Алгоритми за любов, от Кен Лиу (фантастичен разказ)

0

Илюстрация към Алгоритми за любов, от Кен Лиу

Водещ на рубриката „Преводни разкази“: Владимир Полеганов. Илюстрация: Петър Тушков; с фрагмента Toledo 65 algorithm – 12 / 12 от Juan Manuel de J.

 

Алгоритми за любов

фантастичен разказ

от Кен Лиу

 

[ Изтеглете като ePub ]

 

Стига медицинската сестра да е с мен в стаята, за да ме наглежда, ми е позволено да се облека и да се приготвя за Брад. Навличам един стар чифт джинси и алено поло. Толкова съм отслабнала, че джинсите висят от кокалестите точки на ханша ми.

– Да прекараме уикенда в Сейлъм – казва ми Брад, докато ме придружава на излизане от болницата, обгърнал кръста ми покровителствено, – само двамата.

Чакам в колата, а д-р Уест разговаря с Брад досами вратите на болницата. Не мога да ги чуя, но знам какво му казва. „Не забравяйте да си взима оксетина на всеки четири часа. В никакъв случай не я оставяйте сама дори закратко.“

Брад шофира, докосвайки леко педалите, както имаше обичай и когато бях бременна с Айми. Автомобилното движение е плавно и леко, а зеленината край магистралата е съвършена като на пощенска картичка. Оксетинът отпуска мускулите около устата ми и в огледалото за обратно виждане забелязвам, че на лицето ми има блажена усмивка.

– Обичам те – казва тихо той, както винаги го е казвал – като звук от въздишка, като удар на сърцето.

Изчаквам няколко секунди. Представям си как отварям вратата и хвърлям тялото си на платното, но разбира се, не правя нищо. Не мога да изненадам дори себе си.

– И аз те обичам. – Поглеждам го, когато го казвам, както съм го правила винаги, сякаш в отговор на някакъв въпрос. И той ме поглежда, усмихва се и отново насочва очи към пътя.

За него това значи, че рутината пак е на мястото си, че разговаря със същата жена, която е познавал през всички тези години, че нещата пак са нормални. Двамата сме просто поредната двойка туристи от Бостън на кратка почивка за уикенда: ще отседнем в някое хотелче, ще обиколим музеите, ще се посмеем на старите си шеги.

Алгоритъм за любов.

Искам да изкрещя.

* * *

Първата кукла, която разработих, се казваше Лора. Умната ЛораTM.

Лора имаше кестеняви коси и сини очи, напълно учленени стави, двайсет двигателя, гласов синтезатор в гърлото, две видеокамери, маскирани като копчета на блузата й, сензори за допир и температура, микрофон зад носа. Нищо от това не беше последна дума на техниката, а софтуерните ми похвати бяха остарели с поне две десетилетия. Но се гордеех с работата си. Продаваше се на дребно за петдесет долара.

„Необикновени играчки“ едва смогваха с прииждащите поръчки, дори три седмици преди Коледа. Брад, главният изпълнителен директор, обикаляше Си Ен Ен, Ем Ес Ен Би Си, Ти Ти Ви и останалата азбучна супа, докато ефирът не започна да се пресища с Лора.

Асистирах с интервютата, за да правя демонстрациите, защото, както ми беше обяснил маркетинговият вицепрезидент, имах майчински вид (въпреки че не бях майка) и (не го каза в прав текст, но умеех да се вслушвам между репликите) бях красива блондинка. Фактът, че дизайнът на Лора беше мой, идваше чак след това.

Първия път когато проведох демонстрация по телевизията, работехме с един хонконгски екип. Брад искаше да свикна с камерите, преди да ме поведе из сутрешните предавания у дома.

Седяхме настрана, докато Синди, водещата, интервюираше главния изпълнителен директор на някаква компания, произвеждаща „влагометри“. Не бях мигвала от четиридесет и осем часа. Бях толкова нервна, че носех със себе си шест кукли Лора, просто в случай че пет от тях вземеха решението да дефектират едновременно. Сетне Брад се обърна към мен и прошепна:

– Според теб за какво ли се използват влагометрите?

Не познавах Брад дотам добре, понеже работех в „Необикновени играчки“ от по-малко от година. На няколко пъти бяхме разговаряли набързо, но само по работа. Изглеждаше като изключително сериозен, амбициозен мъж, от онези, които създават първата си компания още в гимназията – може би в областта на арбитража на новините в класа. Не бях сигурна защо ми задава въпроси за влагометри. Да не би да се опитваше да прецени дали не съм прекалено изнервена?

– Не знам. Може би в готвенето? – предположих.

– Може би – каза той. А сетне ми намигна съзаклятнически: – На мен ми звучи малко неприлично.

Стори ми се толкова неочаквано, тъкмо от него, че за момент почти повярвах, че говори сериозно. После той се усмихна, а аз се изсмях на глас. Докато изчаквахме да дойде редът ни, едвасдържах усмивката си и определено вече не бях изнервена.

Брад и младата водеща Синди си говореха дружелюбно за „Необикновени играчки“ („Необикновени играчки за необикновени деца.“) и как на Брад му бе хрумнала идеята за Лора. (Брад нямаше нищо общо с дизайна, разбира се, тъй като идеята беше моя. Но отговорът му бе толкова уместен, че едва ли не ме убеди, че в действителност Лора е негова рожба.) Накрая дойде време и за представлението с маймунка и латерна.

Сложих Лора на бюрото, с лице към камерата. Седнах до бюрото:

– Здравей, Лора.

Лора обърна глава към мен, двигателите й – толкова тихи, че дори не се чуваше жуженето им:

– Здрасти! Как се казваш?

– Казвам се Елена – отговорих.

– Радвам се да се запознаем – каза Лора. – Студено ми е.

От климатика вееше малко по-хладен въздух. Дори не бях забелязала.

Синди беше впечатлена:

– Изумително. Колко думи умее да казва?

– Лора разполага с речник от около две хиляди английски думи, със семантичен и синтактичен код за най-често срещаните суфикси и префикси. Говорът й се регулира от контекстно независима граматика. – Погледът на Брад ми даваше да разбера, че задълбавах в технически подробности. – Това значи, че умее да съставя нови изречения, които винаги са синтактично правилни.

– Обичам нови, лъскави, нови, ярки, нови, хубави дрехи – каза Лора.

– Макар че не винаги са особено смислени – добавих.

– Може ли да учи нови думи? – попита Синди.

Лора обърна глава в другата посока, за да я погледне:

– Обичам да уч-а. Моля, научи ме на нова дума!

Отбелязах си наум, че гласовият синтезатор все още има бъгове, които трябва поправим във фърмуера.

Синди видимо се беше изнервила от начина, по който куклата сама обърна лице към нея и отвърна на въпроса й.

– Тя… – водещата потърси подходящата дума – разбира ли ме?

– Не, не. – Засмях се. Брад също. Секунда по-късно Синди се присъедини към нас. – Речевият алгоритъм на Лора ползва Генератор на Марков със свързващи звена от… – Брад отново ми хвърли погледа. – В основни линии просто бърбори изречения, базирани на ключови думи в онова, което чува. И разполага с малка колекция от предварително зададени фрази, които се задействат по същия начин.

– О! Но наистина изглеждаше така, сякаш разбра какво казах. Как научава нови думи?

– Много е просто. Лора разполага с достатъчно памет за заучаването на стотици нови думи. Условието обаче е да бъдат съществителни имена. Можете да й покажете предмета и да опитате да я научите как се нарича. Разполага с доста усъвършенствани способности за разпознаване на образи и дори умее да различава лица.

В останалата част от интервюто уверявах изнервените родители, че с Лора няма да им се налага да четат упътвания, че Лора няма да избухне, когато я изпуснат във вода, и че не, няма да произнесе и една непослушна думичка, дори и малките им принцеси „случайно“ да се постараят да научат Лора на някоя.

– Чао – каза Синди на Лора в края на интервюто и й помаха.

– Чао – каза Лора. – Ти си добра. – И помаха в отговор.

Всяко интервю следваше една и съща схема. В момента когато Лора се обърнеше за пръв път към интервюиращия и отговореше на въпрос, винаги настъпваше неловък момент и имаше известно безпокойство. Неодушевеният предмет, демонстриращ интелигентно поведение, винаги се отразява така на хората. Вероятно всички си мислеха, че куклата е обладана от духове. След това обяснявах как работи Лора и всички се разтапяха от удоволствие. Бях запаметила не-техническите, бебешки разяснения по въпросите им толкова добре, че можех да ги рецитирам още преди да съм си изпила сутрешното кафе. Станах толкова умела, че понякога минавах цялото интервю на автопилот, без дори да обръщам внимание на въпросите, позволявайки на все същите думи, които чувах отново и отново, да пораждат отговорите ми.

Интервютата, заедно с всички останали маркетингови трикове, си свършиха работата. Наложи ни се да изнесем производството толкова спешно, че за известно време всяка паланка по китайското крайбрежие сигурно беше заета с бълването на кукли Лора.

* * *

Фоайето на хотелчето, в което сме отседнали, напълно предсказуемо, е претрупано с брошури за местни забележителности. Повечето са на тема вещерство. Зловещите илюстрации и описания по някакъв начин успяват да предадат едновременно морално възмущение и юношеско очарование към окултното.

Дейвид, съдържателят, иска да посетим Стариятъ дюкянъ за кукли, където са изложени „Кукли, изработени от официалната вещица на Сейлъм“. Бриджет Бишъп, една от двайсетте екзекутирани по време на Сейлъмския вещерски процес, е осъдена отчасти въз основа на неоспоримите доказателства под формата на „куклички“, открити в зимника й със забодени в тях игли.

Може би е била същата като мен, луда, пораснала жена, която си играе на кукли. Само идеята за посещение в работилница за кукли кара стомахът ми да се преобръща.

Докато Брад разпитва Дейвид за ресторантите наоколо и възможните намаления, аз се качвам в стаята ни. Искам да спя, или поне да се преструвам, че спя, по времето когато той дойде. Може би тогава ще ме остави на мира и ще мога да помисля няколко минути. Мисленето на оксетин е трудна работа. В главата ми има стена, прозирна стена, опитваща да омекоти всяка мисъл с доволство.

Само ако можех да си спомня къде се объркаха нещата.

* * *

За медения ни месец с Брад заминахме за Европа. Взехме трансорбиталната совалка, като билетите за пътуването с нея струваха повече от годишния ми наем за квартира. Но можехме да си го позволим. Остроумната КимбърлиTM, последният ни модел, се продаваше добре, а цената на акциите ни бяха трансорбитални сами по себе си.

Когато се върнахме от космопорта, бяхме уморени, но щастливи. И някак си все още не успявах да повярвам, че отново сме в собствения ни дом, че мислехме един за друг като за съпруг и съпруга. Имах чувството, че си играем на куклена къща. Направихме си вечеря, също както и когато излизахме заедно (по свой обичай амбициите на Брад не знаеха граници, без да може да спази рецепта, по-дълга от няколко изречения, така че се наложи да му се притека на помощ, за да спасим скаридите му етуфе). Позната рутина придаваше на всичко това усещане за реалност.

Докато се хранехме, Брад ми каза нещо интересно. Според едно от пазарните проучвания над 20 процента от клиентите, закупили Кимбърли, изобщо не я взимаха заради децата си. Самите те играеха с куклите.

– Много от тях са инженери и студенти по компютърни науки – продължи Брад. – В интернет вече има един куп сайтове, посветени на хакове за Кимбърли. Най-много ми хареса един с детайлни инструкции как да накараш Кимбърли да измисля и разказва вицове за адвокати. Нямам търпение да видя физиономиите на колегите от правния отдел, когато се заемат със съставянето на жалбата за нарушение на авторското право.

Можех да разбера интереса към Кимбърли. По времето когато и самата аз се борех със собствените си проблеми в Масачузетския технологичен институт, с удоволствие бих разглобила нещо като нея само за да видя как ли работи. Нещо като него, поправих се наум. Илюзията за интелигентност в Кимбърли бе така реална, че понякога даже аз несъзнателно й, му, отдавах такова значение.

– Всъщност може би не бива да правим опити да спираме опитите за хакове – казах. – Защо вместо това не го осребрим? Можем да обнародваме част от приложно-програмния интерфейс и да продаваме комплекти за разработчици на феновете.

– Какво имаш предвид?

– Ами Кимбърли е играчка, но това не означава, че от нея трябва да се интересуват само момиченца. – Бях се отказала от борбата с местоименията. – В края на краищата тя разполага с най-усъвършенстваната, работеща, речева библиотека в света.

– Библиотека, която си написала ти – каза Брад.

Е, може би чувствах известна суета по въпроса. Но пък се бях скъсала от работа по тази библиотека и се гордеех с това.

– Ще бъде жалко, ако модулът за езикова обработка не види друго приложение освен в кукла, за която след година всички ще са забравили. Най-малкото можем да обнародваме интерфейса за модулите, някакъв наръчник за програмисти, а защо не и част от изходния код. Да видим какво ще стане, пък и ще изкараме някой долар отгоре.

Така и не бях стигнала до академични изследвания в областта на изкуствения интелект. Скуката не ми действаше добре. Но имах и по-големи амбиции от това да майсторя говорещи кукли. Исках да видя умни, говорещи машини, които вършат нещо истинско, например да учат децата да четат или да помагат на възрастните хора в домакинството.

Знаех, че накрая ще се съгласи с мен. Въпреки сериозната му фасада беше способен да поема рискове и да надминава очакванията. Заради това го обичах.

Станах, за да раздигна чиниите. Ръката му посегна през масата и улови моята:

– Могат да почакат – каза.

Заобиколи масата и ме придърпа към себе си. Вгледах се в очите му. Обожавах факта, че го познавам толкова добре, че можех да предскажа какви ще бъдат следващите му думи още преди да ги е произнесъл. Да си направим бебе, си представих, че казва той. Това бяха единствените правилни думи за такъв момент.

И той ги каза.

* * *

Когато Брад приключва с разпитването за ресторанти и се качва, не съм заспала. В упоеното ми състояние е трудно дори да се преструвам.

Брад иска да посетим музея на пиратите. Отвръщам, че не искам да гледам нищо с насилие. Точно това иска да чуе от своята доволна, възстановяваща се съпруга.

Така че се разхождаме безцелно из музея „Пийбоди Есекс“ и разглеждаме старите съкровища на Ориента от славните дни на Сейлъм.

Порцелановата им колекция е ужасна. За изработката на купите и чиниите няма никакво извинение. Шарките изглеждат така, сякаш са рисувани от деца. Според разяснителните плакети тъкмо това са изнасяли кантонските търговци за консумация на външните пазари. Никога не биха продавали нещо подобно в самия Китай.

Прочитам описанието, написано от йезуитския свещеник, посетил кантонските работилници от онзи период:

Майсторите са седнали в колона, всеки от тях – със собствена четка и специалност. Първият рисува само планините, следващият само тревата, следващият само цветята и следващият само животните. Предават си чиниите по колоната и на всеки от тях трябват само няколко секунди, за да приключи със своята част.

Значи „съкровищата“ не са нищо повече от масово производство за евтин експорт от древен конвейер с нископлатени работници. Представям си какво да е рисуваш все същата тревичка върху хиляда чаши на ден: рутината, повторена отново и отново, може би с кратка почивка за обяд. Протягаш се, вдигаш чашата пред себе си с лявата ръка, потапяш четката, първи, втори, трети размах на четката, оставяш чашата зад себе си. Изплакнете и повторете. Какъв простичък алгоритъм. Толкова човешки.

* * *

С Брад спорихме в продължение на три месеца, преди той да се съгласи да произведем Айми – просто АймиTM.

Спорехме у дома, където вечер след вечер излагах все същите си четиридесет и една причини за, а той – неговите тридесет и девет против. Спорехме в работата, където хората се взираха през стъклената врата, наблюдавайки как двамата с него жестикулираме един срещу друг полудяло, мълчаливо.

През тази нощ бях толкова уморена. Бях прекарала цялата вечер заключена в кабинета си, борейки се да регулирам процедурите, контролиращи неволните мускулни спазми на Айми. Трябваше да бъдат както трябва, иначе нямаше да изглежда истинска, без значение колко добри бяха алгоритмите й за заучаване.

Качих се в спалнята. Не светеше. Брад си беше легнал рано. И той беше изтощен. По време на вечеря двамата отново бяхме запратили един срещу друг все същите стари причини.

Не спеше.

– Така ли ще продължаваме? – попита в мрака.

Седнах откъм моята страна на леглото и започнах да се събличам.

– Не мога да спра – казах. – Прекалено много ми липсва. Съжалявам.

Той не каза нищо. Приключих с разкопчаването на блузата и се обърнах. На лунната светлина, влизаща през прозореца, видях, че лицето му е мокро. И аз заплаках.

Когато и двамата престанахме да плачем, Брад каза:

– И на мен ми липсва.

– Зная – отвърнах. Но не като на мен.

Истинската Айми бе живяла в продължение на деветдесет и един дни. Четиридесет и пет от тях бе прекарала под стъклен похлупак в интензивното отделение, където не можех да я докосна, с изключение на кратките моменти под лекарско наблюдение. Но можех да чуя плача й. Винаги можех да чуя плача й. Накрая се опитах да си пробия път през прозореца с ръце, удрях с длани по неподатливото стъкло, докато костите им не се начупиха и не ме упоиха.

Не можех да имам повече деца. Стените на утробата ми не се бяха възстановили както трябва и никога нямаше да заздравеят. По времето когато ми съобщиха тази нова подробност, Айми беше урна с пепел в килера ми.

Но все така чувах плача й.

Колко други жени бяха като мен? Исках нещо, което да изпълва ръцете ми, нещо, което да се научи да говори, да ходи, да порасне, за достатъчно дълго, че да се сбогувам, достатъчно, за да се смълчи този плач. Но не истинско дете. Не можех да се справя с друго истинско дете. Щеше да бъде предателство.

С малко пласткожа, малко синтгел, точната комбинация от двигатели и един куп хитроумно програмиране, можех да го постигна. Да позволя на технологията да излекува всички рани.

Брад възприе идеята като извращение. Беше погнусен. Не можеше да разбере.

Започнах да опипвам в мрака за някакви кърпички за двама ни.

– Това ще съсипе и нас, и компанията – каза той.

– Зная – отвърнах. Легнах. Исках да заспя.

– Тогава да го направим – каза той.

Вече не исках да заспивам.

– Не издържам – продължи той. – Да те виждам по този начин. Разкъсвам се, като виждам колко те боли. Непоносимо е.

Отново заплаках. Това разбиране, тази болка. В тях ли беше смисълът на любовта?

Точно преди да заспя, Брад каза:

– Може би ще е по-добре да помислим как да преименуваме компанията.

– Защо?

– Ами току-що си дадох сметка, че „Необикновени играчки“ звучи твърде забавно за хората с мръсно подсъзнание.

Усмихнах се. Понякога вулгарността е най-доброто лекарство.

– Обичам те.

– И аз те обичам.

* * *

Брад ми връчва таблетките. Взимам ги покорно и ги слагам в уста. Наблюдава ме, докато отпивам внимателно от водата, която ми дава.

– Само да звънна на едно-две места – казва той. – Ти поспи, става ли? – Аз кимам.

Веднага щом е напуснал помещението, изплювам хапчетата в ръка.  Отивам в банята и изплаквам уста. Заключвам вратата след себе си и сядам на тоалетната. Опитвам се да рецитирам цифрите на пи. Стигам до петдесет и четвъртата след десетичната запетая. Това е добър знак. Действието на оксетина отслабва.

Поглеждам в огледалото. Взирам се в очите си, опитвайки да надникна чак до ретините, да сравня фоторецептор с фоторецептор, представяйки си мрежестото им разположение. Обръщам глава наляво и надясно, наблюдавайки как мускулите един по един се напрягат и отпускат. Труден за симулиране ефект.

Но в лицето ми няма нищо – нищо истинско зад тази повърхност. Къде е болката – онази, която прави любовта истинска, болката на разбирането?

– Добре ли си, миличка? – казва Брад през вратата на банята.

Пускам водата от крана, за да наплискам лицето си.

– Да – казвам. – Ще взема душ. Можеш ли да купиш нещо за хапване от онзи магазин надолу по улицата?

Давам му нещо, което да му вдъхне увереност. Чувам как врата за стаята се заключва зад него. Затварям крана и отново поглеждам в огледалото, в начина, по който водните капчици се търкалят по лицето ми, търсещи каналите на бръчките ми.

Пресъздаването на човешкото тяло е чудо. Човешкият ум, от друга страна, е просто шега. Повярвайте ми, знам го.

* * *

Не, обяснявахме търпеливо отново и отново с Брад на камерите, не сме създали „изкуствено дете“. Не това е било намерението ни и не това сме направили. Даваме възможна утеха на скърбящите майки. Ако се нуждаете от Айми, ще разберете.

Понякога вървях по улицата и виждах жени, внимателно притискащи вързопи в ръцете си. И понякога разбирах, отвъд всякакво съмнение, по звука от плача, по начина, по който се протягаше ръчичката. Вглеждах се в лицата на жените и получавах утеха.

Смятах, че съм го надживяла, че съм се възстановила от процеса на скръбта. Бях готова да започна нов, по-голям проект, който наистина щеше да удовлетвори амбициите ми и да покаже уменията ми пред света. Бях готова да продължа с живота си.

За разработката на Тара ми трябваха четири години. Работех върху нея в пълна тайна и едновременно с това създавах други кукли, които да се продават. Физически Тара изглеждаше като петгодишно момиченце. Скъпите пласткожа и синтгел с качество от порядъка, използван за трансплантации, й придаваха неземен, ангелски вид. Очите й бяха тъмни и бистри, и можеше да се вглеждаш в тях завинаги.

Така и не довърших двигателния апарат на Тара. Като се обръщам назад, това вероятно е за добре. За временен заместител по време на фазата за разработка използвах апарата за лицево изражение, който ми бяха пратили ентусиастите, занимаващи се с Кимбърли в Медийната лаборатория на Масачузетския технологичен институт. Подобрена с доста повече микродвигатели отколкото имаше Кимбърли, щеше да може да върти глава, да премигва, да набръчква носле и да генерира хиляди убедителни лицеви изражения. Под кръста беше парализирана.

Ала умът й, о, умът й.

Използвах най-добрите квантови процесори и най-добрите твърдотелни матрици за памет за работата на многослойни, многоканални неврални мрежи. Прибавих и Станфордската семантична база от данни с някои собствени модификации. Програмното осигуряване беше самата красота. Истинско произведение на изкуството. Само информационният модел ми отне над шест месеца.

Учех я кога да се усмихва и кога да се мръщи, как да говори и как да слуша. Всяка вечер анализирах активационните графики за ключовите позиции в невралните мрежи, опитвайки да разкрия и разреша проблемите още преди да са възникнали.

Брад дори не зърна Тара, докато тя беше още в период на разработка. Беше прекалено зает в опити да овладее щетите от Айми, а по-късно – с продажбите на новите кукли. Исках да го изненадам.

Сложих Тара в инвалидна количка и казах на Брад, че е дъщеря на познат. Тъй като имах спешни задължения, които да свърша, дали би могъл да й прави компания, докато отсъствам за няколко часа? Оставих ги в моя кабинет.

Когато два часа по-късно се върнах, заварих Брад да й чете от Пражкия Голем: „Стани – каза великият равин Льов. – Отвори очи и говори като истински човек!“

Типично за Брад, помислих си. Имаше чувство за ирония.

– Добре – прекъснах го. – Много смешно. Схванах. Е, колко време ти трябваше?

Той се усмихна на Тара:

– Ще довършим някой друг път – каза й. А после се обърна към мен: – Колко време ми трябваше за какво?

– За да се сетиш.

– Да се сетя какво?

– Стига шеги – рекох аз. – Наистина, кое я издаде?

– Издаде какво? – попитаха едновременно Брад и Тара.

* * *

Нищо, което Тара кажеше или направеше, не можеше да ме изненада. Можех да предскажа всичко, което ще произнесе, още преди да го е сторила. Все пак бях програмирала всичко в нея и знаех съвсем точно как се променят невралните й мрежи след всяко взаимодействие.

Никой друг обаче не подозираше каквото и да е. Това трябваше да ме въодушевява. Куклата ми издържаше на Теста на Тюринг в реални условия. Но бях изплашена. Алгоритмите правеха за смях интелигентността и сякаш никой не го разбираше. Сякаш никой дори не го бе грижа.

След седмица най-накрая съобщих новината на Брад. След първоначалния шок беше повече от радостен (както и предполагах).

– Фантастично – каза той. – Вече не сме просто компания за играчки. Можеш ли да си представиш нещата, които ще постигнем с нещо такова? Ще станеш знаменита, наистина знаменита!

Не спираше да бъбри за потенциалните приложения. Сетне забеляза мълчанието ми.

– Какво има?

Така че му разказах за Китайската стая.

Философът Джон Сърл имал навика да изправя изследователите в областта на изкуствения интелект пред следния ребус. Да си представим стая, казвал той, голямо помещение, пълно с прилежни чиновници, които са много добри в следването на заповеди, но говорят единствено на английски. В тази стая постъпва постоянен поток от карти с изписани върху тях странни символи. В отговор чиновниците трябва да рисуват други странни символи на празни карти и да изпращат тези карти вън от стаята. За да го постигнат, чиновниците разполагат с огромни книги, пълни с правила на английски като следното: „Когато видите карта с една хоризонтална завъртулка, последвана от карта с две вертикални завъртулки, нарисувайте триъгълник на празна карта  и я подайте на чиновника вдясно от вас.“ Правилата не съдържат нищо относно онова, което могат да значат символите.

Както се оказва, картите, идващи в стаята, са въпроси, написани на китайски, а чиновниците, следвайки правилата, съставят разумни отговори на китайски. Ала може ли каквото и да е, свързано с този процес – правилата, чиновниците, стаята като цяло, бурята от деятелност, – да е разбрало и дума китайски? Наречете „процесор“ чиновниците и „програма“ книгите с правила, и ще видите, че Тестът на Тюринг никога няма да докаже каквото и да било, а изкуственият интелект е илюзия.

Можете обаче да изложите аргумента на Китайската стая и по друг начин: наречете „неврони“ чиновниците, а физическите закони, управляващи каскадите от активиращи потенциали – книгите с правила; как тогава може да се твърди, че някой от нас изобщо „разбира“ нещо? Мисълта е илюзия.

– Не разбирам – каза Брад. – Какво искаш да кажеш?

Секунда по-късно осъзнах, че думите му бяха тъкмо онова, което очаквах от него да каже.

– Брад – произнесох, взирайки се в очите му, искайки да разбере. – Страх ме е. Ами ако и ние сме същите като Тара?

– Ние? Имаш предвид хората? За какво говориш?

– Ами ако – казах аз, борейки се да открия думите – ден след ден просто следваме алгоритъм? Ами ако мозъчните ни клетки просто отсяват едни сигнали от други? Ами ако изобщо не мислим? Ами ако думите ми към теб сега са просто предопределен ответ, резултат от безмозъчна физика?

– Елена – каза Брад, – позволяваш на философията да пречи на реалността.

Имам нужда от сън, помислих си, усещайки безнадеждност.

– Мисля, че имаш нужда от малко сън – каза Брад.

* * *

Подадох парите на момичето с количката, докато в същия момент тя ми подаваше кафето. Взрях се в момичето. Изглеждаше толкова уморена в осем сутринта, че уморяваше и мен.

Трябва ми ваканция.

– Трябва ми ваканция – каза тя и въздъхна пресилено.

Минах покрай бюрото на рецепционистката. Добро утро, Елена.

Кажи нещо различно, моля те. Стиснах зъби. Моля.

– Добро утро, Елена – каза тя.

Пред работната кабинка на Огдън спрях. Той беше структурният ни инженер. Времето, снощния мач, Брад.

Той ме забеляза и се изправи:

– Хубаво време днес, а? – Избърса потта от челото си и ми се усмихна. Тичаше за здраве до работа. – Гледа ли мача снощи? Най-добрата стрелба, която съм виждал през последните десет години. Невероятно. Хей, дошъл ли е вече Брад? – На лицето му бе изписано очакване да последвам сценария, успокоителната рутина на живота.

Алгоритмите протичаха по предварително зададените си трасета, а мислите ни следваха една след друга, също толкова механично и предсказуемо, колкото планетите по техните орбити. Часовникарят беше часовник.

Побягнах към офиса си и затворих вратата след мен, без да обръщам внимание на изражението върху лицето на Огдън. Отидох до компютъра и започнах да изтривам файлове.

– Здрасти – каза Тара. – Какво ще правим днес?

Изключих я толкова бързо, че счупих нокът на хардуерния прекъсвач. Захванах се за работа с отверка и клещи резачки. След известно време се прехвърлих на чук. Извършвах ли убийство?

Брад нахлу през вратата.

– Какво правиш?

Вдигнах очи към него, вдигнала чук за поредния удар. Исках да му кажа за болката, за ужаса, който разтваряше бездна навсякъде около мен.

В очите му не успявах да открия онова, което исках да видя. Не  успявах да видя разбирането.

Замахнах с чука.

* * *

Точно преди да ме освидетелства, Брад бе направил опит да постигне разбиране с мен.

– Това просто обсебеност – каза той. – Хората винаги са асоциирали ума с поредната технологична мода на деня. Когато са вярвали във вещици и духове, смятали, че в мозъка има малко човече. Когато се сдобили с механични станове и автоматични пиана, вярвали, че мозъкът е машина. Когато дошли телеграфите и телефоните, оприличавали мозъка на мрежа от жици. Сега ти пък си мислиш, че мозъкът е компютър. Преодолей го. Това е илюзията.

Проблемът беше, че знаех, че ще каже тъкмо това.

– Въртиш се в кръг – каза той, а в гласа му се усещаше поражението. – Просто се въртиш в собствения си ум.

Затворени кръгове в алгоритъма ми. Програмни ЗА и ДОКАТО.

– Върни се при мен. Обичам те.

Какво друго можеше да ми каже?

* * *

Най-после сама в банята на странноприемницата, поглеждам надолу към ръцете си, към вените, минаващи под повърхността на кожата. Притискам ръце една към друга и усещам пулса си. Коленича. Моля ли се? Плът и кост и добро програмно осигуряване.

От студените плочки на пода коленете ме болят.

Болката е истинска, мисля си. Няма алгоритъм за болката. Поглеждам към китките си и белезите ме стряскат. Всичко това е така познато, сякаш съм го правила и преди. Хоризонталните белези, грозни и розови като червеи, ме порицават за провала. Бъгове в алгоритъма.

Онази нощ отново изплува в спомените ми: кръвта навсякъде, тревожният вой, д-р Уест и медицинските сестри, които ме задържат неподвижна и превързват китките ми, а сетне и Брад, който се взира надолу към мен с лице, изопачено от изпълнена с неразбиране скръб.

Трябваше да се справя по-добре. Артериите са скрити надълбоко, защитени от костите. Прорезите трябва да са вертикални, ако наистина ти се иска. Това е правилният алгоритъм. Има рецепта за всичко. Този път ще бъде както трябва.

Отнема известно време, но най-сетне започвам да чувствам сънливост.

Щастлива съм. Болката е истинска.

* * *

Отварям вратата на стаята си и включвам осветлението.

Светлината активира Лора, която седи върху тоалетната масичка. Тази навремето беше демонстрационен модел. От известно време не е почиствана от прахта и роклята й изглежда парцаливо. Главата й се завърта, за да проследи движението ми.

Обръщам се. Тялото на Брад е неподвижно, но виждам сълзите в очите му. Плачеше по време на цялото мълчаливо пътуване до дома от Сейлъм.

Гласът на съдържателя не спира да се върти в кръг в главата ми:

– А, веднага разбрах, че нещо не е наред. Тук се е случвало и преди. На закуска ми се стори, че нещо я тревожи, а когато се върнахте, сякаш не беше на този свят. Щом чух, че водата се стича толкова дълго време по тръбите, веднага изтичах горе.

Значи бях толкова предсказуема.

Поглеждам Брад и вярвам, че изпитва огромна болка. Вярвам го с цялото си сърце. Но все още не изпитвам нищо. Между нас има пролом, така широк, че не мога да почувствам болката му. Нито пък той моята.

Ала моите алгоритми все още работят. Сканирам за точните думи, които да кажа.

– Обичам те.

Той не отговаря. Раменете му се надигат, веднъж.

Обръщам се. Гласът ми отеква в празната къща, отскача от стените. Звуковите рецептори на Лора, колкото и да са стари, засичат ехото. Сигналите протичат през каскадните оператори АКО. Циклите на ИЗПЪЛНИ се въртят и танцуват, докато тя прави заявка към базата от данни. Двигатели жужат. Синтезаторът се активира.

– И аз те обичам – казва Лора.

Превод от английски: Петър Тушков

 

Посетете Трубадурите във Facebook!

 

Българският превод на „Алгоритми за любов“ от Кен Лю (Algorithms for Love, by Ken Liu) ползва условията на договора Криейтив Комънс Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България (CC: BY-NC-SA – http://creativecommons.org/licenses/by-nc-sa/2.5/bg/). На български разказът се публикува за пръв път в електронно списание „Сборище на трубадури“.

Оригиналът на английски се публикува за пръв път в Strange Horizons: http://strangehorizons.com/2004/20040712/algorithms.shtml

 

Снимка на Кен ЛиуКен Лиу (р. 1976 г.) е китайско-американски писател, поет, адвокат и компютърен програмист. Разказите му са публикувани във F&SF, Asimov’s, Analog, Lightspeed, Clarkesworld, и други списания, а така също в няколко антологии, сред които Year’s Best SF. Освен това е и преводач на научна фантастика и социално психологически разкази от китайски на английски. Посетете сайта на автора за още подробности и интересни разкази на адрес: http://kenliu.name/

Коментари

коментара