Разказът е носител на
Втора награда от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2015.
На снимката: Мартин Петков.
Този човек дойде от Земята
фантастичен разказ
от Мартин Петков
Планетата беше смълчана и мрачновата. Застинала във времето и пространството. Притисната от плътни сивкаво-кафяви облаци, поглъщащи малкото светлина, идеща отгоре. Само около обед местното слънце успяваше да разкъса лепкавата боза за час-два и да огрее повърхността. И тогава пръснатите наоколо скали заблестяваха като скъпоценни камъни, реката се превръщаше в течен диамант, коралите се раздвижваха, а тънките им стъбълца затреперваха лакомо, опитвайки се да уловят колкото се може повече лъчи.
За няколко кратки мига планетата се превръщаше в рай. Цветовете плъзваха по урвите и долините, катереха се по притихналите насипи, спускаха се в стръмни водопади и избухваха в шарени пръски, криволици и петна. Светът под облаците се изпълваше с осезаемо присъствие, с живот. Eдинствено уродливите очертания на разбития крайцер нарушаваха естествената му красота. Те си оставаха бледи и недосегаеми, щръкнали нелепо сред пъстрите корали и яйцевидните скали. Цветовете сякаш заобикаляха крайцера и от това той изглеждаше още по-чужд и неуместен.
* * *
Халакаан идваше винаги малко преди слънцепробива. Разполагаше се на рифа, който се бе образувал покрай речния бряг, и затихваше тъй в очакване на развиделяването. Скоро след това се появяваше и човекът от Земята. Той внимателно се измъкваше от черупката на крайцера, с тромави стъпки се приближаваше към Халакаан, сядаше до него и вече по навик почваше да се мръщи. Съзнанието на Халакаан предпазливо, но устремено вникваше в неговото, промъкваше се през обвивката на скафандъра, обхождаше нервните окончания (всъщност точно това караше човека да се мръщи), търсеше опипом из крайчетата на мозъка, докато накрая успееше да се закрепи на правилното място.
После двамата съзерцаваха прииждането на слънцепробива. И едва след разсветляването започваше разговор.
– Как е днес? – питаше Халакаан.
– Добре – отвръщаше човекът. – Днес съм доволен. Най-накрая успях да фиксирам образците от горното течение. Сега ще издържат дълго, много дълго. Вече мога да запечатвам и товарния модул. В него ще се съберат повечето ми материали. Нали се сещаш – записи, изследвания…
– А двигателя? – питаше Халакаан.
– Двигателят още изпуска – отвръщаше с въздишка човекът. – Хубаво, че съумях да го изключа навреме. Пак е зле, но поне не е страшно.
– Не е страшно – потвърждаваше и Халакаан.
Накрая двамата отново замълчаваха и наблюдаваха съсредоточено дневното стъмнение. Цветовете избледняваха и страхливо се отдръпваха в нищото. Водата и скалите ставаха сиви, а рязко очертаните насипи и огромните заоблени камъни се превръщаха в неясни силуети. Планетата потъваше в уютен сумрак.
– Свърши – прошепваше накрая човекът.
– Да – отвръщаше кротко Халакаан. – Утре пак ще има светлина.
– Утре пак ще има… – отговаряше като ехо човекът.
После ставаше и тръгваше по своята си работа, а Халакаан го наблюдаваше замислено от мястото си.
Човекът пъплеше още дълго около крайцера, примигвайки ту тук, ту там с някаква негова си оскъдна и студена светлина. Отделяше части от туловището на звяра, раздробяваше ги и после внасяше отрязъците вътре или пък скърпваше с особено старание други разни парчетии. Въртеше се около зиналата паст на машината и дори от време на време я подритваше ядовито с крак. Никога досега Халакаан не беше виждал такова творение – купчина метална смърт. В неговия свят всичко беше живо. Никога досега Халакаан не беше виждал и човек. В неговия свят нямаше хора.
Крайцерът, въпреки цялата си чудатост и неестественост, беше скучен, безинтересен, а човекът… Халакаан не знаеше какво да мисли за човека. Засега предпочиташе да го наблюдава, от време на време да влиза в главата му, да разглежда и да изучава мислите му, да се удивлява на красотата и изяществото им. Мозъчните импулси на човека приличаха на слънчеви лъчи, хвърлени в мрака. И Халакаан жадно, скъпернически, ги поглъщаше. И го обземаше страх от празнотата, дето се предчувстваше в тях.
Понякога човекът се отдалечаваше от крайцера, ровеше из земята, гребеше вода от високия пад на реката или пък събираше късове от онова, което и без туй си беше навсякъде. Друг път сядаше на брега и двамата си говореха – човекът му разказваше за жената с име на Светлина, за малкия им син и игрите с него или пък на шега захващаше да гадае какво ще бъде тук след време. Накрая, когато думите свършеха, той ставаше внимателно и отново захващаше странната си работа. Режеше, сглобяваше, събираше… А Халакаан недоумяваше…
* * *
Дойде следващият слънцепробив.
После следващият.
И следващият.
След още няколко слънцепробива животът напусна човешкото тяло и то приседна за последно на брега до Халакаан. Смъртта, изтичаща от трупа на крайцера, се бе преляла в човека. Халакаан знаеше, че ще стане така. Човекът му бе казал още в началото. За тази отрова не бил открит лек. Виж, ако било нещо друго – да, но това… Халакаан не го разбра веднага. Той не боледуваше никога. Трябваше да минат дни, за да забележи как човекът започва да отпада, да губи сили, да се задъхва. Мислите му също посивяваха, ставаха безцветни, отиваха си.
И въпреки това Халакаан недоумяваше. Този човек дойде от Земята. Земята, която може и наистина да беше някъде там, безкрайно далече, кой знае… Но човекът знаеше. Знаеше, че никога няма да се върне у дома, никога повече няма да види нищо човешко.
Това Халакаан беше разбрал. Или поне така му се струваше.
Не можеше да разбере обаче другото…
И се надяваше, че може би след време при него пак ще дойде такъв човек. Или подобен на него. Тогава Халакаан със сигурност щеше да разбере. Ако въобще имаше други такива човеци… Ако въобще имаше такава Земя…
Мартин Петков е роден през 1976 г. Учил е и е работил различни неща. В паралелната вселена на „костюмите и вратовръзките“ има съвсем прилично CV, из което най-често се срещат думички като „проекти“ и „процедури“. Добрата новина е, че му се случва да съществува и в още няколко реалности. Вече повече от 15 години пише (и от време на време публикува) предимно нефантастична поезия и фантастична проза. Определяли са го като клубен автор, социален фантаст, морализатор, мрънкалник и какво ли още не. Което е добре, защото не може да се самоопределя. А, да, също така не може да пише автобиографии (но това го е споменавал и друг път). И не може да си избира снимки за профилите… :) Посетете сайта на Мартин Петков: m-strannik.blogspot.com
Прочетете обявлението за конкурса и вижте всички отличени.
Радвам се, че сменихте снимката(да не се обижда авторът). Иначе разказът ми хареса, но ми стои малко в нищото – като че ли е част от по-голям разказ.
Подкрепям мнението за снимката – едва не ме отказа да прочета разказа, а той наистина си заслужава четеното. Много въздействащ и стилово издържан, поздравления! Действително поставя много повече въпроси от тези, на които отговаря, но въпреки всичко не стои недовършен. Само те кара да искаш още :)
Разказът спокойно конкурира първото място. Мартин, все пак, не пише от вчера.
Четивен и лек, но те кара да се замислиш кое е важно в живота.
Мен лично ме изпълни с носталгия по една по-стара класическа фантастика и по една по-млада версия на самия мен, като читател, все още надвиващ собствения си цинизъм :)
Много ми хареса. Наистина сякаш тази история би могла да бъде част от нещо много по-голямо, например роман. Но пък в този си вид допълнително провокира въображението ми какво всъщност се е случило на човека от Земята. И каква е тази планета, Халакаан и т.н.
Поздравления на автора!