Първа награда 2015: Свежа вода, от Далия Ал-Халил

Илюстрация към Първа награда 2015: Свежа вода, от Далия Ал-Халил

Разказът е носител на
Първа награда от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2015.
На снимката: Далия Ал-Халил.

Свежа вода

фантастичен разказ

от Далия Ал-Халил

Стоеше пред асансьора. Без да го е извикала. Поместваше лицето си във вертикалното стъкло на вратата, така че да се побере точно в рамката му. Гледаше отражението си в очакване то да ѝ отговори вратата, любезно да я задържи, докато тя се качва, да я попита за кой етаж е, после да застане в ъгъла и всеки път да се усмихва, щом погледите им се срещнат. А когато стигнат последния етаж, отново то да задържи вратата, да кимне за довиждане, тя да слезе, а отражението ѝ да остане вътре, вратата да отскочи няколко пъти шумно при затварянето, да се разнесат ароматни нотки влага, после тя да застане отвън и да продължи с поместването на лицето си в рамката. Но на последния етаж стъклото е счупено по диагонал. Тя би виждала само усмивката на останалото вътре отражение, би се взирала в него до един неочакван момент, в който асансьорът ще бъде извикан. Тогава то ще започне да потъва, изчезвайки с усмивката си. А тя ще гледа безучастно. Вече и тя усмихната.

Отказа се от асансьора. Качвайки се по стълбите, щеше да има време да си припомни всичко. Ръката ѝ се плъзна нагоре по облия парапет, сякаш заглаждаше люспите на древно чудовище.

…Той приема в определен час. Разбери, мила моя, трябва да отидеш в…

Стигна до първото междуетажие. Галеше по-внимателно гръбнака, защото ако заблуден гълъб се удари в прозореца на някое от междуетажията, той можеше да настръхне, дланта ѝ да мине през някоя стърчаща люспа, а кръвта ѝ да се посипе на малки червени стъклени топчета, които да се затъркалят надолу по стълбището. Колко ли хора са се изкачвали нагоре и са отчупвали парчета от левиатанската кожа с най-различни предмети – новодомци с пренасяните мебели или дете със скучно лято, дълбаещо с върха на ключ, или ръба на ковчег, който се е ударил пряко люспите, когато някой от опечалените се е свлякъл от мъка, докато са сваляли ковчега по стълбите. Да, сигурно е последното, защото в асансьора има място само за един човек и отражението му. Като в ковчега.

Стигна втория етаж. Пръстите ѝ все по-силно се притискаха в парапета, въпреки опасността от порязване. Дочу нещо. Ръмжане вероятно. Продължи нагоре.

Разбери, мила моя, трябва да отидеш в…

…точното време. Когато той отвори вратата, на прозореца ще видиш ваза за цветя без цветя, със свежа вода, до половината. Точно тази ваза…

Премина през второто междуетажие и вече беше на последния етаж, пред счупеното по диагонал стъкло. Застана пред него, сякаш току-що бе дошла, за да си отиде.

Точно тази ваза…

…трябва така да пречупва светлина, че да осветява фотьойла с кадифена тапицерия с цвят бензин, от онова бензиново, което човек избягва да настъпва, от онова бензиново, което се получава когато няколко шлюпки наслоена маслена боя паднат от небето в някоя локва, разтворят се в нея, за да залъжат хората, че са бензиново петно. Запомни – ивицата светлина трябва да е стигнала до третото декоративно копче на облегалката на фотьойла. Не трябва да виждаш паравана. Ако го виждаш, уви, отишла си, когато е време да си тръгваш.

Видя вратата, тапицирана кожена врата с телесен цвят. Как да влезеш някъде, където няма звънец, няма хлопка, захапана от лъв, няма твърдост, за да почукаш, изобщо как да почукаш на тапицирана врата, сякаш е врата за облягане, знак за милосърдие – толкова време си търсил как да известиш, че си пред вратата, че поне да ти е удобно, когато се свлечеш от отчаяние по нея.

Докато търсеше начин да почука, вратата се отвори.

– Да беше натиснала дръжката – каза мъжки глас и навлезе навътре.

Тя се изправи. Погледна към прозореца. Вазата за цветя без цветя пречупваше правилно светлината – ивицата светлина бе на третото декоративно копче. Прекрачи прага.

– Идвам за портрет.

– На кого?

Мъжът бе с гръб към прозореца. Тя разговаряше с нимб медни стърготини, проводници на свечеряването, хвърлящи слънчеви зайчета.

– Мой. Казаха ми, че сте най-точният портретист.

– Така ли?

– И че портретите ви са…

– …имаме седем минути преди четвъртото копче – прекъсна я той. – Не говорете. Разсейвам се.

…И, скъпа моя, ако отидеш навреме, не говори. Гледай го право в очите, като че ли укротяваш звяр…

– …и не мислете. Чувам ви.

Ореолът се завъртя по посока на фотьойла и малките зайчета паднаха в бензиновото петно. Сочеше ѝ къде да седне.

Тя се облегна. Художникът се втренчи в нея. С погледа си разплиташе пуловера ѝ до прежда, преждата до власинки, власинките до кварки, кварките до струни, те се изпаряваха, просмукваха се във фотьойла като нов бензинов нюанс – нюанс, който се отразяваше в кожата ѝ, придаваше ѝ индигов цвят, сякаш не бе кожа, а лист индиго, така наситен, че ако я бе докоснал, един ден, когато тя остане без тяло, по душата ѝ щяха да личат следите от неговите пръсти.

Зрението му проскърца по дървения под, влачейки след себе си наметало. То дращеше по паркета и оставяше трески, видими само за Зрението, осезаеми само за плътта. Застана пред нея. Тя вкопчи пръсти в ръкохватките, той приклекна, целуна всеки един от тях, гледайки я право в очите с копнеж за плът, пропълзя зад гърба ѝ, надвеси се над нея и я целуна по изпъкналото чело.

Осезанието му бе полъх и плът. Щом друг полъх го докоснеше, се превръщаше в плът. От прозореца духна вятър и Осезанието се убоде на една от треските по паркета. Крилото хлопна няколко пъти, докато се затвори. Отново бе дъх и като такъв се приближи до нея. Сложи длан пред разтворените ѝ устни. Всеки път щом дъхът ѝ се докоснеше до същността му, той щракваше с уплътнените си пръсти.

Щрак.

Щрак. Щрак.

Щрак.

Щрак. Щрак.

Слухът се събуди от шума и заигра със звуковите вълни, като ги преплиташе.

Ароматът на карамфил от косата ѝ протегна ръка към Обонянието му и го разведе из обекта за рисуване. Устните ѝ ухаеха на ягодово сладко, по-точно на парата от такова сладко от горски ягоди, която се вдига в мига, когато леля ти изсипва захарта и безпомощно се разтваря. Шията ѝ бе попила аромата на маслиново масло, което жените са втривали в кожата на ръцете си, докато са брали памука, от който бе направена преждата на пуловера ѝ.

Художникът се изправи и всичките му сетива се сляха обратно в него.

– Това ли беше… – попита тя.

– Останете, докато приключа с портрета ви.

– Може ли?

– Може да спите зад паравана.

– Паравана… – Погледна към него. Беше изрисуван с морски пейзаж, а от вълните сякаш нещо искаше да излезе.

– Щом го виждам, не е ли време да си тръгвам?

– Не. Това е само времето, в което не трябва да идвате.

Тя отиде зад него, под краката ѝ хрущяха песъчинки. Заспа, преди да затвори очите си.

Събуди се, преди да отвори очите си. Чуваше капене по дървения под. Надникна над паравана. Във фотьойла имаше фигура.

– Харесва ли ви? – попита я Художникът.

Тя отиде до фотьойла. Пред нея беше… тя, но от лед. Със същите пропорции, със същите черти, в същата поза, в която бе седнала вчера. Едри капки се стичаха надолу, залюляваха се, сякаш имаха избор дали да капнат, или не. Щом се наведеше, за да разгледа по-внимателно скулптурата си, усещаше аромата на карамфил от ледените ѝ коси. От устата ѝ сякаш излизаше дихание, с което се разтапяше сама. Прокара пръсти по пръстите ѝ. Усмихна се на усмивката ѝ. Погледна в ириса ѝ – бе издълбана фино сцената как вчера тя гледаше Художника. Продължаваше да гали скулптурата си, въпреки че пръстите ѝ замръзваха и губеше усещането си за допир.

– Но… тя е от лед. Това е скулптура, а не портрет – продължаваше да обикаля около фотьойла. – Невъзможно… Това е удивително! Но… как да я занеса… аз… не знам. Кажете ми, как да я пренеса… Искам всички да я видят. Божествена е! – Докосна лицето си с мократа си замръзваща ръка. – Защо сте преместили фотьойла пред прозореца? Скулптурата се разтапя! Не виждате ли… светлината я стопява! – Фигурата все повече губеше формата си. Тя започна да избутва фотьойла в тъмната част на стаята. – Защо се топи толкова бързо? Та навън е зима.

Взе вазата от прозореца, изля старата вода и започна да улавя капките с нея.

– Моля ви… В асансьора няма място, а по стълбите… как…

Прегърна скулптурата си.

– Няма да я оставя! Нека се разтопи в ръцете ми!

Дрехите ѝ подгизваха. Притискаше се в нея все по-силно, все по-силно… Солените ѝ сълзи се смесваха със сладката вода от разтапящата се скулптура и се стичаха като свежа вода във вазата.

След половин копче време, тя се обърна към Художника. Той рисуваше.

– Но какво…

– Довършвам портрета ви.

Тя отиде при него. Погледна към платното – беше изобразено как тя е прегърнала собствения си образ, докато се разтапя. Портретът бе завършен, най-точният портрет.

– Подайте ми вазата. Вече е пълна със свежа вода. – каза той.

Тя му подаде напълнената до половина ваза с разтопената си скулптура. Художникът я сложи на прозореца. Вазата пречупваше светлината, така че ивицата бе на третото декоративно копче на фотьойла, беше точното време…

От входната врата се чу свличането на някой, търсещ начин да извести за присъствието си.

 

Далия Ал-Халил е родена на 31.07.1990 г. в гр. София. Завършила е фотография. След това продължава образованието си в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ в специалност „Предучилищна и начална училищна педагогика“. В момента ѝ предстои да защити магистърска теза, под формата на сборник с разкази, по творческо писане към Нов български университет.

Прочетете обявлението за конкурса и вижте всички отличени.

Comments

comments

14 коментара