Джони – Константин Георгиев (Библиотека Хипертекст)

0
Библиотека Хипертекст, лого

Илюстрация
„Джони“ от Константин Георгиев. Художник: Драгомир Димитров

 

Тази публикация е част от инициативата „Библиотека „Хипертекст“.

 

Константин Георгиев

Джони

фантастичен разказ

 

Вече към края на фаса си, Боян седи все така неподвижно върху капака на колата. Взира се някъде в далечината, където софийските небостъргачи едва пробиват смога с неоновите си светлини. Въздухът е особено студен. Боян разсеяно мести поглед от мръсните облаци към дима от цигарата си, после обратно. Въздъхва, после хвърля угарката на земята и внимателно я разтърква с подметката. После още веднъж, яростно. Накрая я зарива с камъчета и песъчинки.

Влиза в колата и преди да съблече якето си, вади от джоба му цигарите и запалката. Скрива ги в тайното отделение на жабката, после поставя пръст върху таблото, заръчва адрес и се отпуска назад в седалката. Наблизо прелита полицейски дрон. Със затворени очи и унила усмивка Боян слуша запалването на двигателя и шума на чакъла под гумите на потеглящата кола.

* * *

– Ари ве, брат! – казва Венци.

– Сори, братле – отвръща Боян.

Двамата мъже сядат на една от по-големите маси в дъното на заведението и мълчаливо чакат сервитьорката. Когато тя най-сетне идва, поръчват две бири, после продължават да мълчат. Хвърлят разсеяни погледи наляво-надясно. Венци се опитва да различи как протича играта на дартс в другия край на салона, но не успява.

– Мамицата им роботска – измърморва гневно, след като сервитьорката донася бирите.

– Какво пък ти е направила на тебе? – пита Боян и извръща глава, за да погледне отново сервитьорката.

– Нищо, ама знае ли човек колко камери и микрофони има по корпуса.

– Добре де, като те е страх, че те послушват, защо пиеш тук въобще?

– След малко ще стане шумно.

– Ясно – кимва Боян и повдига халбата към устата си. Двамата мъже разменят погледи и кимвания, после отпиват и започват да чакат. Четвъртък е и всичко е бавно – дартсът е унил, малцина пият повече от две бири. Няма пияници, които да вдигат скандали и почват побоища. Никой не замеря сервитьорката с монети, за да се подиграва на звъна на корпуса ѝ.

* * *

Денем Боян работи в старчески дом 38, скътан в полите на Стара планина, малко над бившата гара Яна. Може да стига дотам и с градската железница, но предпочита да се придвижва с колата. Обикновено спира след първия завой в гората и пуши цигара. Там рядко някой минава, защото пътят води до старческите домове и никъде другаде.

В последните няколко месеца работи предимно с една възрастна двойка – мъж и жена, на които, поради политиката на старческия дом, не знае имената. За себе си ги е кръстил Иван и Мария, като героите в онези стари шеги, дето прадядо му се беше опитал да му разкаже веднъж, но той така и не ги беше схванал.

През по-голямата част от дните просто обикаля двора и наблюдава двойката, без да общува с тях. Стари са, ужасно стари – последни индивиди от онова поколение преди евтаназията и хормоналните промени. Сами са решили, че искат да изпитат старостта. Лудити, които вероятно ще умрат от рак, съвсем, съвсем скоро.

В последното Боян е убеден. Той, както повечето му връстници, никога не е виждал истински старци. „Страшно са сбръчкани“, записа веднъж в тефтера си. „Колко странно е било, когато всички неизбежно са изглеждали така.“ В същия тефтер си записва по стриктен тайминг какво правят двамата старци, но не и какво си говорят – все още е просто асистент и не е упълномощен да извършва такава работа.

Обикновено не правят нищо. За Боян това е страшно интересно.

Мария и Иван се разхождат, после сядат на някоя пейка и понякога с часове седят така. Гледат наляво, после надясно, понякога се поглеждат един другиго. Говорят. Не спират да говорят. Особено откакто си взеха куче, почти не правят друго освен да седят на пейка и да гледат кучето, което обикаля наоколо и препикава чемширите.

* * *

DFM000422.mpx
Type: MP3v3 audio (audio/mpeg+)
Size: 3.5 MB (3470987 bytes)
Location: /home/Boyan/.Dnevnik/

„[…] Ако се съди по записките ми, минали са повече от два месеца, откакто наблюдавам Иван и Мария. Все още не ме е напуснало общото усещане за топлина и привързаност, когато съм край тях. Предполагам, че става дума за класическата комбинация окситоцин и ендорфини, но не мога да си обясня защо. Вероятно съм развил някакъв тип привързаност. Защо?

Любопитно е дали и те изпитват такава привързаност помежду си. Ако да, тя ли им дава силите да не правят нищо по цял ден? Докато ги гледам, се сещам за университета. Учехме, че КПД-то на влюбените хора падало с над 50%. Нищо чудно, че след имплементирането на програмата за задължителни хормонални интервенции генералната производителност на обществото се е повишила. […]

Интересен факт от деня: кучето им, Джони, дойде при мен и подуши крака ми. Казах му името и той ме погледа в отговор. Известно време се гледахме в очите. Направи ми впечатление, че щастието у мен се засили. Също не знам защо. Дали Иван и Мария изпитват същото, когато говорят с кучето? А какво изпитват, когато говорят помежду си? […]“

* * *

Беше някъде на дванайсет или тринайсет, когато личният му лекар прецени, че е време за хормоналната намеса. Боян беше много развълнуван. За него това означаваше, че най-сетне е пораснал, но още повече означаваше, че нещо в него ще се промени, че ще отстранят опасните хормони и ще оставят само онези, които ще му влияят добре. Ще му попречат да чувства всички онези опасни за обществото и човека чувства. Вече нямаше да може да се ядосва или влюбва, нямаше да губи време в напразни мисли за бъдещето, семейството и децата. Щеше да е винаги спокоен, винаги трезв. На практика оттук насетне му предстоеше винаги да е най-добрият възможен Боян.

Само че това така и не се случи.

Още докато беше в клиниката, Боян се чувстваше все едно нищо не се е променило. Започна нарочно да оглежда лекарките и лекарите – първо едните, после другите и пак отначало. Опитваше се да открие начините, по които тялото и чувствата му са различни, но не успяваше.

– Сигурни ли сте, че всичко е минало наред? – попита веднъж.

– Разбира се, моето момче. Да не мислиш, че е голяма работа? – усмихна се дежурната лекарка след последния контролен преглед. – Айде, довечера вашите ще дойдат да те вземат.

После пъхна някакво жетонче в слепоочния слот на медицинската сестра и ѝ даде знак да отведе Боян обратно до стаята му. Застаряващата сестра се изправи с бавно и тромаво скърцане, после се обърна към Боян и бибипна окуражително.

На другия ден, вече върнал се в училище, Боян прекарваше междучасията над учебника по биология и четеше и препрочиташе описанията на всички хормони, за които бяха учили. Искаше да разбере какво се е случило с тялото му в болницата – махнали ли са нещо или само са направили дребна редакция? Къде? Какво?

От време на време – за да провери някоя нова хипотеза – Боян плъзгаше поглед към съучениците си и се опитваше да засече реакциите на тялото си. Рядко успяваше. Само когато Катя от съседния чин го заговори, откри, че се вълнува. Оцени това като промяна в нивата на адреналин и през следващото междучасие препрочете урока за невропептидите, но и това с нищо не помогна.

Долу-горе по това време реши, че иска да учи биохимия в университета, а после установи, че това, за което си мисли, май всъщност се нарича невробиология или невронаука. Все така силно искаше да знае какво се е случило в тялото му. Дали са атакували някоя жлеза или са добавили нещо? Това, че още му се прави секс, означава ли, че всичко си му е както преди с тестостерона? Възможно ли е тогава да са пипали нещо в хипоталамуса му, за да регулират окситоцина? Да не би да изпитва към Катя любов?

Спря да разговоря, продължи да чете. Отхвърляше по няколко хипотези всеки ден. Родителите му, заедно с учителите, решиха, че щом настроението му е стабилно и непроменливо, значи няма нищо притеснително в цялостното му поведение. Той от своя страна реши да си купи още няколко учебника, но вместо това някак си се озова на по бира в мрачно междублоково пространство. В онази вечер се запозна с Венци, който го почерпи с първата му цигара.

* * *

– Мисля, че е любов, братле.

Вече е късно, музиката в заведението е усилена. Единствените двама пияни си крещят през масата, а барманът ги гледа нервно с пръст върху полицейския бутон.

– Как така любов?

– Еми така – Боян повдига рамене. – Както в университета ни учеха, че не може. Помниш ли, дето с тебе все разпитвахме онзи доцент за окситоцина и ролята му при привързаността, за хормоните, които регулират емоциите и желанието за дълготрайно обвързване?

– Е?

– Мисля си, че все пак с тебе сме били прави, братле. Колкото повече го мисля, толкова повече съм убеден, че с тебе сме били прави.

– Дори да сме били прави, Бояне, така си е по-добре. Любовта е загуба на време. Това го знае всяко хлапе.

* * *

Кучето се казва Джони. Никой не знае защо. По цял ден следва двамата старци, мотае се из краката им и много рядко джафка – обикновено срещу птичките в дърветата, но нерядко просто така, напосоки.

Не се знае точно кои са родителите му, откъде са. Не се знае и къде точно са го намерили Мария и Иван. Обикновено бездомните кучета се мотаят около гарата долу, последната спирка на градската железница, но на старците им е забранено да ходят там.

Боян все си мисли, че някой от колегите му се е скрил да пуши някъде извън обсега на камерите и е намерил кучето по пътеките, които водят към гарата. Доста грозни пътеки, покрити с натрошени бутилки и арматурно желязо, довлачено кой знае откъде. В крайна сметка, всеки път си казва Боян, и аз да намеря там куче, и аз ще се опитам да го взема.

Вече в старческия дом Джони някак си се е натъкнал на старата двойка. За Боян беше много интересно да гледа как се отнасят с кучето. Предимно го наблюдаваха, рядко – но пък много нежно – го чешеха зад ушите. Бяха го научили да сяда по команда, но май с това се изчерпваха приликите с другите кучета.

Кучетата в апартаментите – пък и кучетата от рекламите по телевизията – като че ли са съвсем други. Обикновено хората се страхуват, че ще ги загубят и затова не ги пускат без каишка. Денем ги държат в клетки в апартаментите си, а вечер, като се прибере човек изморен от работа и си търси някаква ласка, отключва клетката и оставя кучето да му прави компания. Понякога уикендите – Боян беше виждал реклами за това – хората водят кучетата си на треньори, които да ги учат на команди и подчинение.

Джони пък никога не беше връзван на каишка и бе най-послушното куче, което Боян някога беше виждал. И за ужас на всички спеше направо в стаята на Иван и Мария и дори се качваше в леглата им и се свиваше в краката им – ту в леглото на единия, ту пък на другия.

Очите на Джони, записа веднъж в тефтера си Боян, са много изразителни, съвсем като човешките.

* * *

По някое време Боян прекъсва мълчанието:

– Всъщност за какво ме повика?

– Отваряй криптирана връзка и пиши: uj347ztrua8nktwk.garlic.

– Къде ме пращаш?

– Утопията се сбъдна, брат. Бъдещето е при нас.

– Персонални совалки на достъпни цени?

– По-добро е. Секс без пари, брат.

* * *

За пръв път Боян прави секс веднага щом стана на 17. Някои от приятелите му бяха пробвали преди легалната възраст, но един го бяха хванали и му повдигнаха обвинения за общи противосистемни деяния. Отсъдиха, че е виновен и му забраниха да работи каквото и да е над клас 5 до края на живота му.

За да се предпази от бели, Боян изчака. На първата сутрин след 17-ия си рожден ден обаче се събуди, пи едно много късо кафе от вендинг машината в асансьора и отиде до близкия секс шоп. Страшно му личеше, че е малък и не знае какво иска.

– Айде, размърдай се – тросна му се някаква леля, докато Боян разглеждаше каталога. За да не се трупа повече опашката, хлапето забоде пръст на някакво случайно място по страницата и посочи на касиерката.

– 47 лева – каза му тя, а той ѝ подаде картата си. После, след плащането му каза и: – Третата врата в коридора вдясно, ще е активна за един час.

– Работен или астрономически? – попита Боян.

– Момче, ти на работа ли си тръгнал? Много ясно, че астрономически. Ако искаш работен, доплащаш за още половин астрономически и ти го пускам.

– Не, мерси – смутено отвърна Боян, взе картата си и тръгна по коридора.

Хареса му. Оказа се, че си е избрал жена на средна възраст. После пробва и с други – по-млади, по-стари. Пробва и с мъже, постепенно мина през половината каталог на секс шопа. После обаче реши, че иска да пробва и с истински човек, затова почна да ходи по секс барове. Там ходеше рядко, защото с входа, напитките и бакшиша му излизаше три пъти по-скъпо. От друга страна му харесваше повече, защото истинските хора бяха по-меки на допир и имаха по-искрена емоция в звуците си.

В някакъв момент обаче осъзна, че му става все по-скучно и затова реши да разнообрази хобитата си. Почна да спортува и да ходи на холокино. Никое друго занимание не му доставяше същата физическа наслада като секса, но пък всичко друго му излизаше доста по-евтино.

* * *

Когато приключват с бирите, Боян оставя няколко монети бакшиш на масата, но Венци ги прибира в джоба си.

– Брат, не си хаби парите по роботи, моля те.

В отговор Боян само му хвърля поглед, изпълнен с досада, после го пита:

– Да те метна донякъде?

– Не – казва Венци, дошъл е с колата. Двамата си стискат ръцете и се разделят. Боян се качва в автомобила си и натиска иконата за дома си на таблото. Когато колата спира на паркинга пред блока, Боян изключва и фаровете, и светлините в купето. Вади телефона си от джоба и го пуска в аудио режим, за да не свети екранът. Оглежда се. Надява се, че е станал невидим.

– VPN – казва тихо Боян.

– VPN on; установяване на криптирана връзка според дифолтните настройки – отвръща телефонът, а после пита: – Адрес?

Боян диктува адреса, даден от Венци. Чуди се дали го е запомнил добре.

– Връзката е установена – обявява ведро телефонът, после млъква.

* * *

DFM000437.mpx
Type: MP3v3 audio (audio/aac3)
Size: 4.8 MB (4801352 bytes)
Location: /home/Boyan/.Dnevnik/

„[… П]очти физически усетих как тишината изпълва колата. После чух гласа на сайта – мъжки и плътен, може би черен. Попита ме къде живея и дали търся мъж, жена или друга група от списъка.

Уплаших се. Сърцето ми започна да бие учестено, ръката, в която държах телефона, затрепери. Автоматично в главата ми изникнаха редица уравнения и схеми – как тялото ми превръща тирозина в адреналин и норадреналин, как тези пътуват през синапсите, представих си сигнала, който прекосява тялото ми през невроните, от аксон към на дендрит към аксон към дендрит – винаги си представям сигнала като жълта светлина, не знам защо, – адреналинът и норадреналинът удрят по кръвоносната система. Тялото ми усеща опасност и е готово да се бие или да бяга. Сърцето все така бие, ръката все така трепери. Зениците ми са сигурно разширени. Целият съм подвластен на катехоламини от всякакъв вид.

Това е толкова хубаво. Силният страх е всъщност доста сладко чувство. Откровено физическо. Off topic: всички, с които съм говорил, твърдят, че страхът е чувство, което изпитват и след хормонална интервенция. Това вероятно означава, че при интервенцията не се пипа надбъбречната жлеза. Също така означава, че ако теорията на Венци от университета е вярна, ако хормоналните интервенции целят някакъв идеален човек, то този идеален човек изпитва страх. Не изпитва гняв и любов, но изпитва страх. Възможно ли е Венци да е бил прав?

Както и да е. Явно съм мълчал дълго, гласът на сайта пак се обади:

– Моля, кажете името на града в който се намирате, и изберете група хора, сред която си търсите партньор: мъж, жена или друга група от списъка.

– София – му казах и осъзнах как страхът преминава във вълнение. Замесените хормони са същите. Note to self: да потърся изследвания, показващи границите между различните емоции. Ако хормоните зад страха и вълнението са едни и същи, има ли количествени разлики? Доста очевиден въпрос всъщност. Защо не сме обсъждали казуса в университета? Както и да е: – София – му казах, – и отбележи всички групи от списъка.

– Прието – съобщи ми гласът, но аз го прекъснах:

– Зарежи. Прекъсни връзката.

Излязох от колата и изключих телефона, докато вървях към входа на блока. Кога ли вълнението регресира отново в сковаващ страх? […]

Тялото ми тъкмо се беше успокоило окончателно след всичкия стрес в колата. След бърза и скришна цигара на терасата, лежах в леглото си. Прекрасно е да си гол, след като цял ден си носил всички тези зимни дрехи. Да усещаш допира на чистите чаршафи по повърхността на тялото си, а в дълбините му – как мелатонинът го кара да се отпусне. Унасях се вече, в просъница си представях как епифизата произвежда серотонин, който после превръща в мелатонин и го пръска из тялото ми. Натрупаният през деня аденозин дава сходни сигнали. Очите ми се затварят, тялото ми се отпуска.

И тогава си казах: ако днес го бях отложил за утре, утре сигурно щях да го отложа за вдругиден. Взех телефона от шкафчето и го отключих. Екранът блесна силно и веднага се разсъних. Представих си как синята светлина кара тялото ми да разкара всичкия сладък мелатонин. Невероятно е колко бързо се наглася тялото към нови ситуации.

Влязох пак в същия сайт, този път в графичната му версия. Имаше снимки – стотици снимки на стотици хора, не си го представях така през аудиото. Кликнах на „random“. Човек без снимка, но с магнитна връзка към mpx-файл с някаква ретро песен. Depeche mode, от времето на прадядо ми някъде.

„здравей. да се видим през уикенда?“, писах, сега чакам. Надбъбречните жлези яростно блъскат адреналин в тялото ми […]“

* * *

– Как си, братле?

– Бивам, ти?

– Бивам. Отивам на работа тъкмо.

– При Иван и Мария?

– Мхм. Аре да пием по бира довечера?

– Аре. Къде?

– Пак там.

– Добре, направо ще те чакам към седем.

– Супер си. Чао.

– Чао.

Боян прибира телефона в джоба си, внимателно смачква фаса с подметка и го покрива с купчинка камъчета, после влиза в колата и продължава към старческия дом.

* * *

Този път не е изключил двигателя и колата съвсем тихо мърмори. Седнал е върху покрива и наблюдава пейзажа и здрачаващото се небе. Заради студа смогът съвсем е увиснал на дъното на полето и само няколко димни езика пълзят нагоре към Копитото. По хотелите на Черни връх мигат червени светлини, предупреждаващи нисколетящите дронове.

Боян пуши цигара – седи по турски върху колата и се опитва да подреди хаотичните мисли в ума си. Нуждае се от спокойствието, което извлича от цигарата. Но щом я изпуши цялата, му трябва нова. Хвърля фаса надалеч, после пали друга, вече трета. След няколко дръпки чува жужене. Вижда полицейския дрон в далечината и захлупва цигарата в дланта си. Машинката го доближава, кръжи наоколо – алгоритмите явно ѝ подсказват, че тук има нещо гнило, – но в крайна сметка отлита. Боян продължава да пуши и пак се връща към мислите за собствените хормонални алгоритми.

Вади телефона, за да драсне бързо съобщение на любовника си. Усмихва се от ухо до ухо. Замисля се набързо за замесените в щастието му допамин и ендорфини, после хвърля фаса и се качва в колата. За пореден път ще закъснее за бирите с Венци, но въпреки всичко е решен да си направи една бърза разходка из центъра.

Напоследък му е станало навик да пуска колата на ниска скорост из малките улички, където старите фасади са удушени от неоните. Мъглата увеличава и изостря светлината на табелите хиляди пъти, всяка капка свети в лилаво, в зелено, в какви ли не други цветове. Боян обаче не ходи там заради цветовете, а заради клошарите. Гледа ги как борят студа, сгушени едни в други, прегърнали други хора или някое бездомно куче. Изглеждат някак спокойни, но истината е, че на Боян в момента всичко му се струва спокойно.

* * *

– Братле, това наистина е бъдещето. – В бара е вече достатъчно шумно и най-сетне могат да си поприказват за сайта.

– Казах ти аз. Нали не прекаляваш? – Венци се хили цинично. – Всяко нещо си има мяра, ей!

– Един-единствен път само – отвръща Боян, – но намерих правилния човек.

– Какво значи „правилния човек“, Бояне, всички хора са правилни!

– Намерих човека, с когото искам да съм, братле.

Венци хвърля мрачен поглед към приятеля си:

– Ебаваш се.

– Далеч не. – Боян поглежда телефона си. – Даже трябва да се прибирам, че ще ме чака вкъщи. – Изправя се и хвърля небрежно няколко банкноти на масата. – Аре, аз черпя днеска. И остави малко бакшиш на сервитьорката тоя път.

* * *

Докато чака мениджъра в офиса му, Боян набързо преравя шкафа с досиетата. Иска да намери повече информация за Мария и Иван, но не знае нито истинските им имена, нито пациентските им номера. След като безуспешно преравя всички букви, плъзга пръст по индекса със символите и с изненада открива, че под * са регистрирани всички не-хора в старческия дом – чистачите, медицинските роботи, интелигентните врати и Джони.

Разгръща файла на Джони, но няма време да чете с подробности – от дъното на коридора се чуват стъпки. За миг Боян застива, после трескаво чете, прескача редовете, страниците, търси думи, за които да се хване. Стъпките все по-убедено звучат в коридора, Боян все по-отчаяно прелиства файла на Джони. Друг път вероятно няма да бъде оставен ненадзираван до хартиения бекъп.

В момента, в който началникът отваря вратата на офиса си, Боян вече е оставил всички папки по местата им. Стои до прозореца и се опитва да успокои дъха си.

* * *

След като си взеха изпитите в края на първата година в университета, Боян и Венци отказаха да ходят на парти с колегите си. Качиха се на покрива на най-високия блок в квартала – Боян беше хакнал домоуправителя и оттам беше свалил код за достъп до сервизните помещения и стълбата към покрива.

– Горкият типаж – казва Боян, а Венци веднага му връща отговор, а с него и един тънък джойнт:

– Домоуправителят ли, брат?

– Мхм.

– Той е робот, човече, за какво ти е тъпо?

– Роботите са роби в тоя свят, братле. Представи си да се родиш робот.

– Робот не се раждаш, тъпако, а те правят. Ще ти спра ганджата, ако ще си ми такъв мил и разчувстван всеки път.

– Понякога си мисля, че изпитвам толкова много чувства, защото не са ми направили интервенцията като хората.

– Тъпо – отвръща Венци. – Емоциите пречат на разума. Добре, че са интервенциите.

– Нали разправяше – учудва се Боян, – че интервенциите са измислени, за да правят по-лесно контролируеми хора?

– И още така разправям. Хора, които не се влюбват, а са високопродуктивни, хора, които не се ядосват и са винаги необвързани, такива можеш да управляваш най-лесно. Но пък нищо не е само лошо, Бояне. Гледай – не са ти направили интервенцията като хората и все си мислиш разни мисли странни.

– Аре – казва Боян след кратко мълчание – да свиеш още една, а?

* * *

DFM000498.mpx
Type: MP3v3 audio (audio/aac3)
Size: 3.7 MB (3690027 bytes)
Location: /home/Boyan/.Dnevnik/

„[…] Оказва се, че Джони е експеримент. Главният лекар го бил донесъл в старческия дом, за да провери дали любовта на Иван и Мария ще намалее, ако започнат да я споделят с кучето. […]

В същия файл имаше референции към други експерименти. Почетох малко насам-натам. Страшно е вълнуващо. Преди стотина години било установено, че кучетата отделят окситоцин, когато гледат стопаните си в очите. Телесна реакция, абсолютно аналогична на протичащата в тялото на майката, докато гледа новороденото си в очите. Аналогична и на протичащата в човека реакция, когато гледа домашното си куче. Твърдението е, че това е реакция на любов от майка към дете, от опитомител към опитомен. Хипотезата е, че кучетата ни обичат като свои деца. Крайната хипотеза е, че кучетата си мислят, че са ни опитомили. […]

За жалост, не са правени скоро подобни експерименти. Цял ден се чудя дали кучетата в клетките имат същата реакция? Или осъзнават подчинената си позиция? Ако все още отделят окситоцин по такъв грижовен начин, дали след още няколко поколения живот в клетки, това ще е все така? […] Дали Джони си мисли, че той разхожда любимите си питомци Иван и Мария? […]

Още по-интересно: онзи ден, когато аз гледах Джони, усещах в себе си прилив на щастие, вероятно окситоцин освен всичко останало. Дали Джони е усещал същото? […] Дали това е същата реакция, която тялото ми има, когато гледам Иван и Мария? Привързан ли съм? И дали само към тях? […]

И накрая: категорично съм намерил правилния човек. Мисля, че ме е опитомил мъничко. Аз него също. След всяка наша среща, той ме е научил на нещо ново от себе си. Всеки е с крачка по-близо до другия. Все едно сме се срещнали някъде в дивото, двама самотници. Всеки иска да опитоми вълка срещу себе си, да го направи свой, без да си дава сметка, че той самият е вълк в очите на другия. […] Ако това е вярно, крайната хипотеза би била, че любовта е процес на взаимно опитомяване. Note to self: да потърся дефиниции на любовта. Да прочета изследвания върху опитомяването на кучето. Изследвани ли са промените в хормоналните жлези при опитомяването?

Край на днешния запис.“

* * *

– Не може да си влюбен.

– Може, братле. Не само, че може, ами вярвам, че всички трябва да са влюбени.

– Брат, чуваш ли се какви ги говориш?

Боян спокойно си поглежда часовника и после казва:

– Братле, това, което има между мен и него, е същото, което има между Иван и Мария. В досието им пише, че е любов и че затова ги изследват толкова внимателно. – Млъква, защото вижда приближаващата се сервитьорка. Махва с ръка и поръчва: – Още две бири, моля. – Изчаква я да се отдалечи и се обръща отново към Венци: – Сто про е любов, братле, няма какво друго да е.

* * *

DFM000502.mpx
Type: MP3v3 audio (audio/aac3)
Size: 2.9 MB (2890130 bytes)
Location: /home/Boyan/.Dnevnik/

„[…] Лежа в леглото и блажено гледам в тавана. Усещам как постепенно се отпускам. Представям си аденозина, който тялото ми е отделило след оргазма, за да си позволи почивката и хубавата следобедна дрямка. Отнасям се нанякъде, а в главата ми изникват полусънните образи на клошарите в оцветената от неоните мъгла. Виждам ги как се прегръщат или как прегръщат кучетата си, когато наоколо няма други хора. Мисля си как – щом никога не ходят в барове и сексшопове – сигурно правят секс помежду си, сигурно развиват чувства помежду си. Това е цял един друг свят, който трябва да бъде изживян.

Мислите ми се разсейват, докато се унасям. Приспива ме и звукът на водата. Ако някой ден чуеш този запис, ще чуеш сигурно, че някой се къпе под душа. Това си ти. Чуй, сега ще ти кажа нещо. Дано ме чуеш през шума. Ето:

– Любов, как ти звучи да заебем тоя живот и да излезем с клошарите и кучетата на улицата?

– Какво казваш, любов?

– …

– Каза ли нещо?

– А, не, нищо.

Не знам защо те излъгах. Оставям на аденозина да надделее. Няма нищо по-сладко от следобедна дрямка.

Край.“

* * *

DFM000523.mpx
Type: MP3v3 audio (audio/aac3)
Size: 9.9 MB (9934057 bytes)
Location: /home/Boyan/.Dnevnik/

„[…] Откакто сме на улицата, постоянно се влюбвам в хората, с които споделяме живота си. Искам ги всичките – и мъжете, и жените, – желая ги не като мимолетни любовници, а като пълнокръвни партньори в този живот. Като хората, които обичам и с които споделям всичко. С които заедно отглеждаме кучета в студените мъгли и топлите смогове на София. Поне така е в сънищата ми.

Като се събудя, те гледам до себе си, и се чудя откъде ми идват такива мисли в главата. Мразя да сънувам почти толкова, колкото мразя да мечтая. И сънят, и мечтите объркват подредбата на света, привнасят в реалността му елементи от другаде, които въобще не си пасват и които правят живеенето трудно.

Спомням си как едно време, когато с Венци се мотаехме из кварталите посред нощите, когато полицейските дронове се срещаха само тук-там в мрака между блоковете, а не бяха още изпълнили целия град, тогава с него си мечтаехме как ще пораснем, ще изучим човека и всичките му чувства и ще се бунтуваме срещу света, срещу системата, срещу всичко. И колкото повече мечтаехме, толкова повече пушехме и толкова повече пиехме.

После в университета Венци се успокои, изучи си професията, спря да мечтае, спря даже по едно време да пуши, съвсем кротък човек стана. Чак не мога да схвана откъде е разбрал за тоя сайт. Сигурно се кефи, задето е безплатно, а не заради другото. Секс без пари, той сам го каза. А ако всички почнат да го ползват, ще е толкова хубаво. Най-сетне някой глупав сайт ще промени света. […]“

* * *

– Не се будалкай, брат, че малко ме плашиш – казва Венци и си забърсва мустака от бирена пяна. – Дадох ти линк, за да правиш безплатен секс с истински хора. Не за да ти размътвам мозъка с глупости.

– Знам, братле, но някои неща не са в твоя контрол. – Боян се усмихва широко, но някак на себе си, извън разговора. – Аз пак ти казвам, не се шегувам, влюбен съм.

Венци гледа безмълвно, учуден, може би стреснат – за втори път чува същото нещо и за втори път отказва да го повярва. Боян пък се смее щастливо и силно. В другия край на бара се чува трясъкът на счупено стъкло и веднага след това металически звън като от гонг. Двамата мъже се обръщат и виждат сервитьорката, застанала насред натрошени чаши и локва бира, да размахва ръце в опит да вземе обратно подноса си. Един пиян обаче го държи и продължава да я удря с него, докато други край него се хилят. Боян се изправя и се запътва към сервитьорката, но Венци го хваща за ръката и го издърпва назад:

– Брат, здрава костица няма да ти остане, ако им се намесиш на тия. Освен това е само някакъв робот, човече, оправя се с отвертка и евентуално някоя жичка, аре стига.

* * *

Зимното слънце пече силно и чистият сняг отразява лъчите му. Боян е присвил очи и се е съсредоточил върху старците на пейката отсреща. Изглеждат малко смешно в прегръдката си – носят няколко слоя дрехи и са се омотали до ушите в шалове. Приличат на две топчета текстил, които се прегръщат с къси ръчички. В краката им Джони дълбае снега и от време на време ги поглежда загрижено.

Боян сваля поглед към тетрадката си и осъзнава, че нищо не е написал. Забравил е. Разсеян е. Щастлив е. Наблюдава усмихнатите очи на Иван и Мария, чете чувствата, които извират от скритите зад шалове лица и си спомня сутринта си, когато с любовника си се прегръщаха в измачканите чаршафи.

Влюбен е.

Първия път, когато му хрумна, че е влюбен, доста се стресна. Не знаеше какво да прави, как да процедира. Не само че за пръв път срещаше чувството, но се предполагаше, че никога няма да го изпита. Предполагаше се, че интервенциите важат за всекиго и за всички. Дори и за него.

Вече сигурно за стотен път си повтаря наум, че е влюбен. Не пропуска възможност да го каже на себе си, да го заяви пред Венци. Опитва се уж да нормализира новото и екзотично чувство, но все по-добре си дава сметка, че по-нормално чувство от това няма. Истинският проблем e да свикне със силата му – никога друг път не e изпитвал нещо толкова голямо.

Толкова голямо, че е в състояние да промени не само настоящето, ами и бъдещето. В старческия дом, докато наблюдава Иван и Мария, осъзнава, че не иска да е вечно млад и да се евтанизира, когато стане на сто. Напротив, иска да остарее – заедно с приятеля си. Иска да са заедно, да прекарат целите си животи заедно и да умрат заедно. И да имат куче, разбира се. Могат да приютят бездомно пале от някоя от крайните гари и да сподéлят с него любовта си.

* * *

Иван и Мария седят на пейката с лица, обърнати към слънцето. Снегът навсякъде се топи, малките ручейчета из двора на старческия дом ромолят в песни, каквито не са се чували от есенните дъждове насам. Джони е целият мокър и кален, но изглежда много щастлив. Дълбае последните купчинки сняг и лед и току се завърти в краката на двамата старци, за да провери дали още са там, дали още го помнят и обичат. Понякога, докато обикаля наоколо, Джони се доближава до Боян, който стои недалеч и драска в тефтера си. Двамата си разменят любопитни погледи, чудят се един на друг – ти кой си, имаш ли нещо да кажеш, какво чувстваш в момента? – после Джони обръща гръб и се връща към своите си хора.

Боян пък се връща към тефтера си. В последните месеци е придобил навика да дели страницата на две – от едната страна пише за Иван и Мария, а от другата за себе си и своя приятел. Не просто смята, че е открил любовта, а вярва, че може да я репликира у други. Убеден е, че за да преодолееш ефектите на хормоналната интервенция, за да обикнеш някого, просто трябва да се научиш да опитомяваш. Да се отпуснеш и да се оставиш да те опитомят. Нещо повече – Боян е убеден, че може да промени света. Само трябва да разкрие истината на хората, да вдигне шум и промените сами ще последват. Да бъде whistleblower.

Всеки ден след работа, докато пуши край пътя, Боян планира в детайли своя бунт, изпипва всяка подробност около протестите и промените в системата. После обаче, когато се прибира вкъщи, вижда приятеля си и се успокоява внезапно. Разпознава в жестовете му топлия уют, който споделят Иван и Мария, а в погледа му – безпределната обич и вярност на Джони. Още по-хубавото е, че погледът е взаимен. Опитомили са се един другиго.

„Всъщност – мисли си Боян всеки път, докато вечеря с приятеля си – най-краткият път от гръмката революция до тихия конформизъм е любовта.“ Никога няма да вдигне шум, защото рискува твърде много.

* * *

– Любов – пита една сутрин Боян, докато пие кафето си, – искаш ли да си вземем куче?

– Хайде.

– Но няма да го държим денем в клетка, нали?

– Няма – отвръща приятелят му и отпива от кафето си, а Боян, хванал химикал и салфетка, разсеяно скицира по спомен топлия поглед на Джони.

 

Втора илюстрация към „Джони“ от Константин Георгиев
Художник: Драгомир Димитров

 


Роден през 1993 година, Константин Георгиев е завършил антропология и кино в НБУ и работи в сферата на документалното кино. Спорадично пише художествени текстове, като някои от разказите му са публикувани в онлайн и печатни медии (сп. „Море“, „Кръстопът“ и други). Прочетете интервюто с Константин Георгиев.


Библиотека Хипертекст е онлайн платформа за публикуване на кратки разкази, която се разработва в партньорство между онлайн списанията ShadowDance и Сборище на трубадури и прилага за пръв път в България модела на западната жанрова периодика.


Стани част от библиотеката!
Изпрати ни своя разказ

тук

Коментари

коментара