Хърбърт Уелс не е просто чичкото, стреснал целокупния американски народ с помощта на само близкия по името си Орсън Уелс, с първата много реалистична радиопиеса за нападения на извънземни, след която братята хамериканци дружно се изпуснали в съмнително чистото си долно бельо и изпаднали в кататоничен спазъм пред лицето на настъпващия не-човешки Апокалипсис. Уелс е един от по-читаемите бащи на фантастиката, вълнуващ се повече от невероятните възможности на хората под неестествено въздействие, отколкото от свръхтехнологични описания на възможни общества и проблеми на цивилизации, за които хората сме по-малко значими от прах. Стилът му несъмнено е леко архаичен, но страшно елегантен, с много приятно, съвсем английско чувство за хумор и ненатрапчива социална насоченост с приемливи философски залитания. На мен лично ми бе много близък по усещане на По, въпреки че няма неговата поетичност, но тя е заместена с почти американска динамичност и даже някак си постигната кинематографичност, която в крайна сметка никога не е била оползотворена както си трябва, поне във филмите, които съм имала съмнителната чест да визуализирам. Бих искала да открехна малко вратата към Уелс, която, предупреждавам, е годна за преминаване само от ценители и почитатели на наистина класическото качество, неразмито от съвременна пошлост.
Сцената на действие на героите е обичайно лимитирана или поне започваща в пределите на добрата стара Англия, с всичките си тесногръди обитатели, толкова уверени в превъзходството си над Вселената и божиите порядки, че винаги се изумяват, когато обществото им се разтърси от нещо насочено остро към анти-статуквото. Англичаните никога не се правят на герои, а обичайно оцеляват скрити в някое мазе с неизчерпаем запас от сухари и чай, изчаквайки несгодите им да приключат след приемлив период от време. Лошият чичко Уелс се опитва да разклати устоите на английското общество чрез извънземни октоподи, гигантски бебета, очовечени животни, бледолики развъдници на мека хранителна човешка плът, свръхзвукови пътешествия, невидими крадци, кристални топки, шпиониращи за неособено приятни ангелски светове, врати към прелестни градини на пропуснатите шансове и прочие вълшебни немислими ситуации, нежно галещи стиснатите меки части на достопочтените синьокръвни колежански възпитаници. А господа англичаните винаги, ама абсолютно винаги преживяват непристойните фантастични девиации на реалността и се връщат с достойнство към спокойния си живот, изпълнен със зелени морави и конни надбягвания. Звучи ви скучно? Повярвайте ми, не е. По-скоро е естетски задоволяващо нуждата ми от интелигентно звучаща литература.
„Война на световете“ е най-известното заглавие на Уелс, но го знаете най-вероятно в неговата най-лоша светлина, а именно чрез превъплъщението на Том Круз в тричасово търчене пред зловещите триподи в опит да спаси крийпи Дакота от анихилиране. Истинската история е близка само по далечни маркери с филмите, които съм гледала досега, а именно – извънземни, тип леко тъпо изглеждащи октоподи от Марс, се набиват в горката стара Англия и след кратък размисъл решават да колонизират планетката ни, чрез внимателни маневри по изчистване на боклука – сиреч нас, но биват изненадани не от невероятната смелост и борбеност на човешкия вид – тука таквиз работи няма, – а от стандартните трупоядни бактерии, към които ние в живо състояние сме обичайно устойчиви поради хилядолетията еволюция, като същите бързо превръщат великите марсиански нашественици в храна за бездомни кучета. Междувременно любезните англичани, обект на хранителни извънземни щения, се превръщат в тъпоумна, оцеляваща с много лош успех тълпа, чист извор на съвсем човешки егоизъм, злост, лудост и алчност. Нашествието на човеко-неподобните нашественици е описано доста детайлно и разбираемо, а човешката простотия те кара да симпатизираш до голяма степен на горките извънземни почти до нелепия им край. Антихуманно, да. Уелс е предимно и обичайно антихуманист. Което обяснява така естественото ми привличане към работата му.
В „Островът на доктор Моро“ луд учен (между другото след книгите на Уелс съм убедена, че няма нормален английски учен от началото на миналия век, всичките са порядъчно чалнати и работещи за уж прогреса на идните поколения, нищо, че в повечето случаи прецакват основно настоящото си общество) се опитва да създаде хора от животните, чрез наистина невъзможна хуманизираща процедура, която доказва за пореден път, че хората сме по-големи зверове и от най-бесния вълк и ако някой вид заслужава конкретно изчерпателно изтребление, се опасявам, че трябва да посоча собствения си. И няма никакви романтични истории или умилителни сценки. Трудна работа е да си бог създател, особено на калпави отрочета.
„Машината на времето“ е поглед в необозримото бъдеще на нашия умиращ свят, напълнен рехаво с изродени, прилични на човека видове, неспособни на реална комуникация, една хуманоидна форма, служеща за храна на друга, и един англичанин в средата, който не разбира и трошица от регресивна еволюция, но пък е с кибрит в ръката и цялата си човешка наглост в джоба, та сам решава кой ще живее и кой ще мре след няколкостотин милиона годинки. И няма нищо общо с романтичните изживявания на скулестия Гай Пиърс – хуманоидите на далечното бъдеще са по-скоро весели черни маймунки и не толкова весели албиносни маймуняци, които не представляват абсолютно никакъв копулационен интерес за нормалния човек. Може би тук героят е единственият, който обаче по собствено желание не продължава кроткия си равнинен живот, а се впуска да търси… и аз не разбрах, може би просто да търси.
„Храната на боговете“ е поредното упражнение на сблъсък между луди гении, експериментиращи със собствените си отрочета и създаващи раса от нов вид не точно хора, лишени от пошлостта на пигмеите, но богато одарени с ецогентризма на титаните. Трудно е да се симпатизира на която и да е страна, по-скоро тъжно се усмихваш през зъби на глумящите се подобия на велики човеци и техните малки – е, в случая големички след доста успешен, но много неморален експеримент – потомци на великаните.
За новаците на Уелс-вълна препоръчвам силно сборника „Кристалното яйце“, където в сравнително кратки повествования всеки редови читател би преценил е ли е Уелс неговият творец, или не. „Кристалното яйце“ пази истории за почтен пътник във вечерния влак, живял насън в приличен на манга военен свят на разрушения; буквално убийствено надникване в приказен ангелски свят, който между другото също толкова тайно надниква и в нашия; схръхзвукови забавни пътешествия, оставящи горящи гащи най-вече; зловещо пътуване в тайна страна на слепци, за които зрящите са окаяни болници и трябва да бъдат излекувани скоропостижно; по-скоро веселото преживяване на пишман-крадец, намерил се в другия край на света в нелеп опит да докаже пред себе си някакво наличие на някакви несъществуващи мъжествени качества и глупави тези; врата, водеща към градината на мечтите, появяваща се точно в моментите, когато реалността има повече стойност за нас от всяко съновидение; и още много други странни случки и събития, стоварващи на главата на обикновения благовъзпитан англичанин, който в повечето случаи разказва от първо лице своите безумни синдбадски пътешествия, успокояващ уважаемия читател в оцеляемостта си дори след такива неблагоприлични събития.
Уелс може да се възприеме като леко бутиков, архаично комерсиален, мъничко претенциозен автор, но ще сгрешите. Хърбърт Уелс е онзи тип автор, който ви поразява с оригиналността на идеите си, лекотата на изпълнението им, забавността на езика и наслояването на напрежение въпреки обичайно предварително зададения положителен успешен край. Не е нещо, което навикналият на съвсем друга динамика съвременен читател би харесал от пръв поглед, но вярвам в ценителите на истински важната литература. Защото съм наистина от тези, които смятат, че всичко оригинално и хубаво е вече измислено и написано, ние само трябва да го намерим и прочетем. А Уелс определено си е свършил работата навремето, сега само трябва да бъде оценен подобаващо.
Снимки на кориците: www.sfbg.us
Първата ми любов от неговите книги (и една от тези, които ме спечелиха за подобна литература) си остава „Човекът, който правеше чудеса“. Скоро си открих архивния екземпляр и го изчетох отново със същото удоволствие.
Интересно е, че филмовите адаптации по Уелс вонят. Явно някои автори трябва да си останат само на хартиен носител. :)
Защо, има един супер, стар, кървав филм за Машината на времето. :)
мноого интересно, имам се за нормален човек с нормално развита фантазия, и май всичките книги и филмираните им варианти ми харесват доста, странна фантазия има този дето ги оплюва, наистина странна, дали пък въобще има такава ???
Къде е оплюването?
А само да уточня, че филмът е този, защото чак сега видях, че тук съм писала. :)
http://goruna.blogspot.com/2011/11/time-after-time-movie.html
Има нещо очарователно във филмите за самите автори , било то достоверни или напълно фикционни – четох някъде, че ще излиза филм за Толкин скоро,а би ми се искало да видя повече неща от „кухнята“ на великите , особено фентъзистите – да речем Джордан, Едингс, Хауърд…