Ваните на ада, от Боряна Владимирова (разказ)

0
Илюстрация към Ваните на ада
Фрагмент от корицата на „Епизоди от нарцистичната градина“ от Боряна Владимирова

 

Боряна Владимирова се ражда през 1987 г. в София. Завършила е българска филология и магистратура по литературознание. В момента е докторант в Института за литература (БАН). Нейни разкази са излизали в „Литературен вестник“. Номинирана за годишната награда на вестника за млад автор в категорията „Белетристика“. Участвала е в конкурсите „Рашко Сугарев“ и „Южна пролет“. Първият ѝ написан разказ е „1902“, вдъхновен от личността на Светослав Минков. Дебютният ѝ сборник се нарича „Епизоди от нарцистичната градина“ – публикуван e от УИ „Св. Климент Охридски“ в престижната поредица „Нова проза“ (2016).

 
 

Боряна Владимирова

Ваните на ада

разказ

 

„All crimes should be treasured if
they bring thee pleasure somehow”
Elizabeth Bathory

 

Легендата разказва, че месоядните ветрове се раждат незнайно къде и не след дълго тръгват по света, за да намерят някой, който да ги владее. За тях времето тече по различен начин и това е причината за техния бяг. Движат се винаги нощем и трескаво търсят ключалка, през която могат да влязат в ада. Минават покрай различни порти и виждат, че във всяка от тях нещо липсва. След часове на напразно бродене те се отправят към необятните Карпати. Сенките се сгъстяват и нощта им разкрива едно име – Чеише. Месоядните ветрове усещат, че това не е просто място, а тяхната съдба. Дърветата наоколо се разтапят от бързината им и пътят все повече се скъсява. Пристигат до портата на замъка „Чеише“, която има обикновена ключалка, но те знаят, че зад нея ги очакват неща, които не виждат ежедневните ветрове.

Владетелка на това място бе Ержбет Батори – контеса с неопитомен характер, скалисти убеждения за живота и една тайна, която само Карпатите знаеха. Родена в едно от най-влиятелните благороднически семейства в цяла Унгария, тя бързо се насити на дворцовия живот и реши да замине за провинциалния си замък Ч., за да преосмисли какво да прави с живота си оттук нататък.

Всяка вечер Ержбет стоеше до рамката на прозореца и си поставяше задачата да проникне отвъд мислите си, за да осъзнае какво има там. Това я напрягаше много и не след дълго тя започна да страда от мигренозни болки в главата. Вътрешността на черепа ѝ бе изпълнен със сиви възвишения и един пулсиращ връх, който причиняваше такива несгоди, че тя престана да спи. Силите започнаха да напускат контесата, защото сивата планина в главата ѝ растеше, а лек нямаше. Ержбет не вярваше, че може да се излекува, но стана така, че в замъка ѝ дойдоха месоядните ветрове, които разпръснаха косите ѝ по всички коридори и дори извън замъка, а после ги събраха на едно място и започнаха да си играят с тях. През косата тези ветрове влязоха право в нея и ѝ обещаха, че ще изцерят мигренозните ѝ болки, ако тя им даде нещо от себе си. В лявата половина от тялото на владетелката се намираше нещо много ценно за тях – ориентацията за време. И контесата им я даде, без да знае, че оттук нататък светът за нея щеше да придобие твърде странни измерения. Ержбет се опитваше да се вмести в него, като започна да колекционира различни възрасти. Всяка нощ тя слизаше в подземието, за да отвори глиненото си гърне, от което мигом излизаха неясни силуети, които ѝ говореха:

– Погледни ни, контесо, и разбери болката ни! Ето стоим пред теб и лицата ни са млади, но телата – стари и не знаем как да ги поправим. Израженията ни са засмени и по тях се чете желание да открием цял един нов свят. Телата обаче отказват това и вървят право към леглата си, които ги успокояват, че в съня си ще забравят своята непотребност. Лошо, много лошо се живее със стари телеса и лек не откриваме – с въздишка казаха неясните сенки и се разпръснаха в пространството.

След малко гърнето отново се завъртя и от него се появиха нови силуети, които побързаха всички заедно да разкажат историята си:

– Нашето положение също не е добро. Контесо, ние не можем да се оплачем от телата си, защото младостта е в тях и чрез нея си доставяме големи наслади, но се окайваме, тъй като старостта похити лицата ни. Както и да се забавляваме, никога не се появява усмивка у нас, защото лицата ни са отегчени, съсипани от времето и някак безжизнени. Трудно ни е да вървим по този объркан път на възрастта и затова се крием в гърнето, но откакто месоядните ветрове дойдоха в замъка, знаем, че поне за теб има надежда. Още първата нощ ги подслушахме и разбрахме, че те си играят с теб. От тях чухме, че ако изградиш прототип на част от ада в този замък, ще успееш да възвърнеш ориентацията си за време. Условието е да намериш 600 девици и да се изкъпеш ритуално в кръвта им. Трябва да се сдобиеш и с желязна вана, в която да се потапяш всяка вечер и чрез „алената вода“ ще се подмладиш и ще се върнеш от другата страна на времето.

След като изрекоха тези думи, гърнето започна да свисти и да се върти в обратна посока, то привика по незнаен начин силуетите и те се върнаха обратно в него. Тогава Ержбет ги видя за последен път. Предстоеше ѝ последната нощ, в която щеше да се къпе с вода.

Измина немалко време и свидетели на всичко, което ставаше в замъка „Чеише“ бяха слугите Турзо и Дорка. Единствени те знаеха за кървавите бани. Ержбет ги бе избрала, защото техните лица излъчваха нещо особено и сякаш живееха някак извън времето. Слугите ѝ не бяха странни хора, а в тях по-скоро имаше ярка индивидуалност и контесата бе привлечена от мисълта, че владее хора, които са единствени по рода си. Но най-много я впечатляваше начинът, по който Турзо и Дорка се придвижваха в пространството. Контесата не успяваше да проследи стъпките им, а просто виждаше, че те се преместват с невъобразимо голяма скорост из коридорите на замъка. Всичко това я опияняваше, защото те ѝ напомняха за човешки ветрове. Ержбет не говореше с тях, защото бе твърде заета да ги съзерцава.

Всяка сутрин Дорка караше Турзо да се прилепят до вратата на Ержбет и да подслушват ставащото. Дорка имаше излъчване на въпросителен знак и цялото ѝ съзнание бе пристрастено да събира информация. Турзо, за разлика от нея, бе хладен наблюдател на случващото се нощ след нощ зад стените на „Чеише“. Той се опитваше да ѝ обясни, че среднощните вани на контесата може би имат друго значение.

– Не съм сигурен, Дорка, но мисля, че Батори събира толкова момичета и се къпе в кръвта им не за да се подмлади.

Слугинята го чу и мигом очите ѝ започнаха да се въртят, защото тя чувстваше силен порив да му зададе въпроси.

– Кое те кара да смяташ, че контесата не използва „алената вода“ за суетна цел? Може би преследва собствената си красота и младост… И докъде мислиш, че е способна да стигне тя?

– Ех, Дорка! Помисли логично! Нашата господарка е само на 19 години, а не, да речем, на 59, и очевидно не ѝ е нужно никакво подмладяване. Откакто сме на служба при нея, аз разбрах, че тя е неясна личност и също така в нея има нещо дълбоко абсурдно. Вероятно Ержбет не търси особена логика в това, което прави, а може би и не осъзнава какво върши. Каквото и да казваш, знай, че в този замък сме попаднали на много по-добро място от преди! – каза Турзо и пренесе Дорка в едни други времена, когато бяха слуги на господарката Ана Дарвула.

Тя живееше в замъка „Катише“, който се намираше в северната част на Карпатите. Наоколо духаха ежедневните ветрове, които носеха със себе си единствено застоял въздух и отегчение, което се пропиваше навсякъде. Слугите заедно си спомниха как прекрачиха крепостните стени и застанаха пред господарката Дарвула. Първото впечатление за нея винаги бе измамно, защото пред очите им изникваше ниска жена с изрядни обноски, присвити очи, жизнерадостна усмивка и един тюрбан на главата. В него тя беше скрила отрязаните си дълги коси и винаги го носеше със себе си. В началото всичко за Турзо и Дорка вървеше добре и замъкът „Катише“ бе напълно нормално място. Това обаче не продължи дълго, защото на рождения ден на Ана се появи братовчед ѝ Ференц, който без много думи и обяснения ѝ подари нови дрехи, а след това тихомълком си тръгна. Това не бяха обикновени одежди и господарката ги оглеждаше с интерес, защото бяха направени от дълъг животински косъм. А когато през прозореца подухваше някой ежедневен вятър, тя се страхуваше да не се разболее и не излизаше навън. Дните ѝ се превърнаха в монотонни, малки сиви топчета, които се търкаляха след нея. Скуката я накара да извади един златен гребен и да започне разресването на всеки един косъм от дрехите си. Дарвула смяташе това за полезен ритуал, в които привежда хаоса в ред.

С времето мислите ѝ започнаха да претърпяват известни изкривявания, които тя не можеше да усети. Господарката на

„Катише“ виждаше единствено, че кожата ѝ побелява с всеки изминал ден, след това изтънява, става прозрачна и накрая изчезва. Тя вървеше по коридора и нервно говореше:

– Не може да бъде, не е възможно! Аз не виждам дясната си ръка, а я търсих дори и в подземията. Все пак тя няма крака, за да избяга! Тук някъде трябва да е. Но какво да правя сега? Дали някой мерзавец не е откраднал ръката ми? Напълно е възможно и сигурно сега самодоволно се реши с нея. Ако накарам Турзо и Дорка да търсят изгубеното ми из цялата страна, то аз ще загубя верните си слуги. Утрото е по-мъдро от вечерта и сега няма да мисля за нищо освен за съня си.

На следващата сутрин Турзо и Дорка влязоха в спалнята и видяха сцена на криза. Ана Дарвула ги гледаше с неподвижни, а след това с тревожни очи и сякаш им казваше: „Не виждам лявата ръка, краката и торса си. Къде са? Как така са изчезнали? Защо съм прозрачна? Мъртва ли съм?“

Цялата есен в замъка премина в едни и същи повтарящи се действия. Слугите бяха накарани всеки ден да свалят тюрбана от главата на Ана и да изгарят по един отрязан, гарвановочерен косъм. През останалото време тя шепнеше, крещеше и молеше да ѝ отговорят дали е мъртва. Повторението на един и същи въпрос ден след ден капеше върху главите им подобно на китайско мъчение и отвори в тях пространство, което се изпълни с нарастващо раздразнение. Една вечер Турзо реши да поговори с Дорка за изхода от това положение.

– Ако ти кажа да избягаме оттук, ще ме последваш ли? – Той се надяваше Дорка да е разбрала, че за господарката им няма надежда и ще става още по-зле.

– Готова съм да обърна гръб на „Катише“ и никога повече да не се върна. Попаднахме на лошо място и е време да напуснем нашата тъй странна господарка. Виж това кълбо прежда! Ще го размотая и където ни отведе – там ще е новото място, където ще служим. А сега си представи гората, в която влизаме, и кълбото, което ни води на запад. То се търкаля с часове заедно с нашите мисли и накрая ние се изправяме пред крепостните стени на „Чеише“. Нататък знаеш какво става.

А нататък стана това, че те се изправиха пред контеса Ержбет Батори и видяха 19-годишна девойка с тъй свежо и гладко лице, лишено от недостатъци, по което понякога пълзяха обещания за бръчки. След тази първа среща службата им започна добре и нищо не ги напрягаше. Изискванията на контесата бяха свързани единствено с това да ѝ намират девойки от благороднически семейства на възраст от 13 до 16 години. След това Турзо и Дорка трябваше да ги подмамят в замъка под предлог, че господарката им предлага обучение по етикет. Те ѝ довеждаха девойки, които изчезваха безследно, а животът в замъка следваше своя естествен и нормален ход.

Една нощ шестстотин и първата девойка бе доведена от слугите в стаята на Батори. Турзо и Дорка избраха Урсула от рода Надасди, който се славеше със своите студени и прастари маджарски традиции. Всеки член на това аристократично семейство бе обучаван да приеме злото във и извън себе си, а също така години наред при тях бе възпитаван и култ към хладнокръвието. Слугите решиха да осигурят на Батори една допълнителна девойка с нетрепващо лице. В нощта, когато Урсула Надасди видя за пръв път Ержбет, си помисли, че за своите тринадесет есени на този свят не бе виждала по-приятна личност от тази контеса.

– Добре дошла в моите покои. Ще направя всичко възможно да усетиш изцяло гостоприемството ми – каза с възможно най-ласкав глас Батори. Урсула обаче не искаше да остава сама, да губи ценно време и затова се опита да задържи Ержбет в живота си.

– Моите близки ме наричат Ула. Може и ти да го сториш. Знам, че ще ме разкъсаш в някоя фуга, а след това ще ползваш кръвта ми, но нищо не ни пречи да се сприятелим и да си поговорим човешки преди това.

– А откъде знаеш, че точно това ще ти се случи? Нима ми нямаш доверие?

– Чух ветровете, които духат из целите Карпати, да говорят за това. От тях разбрах, че всяка вечер по едно младо момиче си отива от този свят заради теб – отговори Урсула.

– И толкова спокойно приемаш това, което съм подготвила за теб! На какво разчиташ? Може би на бягство? – Контесата я гледаше безмълвно и не знаеше как да продължи този разговор.

– Не се страхувам, защото съм от рода на нетрепващите лица, и ако си чувала за тях, ще ме разбереш.

– Отдавна съм чувала за рода Надасди и неговите традиции и все пак държа да ти кажа още нещо. – Ержбет искаше да провери нетрепващата още веднъж и да узнае дали ще премине и последното изпитание.

И тя ѝ разказа, че няма да бъде разкъсана в някоя фуга, а първо месоядните ветрове ще се появят пред нея и ще затанцуват с тялото ѝ. Танцът им ще представлява поредица от неясни никому ритуали, които ще ѝ доставят удоволствие. След това те ще издухат дрехите ѝ далеч от замъка и ще я провесят на една кука с главата надолу. Краят ѝ ще настъпи, след като я прободат много пъти и кръвта ѝ започне да се стича в желязната вана. Когато очите на Урсула се затворят завинаги, ще започне ритуалът на кървавото къпане, което тя няма да види. След като контесата свърши разказа си, девойката не помръдна от мястото си и не бе особено впечатлена. В очите ѝ се появи любопитство, свързано с нещо друго.

– Контесо, кажи ми нещо за Карпатите, което не знам? Дотук не ме изненада с нищо.

– Чудя се какво да ти кажа. Вероятно не си чувала, че в тази планина има много мечки – повече, отколкото по другите земи. Наградата за всяка мечешка кожа е торба с 30 форинта, но никой досега не е успял да я получи. Хората от околните села измислиха истории за изчезващи ловци. В тях, щом някой се доближи до мечката, тя сваля кафявата си кожа, превръща се в девойка и го изяжда. Естествено, аз не вярвам на такива измислици, които селяните говорят, докато се топлят пред огнищата. Ти чувала ли си нещо подобно?

– Не, но съм чувала най-различни истории за теб.

През цялата нощ Урсула не сънува нищо. Тя се мяташе сред мрежа от неясни мисли и искаше по-бързо да дойде денят, в който щеше да ѝ се случи нещо. Следващата сутрин дойде много бавно за нея и не усети кога Ержбет е влязла в стаята ѝ. Батори нетърпеливо ѝ подаде ръка и за учудване на девойката я поведе далеч от крепостните стени. Вървяха часове наред из гората и мълчаха през цялото време. А когато пристигнаха до един хълм, контесата вдигна боядисания си в черно показалец и посочи нещо в долината. Урсула закова погледа си в нещо, което в първия момент не можеше да проумее. Тя видя пред себе си сто кръга, всеки от които се състоеше от шест девойки, чиито коси бяха сплетени помежду им. Така завързани една за друга, те изпълняваха бавен и на пръв поглед неразбираем танц.

– Защо ме доведе тук и какви са тези момичета? – с възможно най-объркан глас попита Урсула.

– В тази долина водех всяка една от девойките, които бяха предназначени за моите кървави бани. Малко преди да започна да изтезавам всяка една от тях, нещо в мен трепваше, защото бях поразена от красотата на косите им. През своите 19 години на този свят бях свикнала да виждам безжизнени, тънки и какви ли още не коси, но тези бяха тъй живи и искрящи! Погледни цветовете им! Златисторусо, сламенорусо, керемидени коси, гарванови или пък с цвят на патладжан. Никога не бях виждала такова многообразие. И така реших да запазя тези девойки, да ги доведа тук и да ги науча как да изтанцуват живота си. Повярвай ми, те са много доволни от това.

– Но защо си ги събрала тук? Какъв е смисълът на това?

Контесата зарея поглед във все по-бързо въртящите се кръгове и най-вече се вълнуваше от това, че пред лицето на всяка девойка се развяваше по един бял косъм. След това мислите ѝ се върнаха към зададения въпрос и отговори на Урсула:

– Месоядните ветрове, които се довяха в замъка, ме накараха да създам прототип на част от ада. Мислих дълго и реших, че не желая да го направя, защото е много по-интересно да сътворя имитация на ада. Ако докосна тези 600 момичета с черния си показалец, те мигом ще се превърнат в кафяви мечки и ще разкъсат всеки пътник в гората. Аз обаче държа да имитирам дейност и си стоя с колебанието дали да ги докосна. Това също е някакъв вид ад, нали?

При тези думи Урсула закима енергично. След това двете тръгнаха по посока на замъка. Елизабет Батори се прибра сама в покоите си и можеше да напише: „Месоядните ветрове разбиха ключалките, които ги удържаха досега, вдигнаха се високо над замъка „Чеише“ и полетяха към билото на Карпатите, пеейки „Bathory Aria”, но не го направи. Реши да изпрати писмо на нейните познайници Якоп и Вилхелм и да им напомни, че ще имат успех, ако напишат приказка за зла кралица от кула в гората, която черпи от младостта на благородни девойки.


Корица на Епизоди от нарцистичната градинаРазказът „Ваните на ада“ от Боряна Владимирова е част от авторския сборник „Епизоди от нарцистичната градина“ (университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016). „Писателството е способност на ума и сърцето, на ръката и окото. Боряна Владимирова мисли, чувства и пише различно. Това ще рече, че вижда неща, които другите не виждат, и ги записва по начин, по който другите не го правят. Гротеска, ирония, пародия… всякакви литературоведски приказки могат да послужат при описанието на тези словесни творения. Повечето от разказите са коментар, написан върху голямото платно на текстовата вселена. Те са реминисцентни трансформации на слухове, легенди, страхове, предразсъдъци… Те се вглеждат по странен начин в грижата ни за себе си – в опитите да превързваме психиката си, в принудата да медикализираме телата си.“ – Валери Стефанов

Коментари

коментара