200 години след дългата Катастрофа, настъпила, когато изкопаемите горива на Земята били изчерпани, и унищожила доминиращата и напреднала в техническо отношение цивилизация, един странен и уникален град със същото име се опитва да оцелее като неин микрокосмос. Никой не знае как точно е създаден, нито къде се намират в пространството и той, и планетата.

В града Земя, който Кристофър Прийст ни представя, животът е семпъл, подреден и стерилен. Хората са дисциплинирани, целеустремени, осъзнаващи своята идентичност и твърдо вярващи в най-важното нещо, без което биха загинали – непрекъснатото движение напред в догонване на оптимума. Дори времето и възрастта си измерват в разстояния – в мили; 1 миля = 10 дни, времето, за което градът я изминава по релси, мостове (при нужда) и чрез сложна система от кабели и лебедки.

Оптимумът е нещо, което всеки сам трябва да проумее. Всъщност той не се движи, а се движи повърхността и притеглянето ще отдалечи града от него, ако той спре. В оптимума условията на живот и притеглянето са най-близки до тези на планетата Земя и денят е почти 24 часа. Извън него местната храна разболява, а времето тече по друг начин. На север, напред, в бъдещето – по-бързо и ходещите често там остаряват много преди връстниците си в града. На юг, в миналото, времето тече по-бавно, но повърхността се движи като жива, а силното притегляне бързо превръща планините в равнини, а родените извън града хора – в сплескани, дископодобни същества.

Градът се ръководи от Съвета на навигаторите и Системата на Гилдиите чрез подчинение на прости правила и държане в неведение. Системата е създадена някога така, за да оцелее градът във външния свят и продължава да бъде фактор, защото никой не й се противопоставя и не предлага нещо по-добро. Всички деца се отглеждат в училище и учат предметите, съотнесени към живота на планетата Земя. Нито те, нито обикновените граждани знаят какво се случва извън града, какъв е светът там и първият досег с него е очароващ и изненадващ: ято гъски в полет, простор и много, много слънце. Но не сферично, а като плосък диск.

Чест за всеки навършил пълнолетие ученик е да бъде предложен (обикновено по наследство) и приет първо за чирак, а след дълго и нелеко обучение – и за член в някоя от шестте гилдии: на изследователите на бъдещето, на пазителите на реда, за релсите, за тракция, за мостове или за разменна търговия. Съпругите им се ползват с повече привилегии и право на работа. За останалите остават кухнята и задължението да раждат възможно най-често. Навън излизат и работят само чираците и членовете на гилдиите, но положената клетва им забранява под страх от смъртно наказание да споделят каквото и да е от видяното, чутото и направеното. Градът си живее и се движи кротко и неусетно за нормалните си жители напред. Отношенията са опростени: родителите избират съпруг/а на детето си и обяват това публично; бракът се сключва само с попълване на формуляр от двамата и предаване на копие от него на началниците им; с развода е аналогично и е едностранно възможен.

В началото тази роля на жените – единствено като кротки и мълчаливи добичета за разплод – ми изглеждаше малко странна предвид свободните им сексуални връзки още в училище и преди сватбата. Впоследствие обаче се появяват няколко мислещи женски образа, отворени за новото и развитието, негодуващи против слабостите на Системата и със значителен принос в случващото се на финала.

Вероятно поради приеманата синтетична храна в града се раждат само момчета. Затова от селищата, покрай които преминава, към него се пренасочват (доброволно или срещу заплащане) местни жени. Ако родят момиче, то остава в града; за момче имат право на избор дали да си тръгнат с него. Срещу същото заплащане (енергия, горива, торове, машини, технологии, синтетична храна) наемат и мъже от тези селища за тежката физическа работа по преместването на релсите.

Пътуването на града Земя е представено в пролог и пет части, три от които – като спомени на Хелуърд Ман от Гилдията на изследователите на бъдещето. В суровия мъжки свят навън няма място за чувства, а в града Системата не се интересува от тях. Затова и някак между другото се промъкват влюбването му във Виктория, сватбата им, дългите опити да погледнат в една посока, страданията му след развода и мъката му по невидяното загинало дете.

А къде се намира градът Земя всъщност, какви са обитателите му и защо живеят в един преобърнат свят и имат объркани възприятия, става ясно на финала, благодарение на случайността и любопитството на една друга жена.

Нямах търпение да се прибера и да си купя „Преобърнатият свят“, един от стоте най-добри научнофантастични романи на 20-ти век. Чакането си е струвало. 320-те му страници се четат почти на един дъх. Освен увличащата, непретрупана с излишни подробности и майсторски написана от Кристофър Прийст история, заслуга за това има и преводът на Татяна Иванова. Освен това искам да отбележа и две немаловажни дреболии – книгата не се разпадна (дори почти не личи, че е четена, въпреки меките корици) и освен две-три запетаи, което е пренебрижимо малко, няма никакви грешки. В сравнение с насипното състояние и абсурдните недоглеждания на техни колеги, това е направо 6+ за издателство „Август“. И още веднъж същото за това, че съвсем скоро (и както обещават – много бързо) ще преведат и издадат и „Престиж“.

Предната корица на „Преобърнатият свят“ е гордостта на издателство „Август“. Да, хубава е – футуристична, малко страховита и … доста далеч от града Земя. В книгата си пише на няколко места, че той се движи по много успоредни релси и върху металната му основа е вдигната ниска, 6-7-етажна груба дървена конструкция, без големи кули, приличаща на огромна стара административна сграда. Затова ми допада повече тази корица (на последното английско издадение).

И накрая едно малко старо, но много приятно интервю с Кристофър Прийст – от времето, когато по любимия му „Престиж“ Нолан снима филм.

Диана Великова