Когато става въпрос за български автори на каквото и да е, повечето ни сънародници леко гнусливо извръщат глуповат поглед встрани. Щото за тях български автор е Иван Вазов – може би единственият познат такъв поне като име за поколения българи, най-вече поради задължителността му в училище и липсата на достатъчно подробна и достъпна телевизионна адаптация, която да издържи на класното в… а сега де, в кой клас се учеше – 10-ти? Има и едни други, по-особени, наричани от мен фиешън читатели, налазващи Ваня Щерева, Любен Дилов-син, Калин Терзийски, Людмила Филипова, Карбовски и де що има друго по-популярно и съответно много модерно за споменаване в лежерен разговор авторско именце, без идея, вкус или търсене към текста, а най-често – даже и без четенето му, а по-скоро скимването на основните параграфи или даже само визуалното опознаване на анотацията на задната корица. А колко мразя книгите по сериали, само аз си знам… Но има и още едно, хипернекомерсиално течение, наречено българско фентъзи, чиито представители са толкова апокрифни, че даже екзотични, и правят всичко само заради едната любов към книгите, без да чакат или да си помислят да чакат някаква финансова облага от начинанието, а по-скоро са навели главици като жертвени агнета пред очевидните негативи, последвали начесването на авторската краста и поредното разочарование от реалната ни, тъжна, нашенска действителност. Но не всичко е идеално като качество, разбира се. Неразбрани гении колко щеш, но каква камара бг-боклуци съм изчела – отделен въпрос. Добрите книги са презрително малко, а по-скоро претенциозните – твърде много. Ще се пробвам да направя един не много наплюнчен, скудоумен и кристално импровизиран разбор на неколцина от нашите родни герои, борци, ех, младежи и девойки с амбиции за тухлени поредици, които все пак стават за нещо, и до които съм се докопала с алчните си, къси ръчици.

Започваме с относително положителните примери за приемливо добри неща. Разбира се, повечето заглавия са крайно трудно намерими, така че само ще поточите малко завистливи читателски лиги, както аз точа от същите пред класически западни заглавия от 60-те и 70-те, излезли от печат мнооого преди да съм била искрица в погледа на родителските тела, създали ме.

Васил Тучков. Мда, баш от него почваме. Не е гений момчето, ама беше рекламирано като такъв, феновете на жанра очакваха много и в крайна сметка получиха прилична книга, но не и великолепна, страхотна, новия по-добър и невероятно четивен Толкин. Тц. „Да надбягаш съдбата“ е прилична книжка, с чудовищно отворен край и един тон надежди за трилогии и четирилогии. Към момента нищо. Ама не се и учудвам – така го оплюха колеги ревюисти, и то невинаги без основание, че какво друго да се очаква? А иначе и идеята, и илюстрациите, и изпълнението бяха свестни. Все пак – първата и единствена до момента българска фентъзи книга на великото издателство „Бард“, хич не е шега работа това. Редакторът обаче не го биваше – ако въобще е бил допуснат редактор до текста – малко повече работа върху тийнейджърско-каруцарския език на книгата можеше и да спечели и малко поизрасналите фенове, които се дразнят хищно от хашлашко поведение на софийско дупе в нереален сетинг, но аз лично тая надежди, че ще видим някога, някак, още нещо, и то много по-добро от Тучков.

Мирослав Петров и „Дъщерята на огъня“. Каква одисея бе да намеря тази книга, не е истина – само на едно място я имаше преди години, в един-единствен екземпляр, а аз си бях пренаточила от очакване зъбките за феминистично фентъзи и бях готова за направо лъвски скок. И в какво се забих? В една общо взето приятна фентъзи книга, само че не мога да повярвам и за секунда, че е писана от мъж. То не бяха разни описания на рокли, на бижута, на прически… Не, че не ми хареса – жена съм все пак, ама мъж да пише таквиз работи, не му е много мъжка работата. И пак отворен финал, широко отворен даже на принципа – трябва да съберем 7 страшни артефакта, за да спасим света, ама засега дай два и да тръгваме към останалите и… край, очаквайте евентуално втора част. Мда, втора част няма. А феминистично бг-фентъзи от мъж писател знаете ли колко рядко се появява?

Екатерина Минкова, „Завръщане във Фифлия“. През цялото време докато я четях главата ми се прожектираше непрекъснато Декстър (не убиецът, а лигавото генийче на Румен Петков) и всичко ми се изрисуваше в подробностите на някаква доста добра манга. Човешки образ никой не можа да получи, ама май това не бе и целта. Детска книжка определено, която не може да се хареса на много хора над 10 години. Но това не я прави по-малко добра. Ще я чета на децата си, ако имам такива някога, с огромно удоволствие и за двете страни, надявам се. Иначе огромни адмирации за добрия стил на писане. Фифлия обаче е колекционерска рядкост направо, така че шансовете да се докоснете до света на опулените ябълки ви е направо нулев.

Елена Емануилова – „Обетът на седмината“. Това момиче според някаква не особено достоверна информация е написало общо 4 книги, от които след търпеливи издирвания намерих 2, като втората и ме чака още да се донатуткам с други четивни проекти, но съвсем скоро ще дойде за добро или лошо и нейният ред. И самата Елена е крайно трудно намерима, че да ? поискам да ми изпрати нещо с автограф срещу заплащане, разбира се. И така оставам с една прочетена за момента, но доста прилична книга от жена писател, четима и от яки мужкарци, въпреки жената главна героиня, която за ваше успокоение е готина кик-ас мацка, с много приключенски дух и общо взето доста симпатичен характер. В Обетът има идеи и описания поне за една читава трилогия, но да, да, финансовото състояние на пазара не позволява добрата комбинация да се повтори и потрети. Само ми остава ядно да подритвам бюрото с крак и да се надявам на чудеса.

Емил Минчев – „Кули от камък и кост“. Неочаквано много силно ми хареса нещо в тази книга, и много ме издразни същевременно. Велика мрачна атмосфера, доста добри намеци за хорър, тонове чудесни идеи, интересен главен герой, обаче всичко бе някак недовършено, недоизказано, недоразвито. Изключително обещаваща книга, пламтяща от много добри хрумки, но леко съшити по не напълно подходящия начин. Все си мисля, че с подходящия редактор ще стане малък бг-шедьовър. А пък може и аз да съм твърде дразнещо критична. Самата история е доста завършена не предполага на пръв поглед продължения, но понякога бивам учудена от полетите на ума.

Николай Теллалов – „Да пробудиш драконче“, „Царска заръка“, „Пълноземие“, „Слънце недосегаемо“ – Не вярвах, че ще прочета българска фантастика след задължителния в учебната програма преди години Любен Дилов-баща, Когото не, че бях разочарована или че ми беше изключително скучен, но не бих искала да го прочета отново. Въпрос на вкус най-вероятно.И един слънчев ден попаднах на първата ми Таласъмия и първия досег с Теллалов. Явно съм била впечатлена, защото обърнах света и сайтовете за поръчка на книги, за да се домогна до всичко, което е издал.Не вярвах, че толкова различни една от друга книги биха могли да ми харесат. Всичките. Заедно.Толкова много, понякога твърде много, идеи, явно родени и развити по различно време, но с резултат, който впечатлява. Отново повтарям, такива книги, в този стил, не чета. Но неговите прочетох. Неведнъж.И чакам следващите. Човешката библиотека се зае с толкова амбициозен проект като издаването на все по-натежаващия фолклорно-фентъзи-фантастичен епос на Теллалов, и им стискам много силни палци да успеят до края на поредицата. За съжаление харесването ми към Телалов приключва тук, другите негови книги ми идват твърде много научни, детайлни, хардкор сай-фай неща, които просто не минават през читателското ми стомахче и туй-то.

Богдан Русев – Белегаст е приказка или 12 приказки, ако конкретиката е чак толкова важна, или даже 15 в новото издание. На моменти подозрително прилича просто на едно упражнение по стил, създадено на база обмислено планче с дни, герои, взаимовръзки и крайни срокове, което може и да е правилният начин да се пише, знам ли. Важното е, че резултатът е наистина великолепен и лесно читаем. Е, чак шедьовър не е, но лекотата, непретенциозността и абсолютната липса на дори намек за конкретна аудитория оставя много положително чувство дори и години след прочитането ?. Лора Фей е сякаш отрочето на порасналата Пипи, срещнала Влад Талтош на Бруст. Няма как да не ми хареса точно на мене пък.

Русев има и още едно фентъзи, прикрито под псевдонима Деймън Райт – а именно „Съдбовно равноденствие“. Книжката е кратка, приятна, но недоразвита. Трябват ? още поне 200-300 страници, за да е може би най-доброто българско фентъзи, на което съм попадала. Героите са еманацията на суперяки и ставащи симпатични за секунди фентъзи момци, сетингът е много добре позициониран, с огромен потенциал за развитие в далеч по-добра от примерно тази на КНВ вселена. Дори и нахвърляна набързо, магическата система звучи наистина вълнуваща и мрачно – обещаваща, но както казах – за стотина странички епиката може само да се загатне. Ритъмът бе леко  неравномерен, действията и завръзката на моменти доста объркващи, с темпото на класическа манга, но качествата на текста си проправят път с остри лакти и зъби през негативите и впечатляват доволно приятно.

Искрен Зайрянов – „Последният договор“ – за мен Зайрянов е по-добрият Андрея Илиев. Да, да, може да е малко или много светотатство, но поне споменът ми от Зайрянов е далеч по-положителен, а тематиката е една и съща в крайна сметка – фолклорни същества оцеляват в съвременния свят. Може би това е единственият начин да възприемаме правилно реалността – чрез супергерои и несъществуващи твари, на които също като на обикновени хорица им е трудно да се справят с битието ни. Трябва да се отбележи, че с този роман Зайрянов спечели в конкурс, в който никой не побеждава баш в категорията за роман, ама сериозно никога, а след това просто изчезна от сцената и толкоз. Да намерите тази книжка също е по-скоро невъзможно, а да се надяваме на продължения – по-скоро наивно.

Фламбурари и Мина и магиите – Изключително добри книги, пример за размерите на безумната детска фантазия и страховитите посоки, които може да хване всеки момент. Детски са, да, с герои деца, за читатели деца, с може би малко твърде детски вълнения и приключения, но ги препоръчвам само за малко по-умните хлапета. Нормалните средностатистически дебилчета няма да ? обърнат много внимание – няма жив елф, орките нещо са се загубили, обратите са лесно предвидими и няма ярко обрисувани батални сцени. Но въпросът не опира до историята, а до маниера на нейното разказване, който Фламбурари владее приказно добре. Лекотата ? на писане е нещо ужасно рядко срещано; нещо, което аз лично не мога, затова се изяждам от така наречената благородна завист всеки път, когато прочета изречение, смайващо с лекотата на „уловените във въздуха думи“. Поредицата е планирана като трилогия, но третата така и се загуби в годините, недоиздадена, а може би и недописана.Все още я чакам все така ревностно обаче.

Светлини сред сенките – Играта, Монетата, Балансът, Шахтата, Въже от светлина – Това са истинските детски книги – писани от деца, на онези откровено детски теми, които ни вълнуват само до определена възраст, с техните си детски измислени, съвсем мъничко непохватни сюжети и стилистика. Невероятно ясна демонстрация на това как група талантливи деца със страхотен малко попораснал лидер от забравено от бога градче, което може да се гордее само с тонове рози и най-забележителния ми бивш, могат да сътворят почти литературни чудеса. Винаги съм била болен фен на българското фентъзи, но на български деца, пишещи фентъзи, съм даже нещо повече. Изключително лесно се наблюдава само чрез думите как тези деца израстват, как с тях се променят стилът, идеите, търсенията, как се появяват подслоеве на действието, как се усложняват героите и връзките им, как се правят нарочни и случайни паралели с класики в жанра, но по толкова сладък начин, че прощаваш преписването на някое и друго изречение, неравността на темпото или малко пресилените като епично значение истории. Въпреки всичко с всяка книжка стават все по-добри и внимателни, така че скоро очаквам от тях истински шедьоври.

Валанс Димориел – Мечтирия – „Шефчето“ на Светлинките със самостоятелните си неща остави по-скоро смесени чувства в мен с необяснимото впечатление за по-скоро чернови на истински книги, за план за писане или забързано изложено действие с мярка за побиране в стотина странички, на бизнес проект, чакащ одобрение или финансиране. Иначе Мечтирия е гениално изграден до степен на безкрайност приказен свят, с оживели сънища и страхове, доволно абсурден и все пак опростен като за по-малки читатели и всичко е поднесено в много добър и грижлив, по женски завършен и зрял стил, който прави четенето наистина удоволствие. Ще очаквам с огромно нетърпение следващите книги от историята и ще се надявам да са поне малко по-подредени от тези двечките.

Кръстин Кръстев – „Съкровището на поп Мартин“ – Единственият недостатък на книжката е, че е доста кратка. По-скоро повест, отколкото роман. Но просто с неприлично добро оформление – свалям гигантска шапка и на издателя, и на художника, и на редактора. Това е книга, направена с огромна, огромна любов. И ? личи от всеки ред. Българско фолклорно фентъзи, достойно за Таласъмията по всички паралели, малко старостилно, но не дразнещо като част от списъка със задължителната литература за лятото. Ноар-фентъзи, реална гротеска, сюрреалистичен сън – всичко има. Изпипана книга.

Георги Малинов – „Орфеус слиза в Ада“ – Една от онези идеални книги, които, като ги прочетеш, ти иде да позеленееш до мораво зелено (ако въобще го има тоя цвят) при идеята, че на теб точно ти липсват познанията, усетът и магията да изградиш толкова завършено и истински четивно повествование. Криминален роман, ситуиран в псевдоисторическа реалност на Велика, ама наистина Велика България, със силни древни фентъзи елементи и един от най-обезкуражаващите финали на книги, които съм чела, просто защото те удря на едно такова патриотично ниво… Адът е на земята. И дори не ни трябват дяволи, за да сме нещастни.

Това не е изчерпателен очерк, моля да внимавате – не съм се добрала до цялото българско фентъзи на света, така че ако случайно съм пропуснала някое заглавие, което смятате за много добро, казвайте овреме :)

Очаквайте продълженията по темата – Лошите – за онези български книги, които можете и да си вземете, основно поради причини, подобни на патриотизъм и приятелство и Разказите – тъй като сборниците с български фентъзи-разкази са толкова уникално събитие, че заслужават своя индивидуален разбор.

Изображения на кориците: sivosten.com, sfbg.us, pe-bg.com