Интервю с Йоан Владимир (Библиотека Хипертекст)

0
Библиотека Хипертекст
Снимка на Йоан Владимир

Йоан Владимир

Тази публикация е част от инициативата „Библиотека „Хипертекст“. Ангелина Илиева е български писател-фантаст, известна под псевдонима Йоан Владимир. Характерно за нейното творчество е използването на елементи от българския фолклор. Родена е през 1972 г. в град Ардино. Завършва българска филология в Софийския университет, прави докторантура по фолклористика в БАН. Работила е в различни български печатни издания. През 2002 г. печели първа награда на конкурса „Таласъмия“ в Стара Загора с разказа си „Какавидата“, както и първо място в конкурса на ИК „Квазар“ за разказа „Тя е камък“. През 2004 г. нейния разказ „Атентатът“ печели първа награда в конкурса на ИК „Аргус“. Голяма част от разказите ѝ са публикувани онлайн, под Creative Commons лиценз в сборника „Легенди за стражите на Трите порти“. (справка – Уикипедия). Препечатка на разказа ѝ „Господаря на вълците“ можете да прочете в платформата Библиотека Хипертекст, а в настоящето интервю ви представяме нейния поглед към писането, фолклора, фантастичния фендъм и културните процеси, които пронизват всички тези полета.

Библиотека Хипертекст

Разговор с Йоан Владимир

интервю

Библиотека Хипертекст: Пазарът на епично фентъзи е огромен в световен мащаб, а през последните години като че ли се отваря още повече към широката публика. Има ли място българският фолклор на този пазар? Смяташ ли, че това би могъл да бъде ключът към една разпознаваема и успешна българска фентъзи традиция, която да бъде евентуално припозната и на запад? „Господаря на вълците“ е като че ли проект, прицелен именно в едно такова разгръщане на мащаба на разказ и светостроене, но въпреки това пуснал корен в разпознаваемо родното.

Ангелина Илиева: Огромен е пазарът на англоезичната литература и да, този пазар се разширява, включително в жанра фентъзи, особено след издаването на „Властелинът на пръстените“ в Китай. На глобалния пазар има място за всекиго, но то ще е точно толкова голямо или значимо, колкото успее да си извоюва в конкуренцията с останалите – това е валидно за литературата, както за всяка друга стока. Струва ми се обаче, че на българската фентъзи традиция все още ѝ предстои да се пребори за мястото си на българския литературен пазар, да стане разпознаваема и успешна у нас. Не съм убедена, че е успяла да се справи дори с тази не толкова амбициозна задача. „Господаря на вълците“ не е насочен към западни публики. По принцип аз винаги пиша за българския читател. Въпреки че разказът ми „Атентатът“ беше публикуван и на английски, и на руски език, моята аудитория е българската, защото смятам, че до нея мога да стигна и интелектуално, и емоционално. Фентъзи литература, основана на българския фолклор, вероятно звучи свежо и екзотично на западните публики, но аз съм силно скептична, че те биха могли да са основната ни аудитория.

БХ: Нека задълбаем още малко в писането на фолклорно фентъзи. Ти си доктор по фолклористика, изследваш тези образи от академична и от художествена гледна точка. Къде се срещат двата подхода и къде се разклоняват? Как може най-продуктивно да подхожда писателят на фолклорно фентъзи към тази материя, ако иска наистина да вдъхне живот на забравеното познание, без да го изопачи по неправдив начин? И обратното – как художественото пресъздаване на тези традиции и познания може да вдъхне обратно живот в тях?

АИ: Нека да уточня: аз станах фолклорист, след като спрях да пиша фолклорно фентъзи, така че моето художествено писане по никакъв начин не е повлияно от академичната ми компетентност, при мен двете занимания се разминаха във времето. Оценявайки днес онова, което съм писала преди 10-15 години, си давам сметка, че на мен най-силно ми е повлияло фолклорното мислене за света, космогонията. Не съм възпроизвеждала буквално фолклорните сюжети или персонажи, даже по-често съм ги пародирала, както е още в първия ми разказ „Три синджира роби“. Не бих нарекла това изопачаване, защото в крайна сметка говорим за авторска литература, а не за етнографско изследване.

И обратното – не мисля, че фентъзи литературата следва да играе някаква посредническа роля в познаването или съхраняването на фолклорната традиция. Дори съм се изненадвала преди години, когато някой ми кажеше, че благодарение на един или друг мой разказ е научил нещо за българския фолклор, защото никога не съм преписвала фрагменти от фолклора. Връзките между двете са част от художествената естетика, която съм следвала, но двете изобщо не са идентични, даже си противоречат на места и това е съзнателно търсено. Всеки литературен текст принадлежи на конкретна словесна традиция, вписва се в нея и влиза в диалог с нея, а ние сме свикнали да приемаме фолклора си като началото на българската словесна традиция. Естествено е да се градят връзки с него, но не смятам за коректно да се преписва от него, все едно е да плагиатстваме Вазов или Йовков. По същата логика, ако пресъздаваме художествените светове на класическите ни разказвачи, ние не им „вдъхваме обратно живот“, а развиваме една обща литературна традиция. Може би е въпрос на формулировка и говорим за едно и също с различни думи.

БХ: Академичните ти изследвания са частично фокусирани върху живота на българския фендъм във всичките му проявления. Писала си страхотни статии за фестивалната и клубната култура, за правенето на култура като споделен творчески акт. Как оценяваш настоящето, гледайки назад и напред във времето, нараснала ли е нуждата от такива споделени културни проекти, каквито например бяха конкурсите за фолклорно фентъзи „Таласъмия“, фестивалът „Аквалония“ във Варна, клубните движения и пр., или пък тъкмо обратното? Като изследовател на тези процеси, виждаш ли някакви положителни развития от последните години?

АИ: Като изследовател се стремя да не оценявам развитието, което наблюдавам, като положително или отрицателно. Фендъмите, както и културните пространства изобщо, все повече се фрагментират и стават повече частни и по-малко публични. Струва ми се, че времето на мащабните феновски проекти отмина, фенството се разфокусира, разпиля се и се скри в социалните мрежи. Българския фендъм го виждам като множество отделни групички, всяка със собствени интереси, проекти и приоритети, допускам, че част от тези групи дори не са ми известни. Склонна съм да смятам, че това е всъщност нормалното състояние на фенството – фендъмът никога не е бил едно унифицирано тяло, а динамично поле, което може да бъде обединено и мобилизирано около интересни общи проекти. Конкурсът за българско фолклорно фентъзи „Таласъмия“ беше преди 15 години проект, който отключи огромна креативна енергия, обедини всички съществуващи активни субекти на фенството и произведе великолепни резултати. Друг подобен проект от онова време беше университетът „Арменелос“. Дали ще има споделени проекти в бъдеще и какви ще бъдат те, не бих могла да предвидя. Изследователите говорят за наблюдавана цикличност при социалните движения от типа на фенството, периоди на възходи и спадове на ентусиазма и креативната енергия, а може би и всяко ново поколение търси собствени проекти, които най-точно да го изразяват и представят.

БХ: Да се върнем към художественото писане. Днес изглежда измамно лесно да се наречеш писател или автор, при наличието на толкова много нови технологии за публикуване и споделяне на съдържание. Ти си един от най-обичаните български фантасти през новия век, но като че ли подхождаш към това занимание със скромността на чирак, като към цел, която винаги се движи пред теб и стремежът на пишещия е вечно да се доближава към нея. Как се става писател, през погледа на Ани Илиева?

АИ: Лесно днес е най-вече да жонглираме с понятия и да си играем с публични образи, зад които невинаги стои някакво същинско съдържание. Лесно е да се играят роли, а освен това е и забавно. Обичам ролевите игри и ги играя с голямо удоволствие, но отказвам да играя публичните роли на писател или на автор, защото не съм нито едното от двете. Преди да се наречем автори или писатели, нека уточним смисъла на тези понятия. „Автор“ е романтично понятие, това е Творецът от епохата на Романтизма, който създава светове със слово, подобно на Бог. „Писател“ е професия, функция на литературния пазар. Днес двете думи се използват като синоними, но в теориите на ХХ век са били противопоставяни като субекти на елитарната и на популярната литература: авторът модернист например е пишел само за престиж, за признанието на образования елит, пишел е сложно, за да не бъде достъпен за невежите тълпи; докато писателят не „твори“, той „работи“, преследва срокове, продаваемост и печалба. Имала съм моменти, когато съм мечтаела да мога да пиша „голяма литература“ и да си спечеля престиж, имала съм и моменти, когато съм вярвала, че мога да бъда професионален писател, но истината е, че никога не съм влагала сериозни амбиции или усилия в никоя от двете посоки. За мен писането е преди всичко форма на общуване – разказвам истории и се радвам, ако някой ги чете и ги харесва. Тези нови технологии, които споменаваш, са именно комуникационни технологии, дават ни възможност да си общуваме и фактът, че си общуваме понякога в стихове или дори в романи, не ни прави автоматично поети и писатели. Когато публикуваме текстове в интернет, дори когато ги издаваме на хартия, това не ни прави веднага автори извън всекидневния смисъл на понятието за авторство, че нещо сме създали. Българският литературен пазар си има професионални писатели, българският литературен елит, т.е. абстрактната съвкупност от образовани читатели и критика, е удостоил с признание немалко автори. Във фантастиката също имаме автори, които смятаме за класици, признати и познати на всички, няма да изброявам, за да не пропусна някого, а пишещите за престиж имат склонността да са обидчиви. Всички останали обаче сме просто интересни хора, с които е вълнуващо да се общува. Ето още една връзка с фолклорната култура, в нея също са си общували с художествени текстове. Според една дефиниция фолклорът е „артистична комуникация в малки групи“. Така и аз съм един фолклорен тип автор, който си общува художествено с малка група читатели. Това, че се възприемам така, не е проява на скромност, а на желанието ми да гледам на себе си без маските на някакви илюзорни образи. А и не виждам нищо лошо в това, да се занимавам с писане за удоволствие, без амбиции за слава или за пари.

БХ: В „Господаря на вълците“, при все заглавието, главните герои в известен смисъл са по-скоро героините, отколкото едноименният Господар. През женското в текста се разгръща една мащабна, направо космогонична визия за света. Този подход не е изключително рядък във фентъзи жанра, но фокусирането и на самото повествование, на действията в човешкия свят, върху жените – това вече е по-скоро бяла лястовица. При това в „Господаря“ има цели три героини от ключово значение. Друг твой много обичан разказ – „Какавидата“ – също е съсредоточен около женски образ. Съзнателно решение ли беше да вървиш срещу жанровото течение или то беше по-скоро продиктувано от проучванията ти? В този смисъл, може ли едно завръщане към фолклорното познание да бъде катализатор и на прогресивни течения в по-общ план?

АИ: Тук не знам кое ми е повлияло повече – дали фолклорът, или жанровите образци, които съм следвала. Действително Толкин и следващите неговата стилистика писатели не са особено фокусирани върху женски персонажи, но аз съм се учила да пиша фентъзи от Урсула Ле Гуин. Именно тя е известна като писателка с изключително висока антропологична компетентност. В световната митология, а и в българския фолклор, хтоничните персонажи, най-силно натоварените с вълшебство персонажи, са по правило женски. Ламята във фолклора е женско същество, женски същества са и драконите в света на Землемория, така и във всичките ми разкази хтоничните, драконоподобни персонажи са жени. Те са и най-могъщите същества. Допълнително значение има и мотивът за млякото като източник на вълшебна сила, който съм заела от фолклора. Във фентъзи жанра е клише например превръщането във върколак да бъде резултат от ухапване, един вид като инфекция на кръвта. В българския фолклор обаче човек се сдобива с вълшебна сила, ако бъде кърмен от змеица или самодива, т.е. вълшебството е в млякото, а не в кръвта. Тази идея възприех за моите персонажи вълци и логично се появи вълчицата като ключов женски персонаж. Отделно, пак във фолклорната култура, пророчици, лечителки, знахарки и прочие вещи в тайнствата хора, са отново жени. Написах „Господаря на вълците“ като свързващ текст за почти всичките ми останали разкази, целта му беше да създаде един по-цялостен свят или дори космос, в който да бъдат разположени останалите истории. В никакъв случай не е било съзнателно търсено, по-скоро се получи струпване на женски персонажи, което даже идва малко прекалено.

БХ: И последно, няма как да не те попитаме – планираш ли завръщане към художественото писане? През последните години на пазара се появиха някои положителни примери за автори, които успяват да издадат добри книги и да бъдат припознати от публиката, включително жанрови автори. Мислиш ли, че може би е настъпило по-добро време за опити пред българската фантастика?

АИ: Не планирам завръщане към художественото писане, но съм сигурна, че в някакъв момент ще ми се случи. Аз пиша от дете, понякога с големи прекъсвания, но винаги се връщам към писането, а пазарът и издателските политики никога не са били от решаващо значение да пиша или не. Важно ми е единствено дали имам какво да кажа, дали имам на кого да го кажа и дали намирам смисъл в това да го кажа. А вече съвсем отделен въпрос е дали ще се завърна към фолклорното фентъзи или ще избера друг жанр. Понякога изпитвам потребност да напиша жестока сатира на съвременното ни общество. Ако сега се завърна към фолклорното фентъзи, то едва ли ще бъде основано на митологията, а ще бъде по-скоро продължение на „Семеен занаят“.


Библиотека Хипертекст е онлайн платформа за публикуване на кратки разкази, която се разработва в партньорство между онлайн списанията ShadowDance и Сборище на трубадури и прилага за пръв път в България модела на западната жанрова периодика.


Стани част от библиотеката!
Изпрати ни своя разказ

тук

Коментари

коментара