Г. Ф. Стоилов

НЯКЪДЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

 

 

“Основната грешка е вярата в еднаистинска неизменна цялост, която представлявамение, и в един истински неизменен свят, който евъншен за нас. Тези представи всъщност савъображаеми. Няма такова солидно, неизменно нещовътре в нас, нито съществува солиден, неизменен,сигурен свят навън. Ние сме израснали спредставата, че тези неща съществуват и от всесърце вярваме в това, но не е така…”

 

 

1.

 

Крони мина от другата страна на улицата.Спря се пред павилиона на гадателя и се загледа вбързо сменящите се изображения на рекламнотоплатно. През секунда-две ярко проблясвашенадписа “ИСТИНА”, изписан с огнени знаци исъпроводен с остра мелодия.

Звънецът на минаващата рикша извадиКрони от захласа. Той премигна няколко пъти ипродължи нататък, като в главата му все ощеприсвяткаше надписа. Няколко пъти бе заставал навхода, но не му стигаше смелост да влезне.Казваха, че вътре се научава много за живота,понякога толкова много истини, че от там севтурвали направо към някой от центровете засамоубийства. Това спираше Крони, не че засегаживотът му бе предложил нещо, заради което да гоцени, но все пак…

Минавайки край една витрина съсзатъмнени стъкла, Крони видя отражението си –изпито лице, слабо и високо тяло, чертите му бяхачисти и без примеси от други раси, старипанталони и охлузено кожено яке. Знаеше, че с тозивид не би получил прилична работа, но за да работитежка и мръсна нямаше значение как изглежда.

Тръгна по една тясна уличка, над главатаму – на всички нива, бяха проснати избелели отпране дрехи. Тук беше едно от най-бедните места вграда- Повечето преживяваха от отпусканите импомощи, раздавани всеки вторник от брониранитеколи и под дулата на тежковъоръжени войници иобслужващи андроиди. Крони също се бе редил навиещата се опашка, за да получи пакет с няколкоконсерви и малко пари, които му стигаха да не умреот глад и да си купи няколко грама опиат, с койтода изкара до другия вторник. Но вече почти годинане се беше нареждал и това го радваше, макар дазнаеше, че във всеки момент можеше да се окажеедин от редицата.

- Хей, ела да те видя – извика му еднадоста остаряла жена. На двете страни на лицетоимаше ярко червени кръгове, знак за професията й.– Само за петачка. Ела!

Крони продължи, едва ли би дал толковапари за жива жена, когато само за десетина центаби могъл да използва виртуална симулация. Женатаизвика нещо, но не разбра какво беше.

Ноемврийското слънце почти не севиждаше от оловните облаци, които вече годининаред обвиваха Земята. Сухи треви се замотаха вкраката на Крони и той се наведе и събра на топка,пъхайки ги под якето си. Все щяха да погорятмалко, колкото да светнат веднъж в мрака настаичката му, като… да, като онзи надпис –“ИСТИНАТА”, точно като него.

“Какво ли ще е да я разбереш?” – сезапита Крони часове по-късно, докато замъгленотому съзнание заспиваше.

 

 

2.

 

Работата в канализационната системабеше от най-мръсните, също и от най-миризливите,но с времето Крони бе свикнал и с мръсотията, и смиризмата. Въртеше ръкохватката, която беше частот огромния преобразувател на отпадъци. Работехана смени. Познаваше някои от работниците, норядко някой разговаряше и освен грохота намашината, съпроводен от вечното скърцане наръкохватките, друго нямаше какво да нарушавамълчанието на работещите.

Потупване по рамото и Крони видя младияазиатец, който го сменяше тази седмица. Отстъпимястото си и слезна по металната стълба. Взеякето си от парапета и тръгна към изхода.Дежурният войник го претърси и му кимна даизлиза.

Беше точно полунощ. Лек вятър поклащашехартиените фенери по прозорците, сякаш секлатеха дебелобузи глави. Група колоездачиминаха, по телата си бяха закачили лампички,свързани с динамото на велосипеда и светехавесело. Отминаха и в далечината заприличаха насъзвездие. Крони се опита да си спомни кога запоследно бе видял звезди, но споменът беше многоблед и далечен, останал без цвят. Толкова временебето бе в облаци, времето есенно, понякогавалеше с месеци, а в най-светлите дни слънцетоедва се виждаше, напомнящо за себе си с малкотосила, която му беше останала.

А някои успяваха да заминат към Новитесвето, да се спасят от загиващата и пренаселенаЗемя. Беше гледал често как звездолетите оставятогнени дири в тъмнината, малко завиждаше на тези,които отлитаха. Мъка го обземаше, когато с другибедняци изпращаше с очи поредния космическикораб, оставящ след себе си бързо угасваща следа.Но тези като него бяха приковани за Земятазавинаги.

Вятърът развяваше побелелите мръсникоси на стареца, подпрял се на стената, зад коятоминаваше топлопровод. Халатът му беше изтъркан, сдоста кръпки по него, яката прокъсана и вдигната.Когато видя идващия към него, той се усмихна иустата му грейна от редица златни зъби.

- Изморен от работа? – попита той наразвален градски език. – Иска отпусне?

Крони знаеше, че дрипавите дрехи саприкритие на добре печелещ човек, но с този вид бепо-приемлив за клиентите си.

- Искам четвърт грам – каза умореноКрони. – И ми дай от хубавия, че онзи ден не мехвана половин час.

- Добро, да, да, най-добро – мазно каза исе усмихна старецът и извади ръцете си отръкавите, подавайки малко кафеникаво пакетче.

В стаята си почти на непрогледнатъмнина, Крони извади стъкленицата за пушене исипа част от прахчето. Запали малката подгряващасвещ и всмукна от излизащия дим, като запуши спалец отвора, за да не се разсейва напразноценният дим.

Този навик бе станал неотменен за хоратаот средата на Крони. Опиатите бяха едно отнай-важните неща за тях, въпреки че най-евтинитебързо разрушаваха съзнанието и тялото, но кой лиотдаваше значение на това, след като опиумът тидава часове в рая, което бе за предпочитане предада на живота, който водеха повечето хора. Такабезсмислието ставаше по-далечно и леко.

След няколко дръпвания съзнанието наКрони започна да плува, освобождавайки се сякашот тонове тежест, дърпала го остри нокти. Толковалеко му стана, заля го топлина на безгрижие,доволство и щастие. Колко е хубав животът, колко етопъл и светъл…

 

 

3.

 

Крони се събуди с едно необикновеночувство на празнота. Лежеше с притворени очи,опитвайки се да се отърси от съня, но не многоубедително и сега все още се намираше в неговитепрегръдки.

Тишината бе тази, която го накара даотвори очи и да погледне към покрития с металнащора прозорец. Никога не се беше събуждал втакава тиха утрин. Ревът на прелитащи мотори ихорската глъчка. Виковете на продавачите извъненето на колоездачите – всичко товалипсваше. “Колко ли е часът?” – запита се ипотърси стария часовник, който трябваше да езахвърлен някъде по пода. Това, което видя, горазбуди напълно – стрелките на часовника се бяхаразлели по циферблата, мътни и гъсти. Крони седнав леглото. Протегна ръка към нощното шкафче зачашата с вода, но не можа да я намери. Погледна, нонея я нямаше, сега там имаше книга. Не помнеше да еимал книга в стаята си. Беше странно украсенакнига, с твърди корици и релефно заглавие –“Прозорец, отворен във времето”. Стана и взекнигата в ръка, пак прочете името й. Не видя да еотбелязан автор. Захвърли я на леглото и пак сезачуди къде е отишла чашата, тя винаги бе стоялатам. Потърси с поглед из стаята и пак видяразтичащите се стрелки. Погледна към шкафчето исе загледа наполовина пълната чаша с вода.Погледна и към книгата на леглото. Не му харесатака да стават нещата, особено рано сутрин. Следмалко течността бе станала такава, какватотрябваше да е. Значи? Седна на смачканите чаршафии взе книгата. Отвори на някаква страница изачете:

“ … до този момент във времето ние несме осъзнавали своя път на освобождение, нообръщайки се навътре и ако погледнем своетосъзнание, ще видим, че той няма начало, няма край,няма място на пребиваване…”

“Каква е тази книга?” – запита се Кронии се опита да си спомни кой ли му е дал да я чете.отново отпи, но сепнато отдръпна ръката си –чашата я нямаше, а току-що си беше дръпнал отнякаква цветна цигара със странен аромат. Димътсякаш мина през съзнанието му, като лек полъх,който го отпусна с приятна топлина. Книгата паднаот ръката му и Крони видя, че стиска чашата,разтекла се между пръстите му.

- Какво става?! – извика той, залитайкибезпомощно и се подпря на стената, която в мига надопира се превърна в нещо живо, нещо, което бепулсиращ бледорозов орган на някакъв организъм.имаше разклонения от капиляри и кръвоноснисъдове. Уседи как диша и издиша, дъх, който бешесух и горещ. Ръката му бе станала част от тозиорганизъм, преплетени жили се плъзгаха по тялотона Крони и дишаха в такт с нещото. Кракатапреливаха в пода, който на вълни се движеше, жив ичужд.

Изпускайки чашата, Крони се отблъсна отстената, която отново се покри с пласт синя боя.Видя как тя се разбива и течността се плисна,завъртайки се и се връща в чашата, която стоешенепокътната на пода.

Крони отстъпи и препъвайки се в рамкатана леглото, отново седна, мислите му бяхаобъркани. едва ли ставащото бе в резултат наонова, което снощи взе от стареца. Ръката му сеопря в книгата. Без да се замисля, той сведе очи изачете:

“ … тази неразбираема, неизразимаприрода на ума е това, което се нарича време и то еистинската сърцевина на съзнанието на всякосъщество. А всяко същество – от най-малкото, донай-голямото, притежава свое време, което еосновното първично състояние на съществуване.”

Погледна отново към чашата, къмчасовника, към книгата в ръцете си и започна дамисли за току-що прочетеното. Без да бърза, сбавни движения, той отиде до прозореца и дръпнащората. Това, което видя, беше един свят, който небе неговият. Чужда земя, чуждо небе и едно тъмно икърваво слънце. Гледайки, Крони разбра, че е частот нещо, което е друг живот и друга същност,простираща се в неговото съзнание. Мислите мубяха обвити в мека мъгла и се сляха с реалността,носейки се леко, току-що излетели от тозипрозорец отворен във времето.

 

 

4.

 

“ИСТИНАТА” – ярко проблясна надписът.Пъстра мозайка го смени и цветове затанцуваха поплатното. Крони, застанал на обичайното си място,гледаше и слушаше мелодията. Край него минавахахора, всеки свил се в тъмните си дрехи, спосърнали лица и угаснали очи. Почти не вдигахапоглед, сякаш бяха призрачни сенки, така серазминаваха, безплътни един за друг. А облацитебяха мръсно сиви, тежки и отегчено надвиснали надулицата.

“Каква ли е истината за живота? Ниматова, което ми се случи, е истинският свят? Далитам няма да е по-добре за мен?” – се запита Крони,след като огледа хубаво всичко наоколо. Сривашели си да узнае, едва ли ще има цвят, различен оттози, който го заобикаляше. А може би именно внего самия е този Нов свят, към който отлитахадругите. Не там – сред звездите, а именно тук – втова място, което беше реалността насъществуването на съзнанието му.

Време и безвремие, сън или реалност, некавсичко да остане ясно и с решителен жест тойдръпна тежката завеса на входа и преди да влезне,хвърли поглед към отсрещната врата на центъра засамоубийства. Искаше да види до колко часа еотворено.

“Просто така, за всеки случай” – сиказа Крони и се мушна зад завесата. Надписътпроблясна още веднъж и платното стана голо итъмно.

 

 

 


Всички текстове в рамките на този сайт (разкази, части или откъси от по-големи произведения, есета, статии, анонси, в превод или в оригинал) се публикуват с разрешението на техните автори или по силата на лиценза, определен от съответния автор за съответното произведение. Освен ако няма други изрични указания, всички текстове в рамките на този сайт могат да бъдат копирани и разпространявани свободно, доколкото това не е свързано с тяхната продажба или с промяна на оригиналното им съдържание. В случай че разпространявате (правите достъпен за широка публика) някой от тези текстове, винаги указвайте неговия автор и/или преводач и полагайте усилия да спазвате (при положение, че е указан) лиценза на съответното произведение.

Също така... ако дадете връзка към сайта на автора и източника на произведението, което сте решили да разпространявате, ще си запазите място в рая. Не се шегувам. Съвсем сигурно е. Някой се е взирал дълго и упорито в екрана, за да ви предостави заветния материал.








2002

2003

2004

2006

2007