се поколеба кой от предварително записаните въпроси да избере. Не хареса нито един. Ръцете, държащи тефтерчето и химикала, се отпуснаха надолу.

– Какво обичаш да правиш, когато не търсиш храна и нямаш друга работа?

– Гледам – отвърна Есен и посочи към реката.

Обичаше вратите от светлина, които се отваряха и затваряха във водата по изгрев и залез. В унеса си той не разбра как позволи двамата да се погледнат в очите, първо несъзнателно, а после беше вече твърде късно. Нейните тъмнокафяви очи, широко отворени в удивлението и притеснението си, го привлякоха. Неговите се спряха за непривично дълго време – обикновено бяха неспокойни, трескаво сменяха фокуса си, все едно брояха рояк мушици пред себе си. Но сега роякът го нямаше. Вместо това – приветливо човешко лице и две тъмнокафяви очи, които се опитваха да го разберат.

– За какво мечтаеш? Каква е най-голямата ти мечта? – попита малко по-смело журналистката.

– Да видя гората отвисоко, като птица. – Всъщност той беше мислил доста за това.

– А светът отвъд гората? Не ти ли липсва?

Есен поклати отрицателно глава.

– Не ти ли липсва присъствието на някого, да си говорите, да се грижи за теб? Приятелят ти те посещава понякога, но сигурно не е достатъчно.

– Аз се грижа за себе си. Говоря си с дърветата. Те слушат и казват много неща. Предпочитам с тях, не с хората.

След смъртта на родителите му преди двадесет години Есен израсна в дом с много други деца като него. Там той се чувстваше незабелязан. Понякога и му се искаше да остане невидян. Обичаше да си играе с камъчета и тревички на двора, близо до оградата, по-далече от другите, по-далече от банята, където беше мивката. Гледаше навън през металната ограда, дращеше с камъчетата по нея, правеше музика, навиваше стръкчета треви на кръгчета, после ги оставяше на мравките.

След като навърши пълнолетие, с известно облекчение си тръгна от дома. Но светът от другата страна на оградата не приемаше добре хора като него. Опитваше да се задържи на работа някъде. Мислеха го за несръчен, нестабилен, дори луд. Всичко беше заради халюцинациите. Казваше си: „Не говори за тях, не говори за това, което само ти виждаш и чуваш.“ Но не можеше да ги контролира.

На едно от последните си работни места – като сервитьор в едно кафене – чупеше чашите непрекъснато. Носеше ги на подноса, а те звънтяха ли звънтяха. Понякога му се привиждаше, че се разпукват и режещите им парчета се понасят срещу него. Сякаш призрак ги мяташе злобно. В халюцинацията му нарязваха лицето и ръцете му. Той хвърляше подноса и приклякаше на земята, като се стараеше да предпази главата си. Парчетата продължаваха да хвърчат, докато кръвта беше навсякъде. Той викаше и се превиваше от болка… След третата такава случка го уволниха.

И така животът отвъд гората му се струваше много по-плашещ и самотен от сегашния. Всичко в него го теглеше към гората. Далеч от хората означаваше в безопасност. Това бе единственият начин да се справи… И нямаше да каже на никого защо е решил така. Страхуваше се, че някой може да се опита да го разубеди, Но, за негово успокоение, журналистката не беше дошла да го съветва и поучава.

– Има ли нещо, което не харесваш в живота си тук? – беше следващият ѝ въпрос.

– Тъмнината – произнесе той тихо и неволно посочи главата си, след което замаскира несъзнателния жест, като опря същата ръка под брадичката си. Сведе поглед към откъснатия клон, по който вече нямаше листа.

Посетителката не беше сигурна каква точно тъмнина има предвид Есен, но реши да не задълбава. Беше си обещала да не отваря стари рани. Не си даваше сметка, че разговорът неизбежно е довел именно до това.

– Как е през нощта?

– Нощните птици гонят страховете си. Слушам ги дълго. Те са много смели. Нощта е тяхна.

– Какво става със страховете им?

– Нощта ги отнася надалече.

– А твоите?

Есен мълча няколко секунди. Извади малък сгъваем нож от вътрешен джоб на якето си и ѝ го показа. Ухили се, този път съвсем неестествено.

– Имам-м… това – каза той с леко заекване и го разгъна. Нави ръкавите на връхната си дреха и започна методично да дяла единия край на клона с треперещи пръсти.

Тогава журналистката забеляза, че лявата му ръка е превързана над китката. Първоначално се учуди откъде разполага с материали за оказване на първа помощ, но се сети за приятеля му.

– Мъжът, който те посещава, той ти е приятел, нали?

– Не.

– Как така?… Но ти помага?

– Добър е с мен. Носи ми неща, които няма тук.

Носеше му лекарства, кибрит, въже, понякога дори добре запазени дрехи. Ако не намереше Есен в близост до колибата, ги оставяше вътре и си тръгваше. В замяна често получаваше билки, плетени кошници от кори и треви, дървени фигурки и съдове. Есен не приемаше милостиня. Затова и той даваше.

– Ако имаш нужда от нещо, кажи. Мога и аз да ти пращам по него….

Последва само уморено кимане. Може би беше време да завърши интервюто. Погледът на журналистката се плъзна нервно към последните няколко въпроса от списъка.

– Какво би искал да кажеш на хората, които ще прочетат за теб?

– Нямам какво да им кажа. Дърветата казват всичко важно.

– Така ли? – Отново един от странните му отговори, които можеха да значат много или нищо. – Какво казват дърветата сега?

Есен остави клона, който дялаше, върху камъка и се изправи. Огледа дърветата около брега. Избра едно от най-близките – на десетина крачки от тях, и тръгна към него, а тя го последва. Когато стигна основата на дървото, младият мъж погледна нагоре към оредялата, прошарена корона. Издигаше се на височина, поне седем пъти тази на дребния човек до него. Есен впи ръце в грапавата кора и допря ухо до ствола. Затвори очи, застина и се заслуша. След половин минута устните му започнаха да помръдват. Журналистката чу неясен шепот, който премина във все по-отчетлив говор. Гласът на Есен се разшири като пълнещ се с въздух балон. Накрая проехтя като спукване заради свръхдоза от нещо, което повече не можеше да бъде задържано в него. Той повтаряше една и съща дума, все по-силно.

– Помощ! Помощ! Помощ!

Журналистката изтръпна от паника, примесена със състрадание към младия мъж и непреодолим, неразбран страх за нея самата. Цялото ѝ тяло се стегна на възел. Отстъпи няколко крачки назад и бързо прибра тефтерчето и химикалката в чантата си. Когато понечи да проговори, не беше сигурна дали от устата ѝ ще да излезе и звук.

– Аз… – задъха се. – Мисля, че трябва да си вървя. Благодаря за отделеното време!

Толкова с любезността. Обърна се и закрачи бързо към пътеката, по която беше дошла. Започна да се изкачва по склона, без да се обръща назад, решителна, но същевременно премаляла от блъскащи се една в друга мисли и чувства. Шумът на реката беше единственият звук зад гърба ѝ. Дърветата бяха притихнали съвсем, но насред тяхното мълчание нямаше покой. Думите на Есен ѝ тежаха. Те се разместваха и разбъркваха, хем показваха, хем скриваха отговори на зададени и премълчани въпроси. „Колко страшно и тъжно е, че такова място може да бъде дом за някого“ – помисли си журналистката, като запъхтяно прескачаше камъни и корени по пътя си нагоре. „Всеки се крие от нещо някъде.“ Колкото и да не ѝ се искаше, спря за миг на един от завоите на лъкатушещата пътека, за да си поеме въздух. „Едни не виждат чистотата на природата, други – нечистотата в човешкия живот.“ Дърветата нагоре по склона ставаха неспокойни. Напомниха на посетителката за гневния вятър, който я беше посрещнал.

В подножието до реката въздухът беше друг. Плах и притаен, Есен се беше свил до същия камък, на който беше седял по време на разговора. В ръцете си държеше, или всъщност стискаше, дялания от него клон. С широко отворени очи той следеше движението нагоре по хълма, а устата му беззвучно се отваряше и затваряше. Беше ужасѐн: между сенките на дърветата, в бледата светлина на облачния ден, се навърташе позната за него фигура. Видя Онзи, който го беше давил толкова много пъти. Само че сега не преследваше него, а журналистката. Изкачваше се много по-бързо и ловко от нея. Настигаше я. Тя не го ли чуваше?

Есен се опитваше да извика, да я предупреди, но не можеше да издаде никакъв звук. Чувстваше се безпомощен като с глава, натисната под водата. Не можеше и да помръдне от мястото си. Съзнанието му беше приклещено в ъгъл, където някой го налагаше с юмруци и ритници, а той се свиваше от уплаха и болка. Искаше да се превърне в камък, за да не страда вече. От очите му потекоха сълзи, без шум и без борба.

Тя, журналистката, беше неговият глас, неговият шанс историята му да излезе от гората. Онзи, Другият, въплъщаваше всичко, от което Есен някога се бе страхувал. Онзи беше ножът, опрян в езика му, готов да го отреже. А Есен толкова искаше да говори, да извика… Но може би не му беше писано да бъде чут. Може би нищо не трябваше да напуска гората.

А дали изобщо се беше случил разговорът с друг човек? Или всичко беше само в главата му? Тази кънтяща от гласове глава…

Дъхът на Есен секна, когато горе сред дърветата се чу сподавен вик.

От редакцията

Четем и публикуваме разказите Ви. Следете на тази страница кога приемът на ръкописи е открит.

Подкрепете публикацията на разкази в списанието от страницата ни в Patreon, където досега използвахме даренията Ви за подкаста на списанието, но се надяваме, че с Ваша помощ бихме могли да си позволим да изплащаме и хонорари на авторите на разкази в сайта на „Сборище на трубадури“ след добросъвестна работа с тях по редакцията на историите им.