За да нарека някое българско фентъзи лошо, то трябва да ме е издразнило по повече от десет отличителни за жанра, постройката, думите и въобще за писмената форма, признака, което, слава богу – рядко ми се случва. Понякога и авторите усилено работят по негативната презентация на свидните си хартиени рожби, което допълнително ме угнетява и настройва злъчната нотка в мен на усилен си мажор. Това са само няколко леки примера за моите читателски препъвания в бг-фентъзито, напълно обективно необосновани, но лично логични. Ако щете, наречете ме зъл, запечен, тунелновиждащ, келяв, кисел, социопатичен хейтър, пука ми на боядисаната свръхинтелигентна главица – като взема и аз да издам нещо, ще ми го оплюнчите пълновлажно, както си подобава, и аз ще ви се ядосвам много, разбира се, и ще ви проклинам епично в сънищата си. Дотогава – просто поработете върху себе си.

1. Христо Пощаков и „Превземането на Америка“ – рядко съм се мъчила така с фентъзи-книга, много рядко, да не кажа почти никога. Получих изключително неприятно и съвсем неочаквано впечатление за толкова потискащо темпо, плоски герои, безсмислено развитие, че душата ми ме помоли горещо да спра на половината от всъщност краткия текст. Не знам, особено чувство, а не биваше да го има – доколкото знам, Пощаков е уважаван и превеждан автор, харесван и обичан в международен мащаб, а на мен ми дойде като доза стрихнин. Може би съм улучила ужасен момент да нагазя в нещата на Пощаков, тъй като, потресена от собствената си хейтърщина, се опитах да прочета и първата му книга, написана като Кристофър Поустман, но пак същото усещане за емоционално натравяне ме завладя безапелационно. Препоръчвам на всички да прочетете нещо от Пощаков, и да ми пишете да се лекувам, че очевидно на псевдокармично ниво не мога да понасям органично умотворенията му.

2. „Кефер“ – От Милена Фучеджиева – Максимално кефеща корица, обещаваща страшно много и даваща потресаващо малко в действителност. Ако не бяха огромните ми очаквания, можеше и да приема, че става въпрос за интелигентна книга, но си остана по-малко от средна в крайна сметка – алегориите ги пропуснах, хорър-привкуса на крийпи-малкото момиченце не го усетих, сюрреализмът и модернизмът на странния роман като ню уиърд вариант не ме докоснаха въобще. Пак повтарям – може да е било и от големите ми очаквания за напълно луда дарк Алиса. На анимация би изглеждало страхотно, но пак ще е леко претенциозно от типа „вие не разбирате големите майстори на словото“. Ами не ги разбирам.

3. „Бетонната фея“ – Иво Беров – Накратко: история досадна, тромава, пълна с излишества, нескопосан език, пълна липса на връзка с читателя въпреки постоянните отчаяни опити, стар ърбън фентъзи опит, но с много негативен резултат в основната си едноименна повест. Единственото що-годе хубаво в книжката е приличният начален хорър разказ, от който може да се направи великолепно пътешествие из ада и болката, но не би съвсем и това. Основният ми спомен бе за слабо болезнена емоционална досада, която принципно избягвам да си причинявам. Но пък аз съм си алтернативно крива, така че винаги допускам възможността да съм неразбрала гениалността зад ъгъла.

4. „Джобна енциклопедия на мистериите“ – Милен Русков – Поредната неуспешно започната книга, ама и аз съм виновна в случая – мислех, както явно напълно погрешно съм се облъчила от публикациите в едновремешния „Егоист“, че ще става въпрос за доста нестандартна книга, посветена на Инквизицията, вещиците и гейовете в Средновековието, а попаднах на страшно суховата мини енциклопедийка на неща, от които, повярвайте – авторът си няма изключително богата представа. Тази книга е обективно шизофренична – на моменти е просто изреждане на скучновати факти, преписани от езотерични книги със съмнителни качества, по които в един доста по-млад период се считах за експерт, докато в други се напъва да стане онзи така чакан от мен обективно интересен роман. Но това не се случва. А иначе толкова сладка книжка с картинки, които да отварям вдъхновено и да шаря с пръсти по тях в стил Индиана Джоунс. Така става то със смесените послания. Тази книга след една сериозна, творческа, подчертавам – творческа – обработка, би могла да се превърне в невероятно читаем роман, в който сухите факти ще формират истинско познание, а няма да оставят с впечатление, че по този учебник май ще имам скоро изпит да държа.

5. „Перлата на феникса“ – Александър Драганов – Е, как без него с’я. За съжаление умотворението на интелектуалния протагонист на екипа на „Шадоуданс“ не е толкова уникално лоша, колкото очаквате. Всъщност – не беше уникална с нищо, което не бе нито в плюс, нито в минус за цялостната ми оценка. В действителност стандартната и леко клиширана история с може би твърде много заемки от ВНП, Междузвездни войни, Нарния, Дризт или което друго по-масово фентъзи се сещате, се оказа леко четиво като идея, но доста наивно откъм емоции, твърде претенциозно като постройка и напълно недодялано като цялостно техническо изпълнение. Типичен пример за това защо трябва да се позволява на принципно по-интелигентните и хладнокръвни редактори да оправят недораслите и средно грамотни изпълнения на несъществени по талант и възможности wanna-be автори. А точно тази книжка не е видимо дори помирисвана от редактор.

6. „Барадж и Тамирис“ – Славена Атанасова – колосално провален опит за патриотично ърбън-фентъзи с новите български герои, опитващи да спасят света, но най-вече България, в стил 007. Идеята е хубава, но точно героите са най-лошото в цялата работа – плоски, едноизмерни, неубедителни, скучни, направо излишни – точно както играят повечето български актори в спонсорираните от държавата ни недоразумения, наречени българско кино. Стилът е по-скоро лишен от особени качества, средняшки, но все пак четивен и динамичен, като който и да е рандъм български трилър, което ще се хареса на немалко читатели, само не и на мен…

Реших да добавя и няколко думи и за по-средняшките, попадали ми, изпълнения, на които не им достига нещо, за да оставят почти плътно положително впечатление. Всъщност наистина добро българско фентъзи няма, добрите са тези, които покриват личния ми норматив на 70-80 процента, средняшките покриват обикновено 50, максимум 60 от това, което бих нарекла наистина добро четиво, а лошите са нещо, кретащо около 10-те процента на приемливост и четивност:

1. „Зунк“ – Николай Новокиришки – Чудесна детска книжка, с много потенциал, отлични илюстрации, великолепно оформление, но за съжаление си остава една от онези книги, чието основно качество е външният вид. Не съм толкова пораснала, но все пак се чувствах някак недовършена, незаинересувана, неопознала магията на пръдливото розово драконче Зунк. Макар че има и детски книги, които докосват дори поостарелите си кандидат-читатели, тази може би е създадена само и единствено за таргета си, без допълнителен смисъл, поостарели размисли или тъжна равносметка за изминалото тихо време.

2. М. С. Стоун – Мисиите за Свети Георги, Чумната епидемия, Кой е на кръста и др. – Приятна вариация на класическия Аззи на мастодонтите на хумористичното фентъзи Зелазни и Шекли, но с по-религиозна анти-насоченост и откровено злобничко бърникане из устоите на християнската вяра. Ако се отрежат ненужните повторения, целящи познавателна рамка и се наблегне на забавните идеи, резултатът щеше да е далеч по-добър. Но и така е близко до приятното, ненатоварващото и най-вече към групата на книгите, които не съжаляваш напълно, че си погълнал читателски.

3. „Раиа“ – Георги Караджов – малко недомислена, но кефеща, макар и на доста ниско емоционално ниво. Добро книжле за отмора, без претенции и без особени бляскави качества. Хубав стил, малко недоразвити идеи и чувствителна липса на цялостност, но иначе – приятно кефеща като краен спомен. Кефеща е най-конкретната дума за тази книга, а може би трябваше да оставя и други помисли в облъчената ми от „Раиа“ читателска душа.

4. „Наследникът на Мрака“ – Моника Артър – В опита си да допълни или редактира по своему великия, неначенат от мен ВНП, откровено се е попрестарало момичето – можеше и по-леко, или по-детайлно, или поне не толкова повърхностно фенско да направи нещата. Нямаше нужда да се цепи книгата на n-части, които няма да излязат така или иначе никога и ще си останат само в тетрадките под легълцето на може би невръстната авторка. Понякога печалбарството, съчетано с не особено развитата идея за приключения в прекалено известен и коментиран свят, не е добра идея за нито една от страните. Може би ако сетингът не беше Средната земя, а каквато и да е неизвестна друга локация, текстът щеше да се възприеме по-ненатрапчиво и без очаквания, които само влошават крайния спомен, тъй като все пак хубави идеи имаше и интерес се появи.

5. „Пазители на любовта“ – Мария Разсипийска – Значи, теоретично тази книга обещаваше да е велика според абсолютно всичките ми критерии евър, с комбинацията си от стилно фентъзи с профилирани магьосници, неколцина избрани хора от викторианска Англия без много паралели с наистина скучния съвременен свят, плюс пиперлив секс за разкош, описан от млада и много симпатична авторка. А всъщност се получи един стандартен скучноват арлекин-роман с щипчица фентъзи и капка Бронте-стил. Стилът на писане е много добър, но порно елементите, съчетани с наивността на чувствата на 15-годишна тийнейджърка, хич не са взривоопасна комбинация. По-скоро някак неудобна. При една добра редакция и изрязване на някои части книгата ще стане наистина много, много добра. Може би сега, като е по-пораснала, девойката ще сътвори и нещо по-изпипано. Потенциал – дал Господ.

6. „За змейовете, за вампирите, за Марта, за потомството“ – Величка Настрадинова – Приятна книга, но малко префърцунена ми идва. Да, да – точно префърцунена. Елегантна до степен на снобизъм вещерска история, многослойна поради опита, а не поради покъртителен талант, абсурдно естетска, и въпреки всичко – хаотично завършен вариант на фентъзи с приключенски елементи. Не можах да се влюбя може би и от завист, признавам, макар че до последно се чудех харесва ли ми в крайна сметка тази странна странност или не. Апокрифно гениалничене, но не класическо такова. Интересен текст, но с малко степен на разбираемост и с малка възможност за напълно положително впечатление.

7. „Реваншът на Тангра“ – Андрея Илиев – Книжката ще се хареса силно на някои читатели, особено от мъжки пол и предпочитания към битки и приключения, задължително заредени с необяснимо силен патриотичен дух. Аз определено не се класирам по никое от определенията. Конструкцията #&1117; е повече от оригинална, но изпълнението е по-скоро хаотично и крайно недовършено, непрекъснатата смяна на гледната точка, в нерегулярни количества и на абсурдни понякога места, на основните герои и линии по-скоро те оставя леко объркан, отколкото впечатлен от литературно майсторство. Героите са безкрайно неинтересни за мен, въпреки наистина умелото включване на етноелементи и българска митология в биографиите им – нещо, което аз лично обожавам. Но така и не ме грабна напълно, а не разбрах дали самият стил ми попречи, или нещо в книгата точно не ми достигна.

8. Конан фен фик редакции – Питър Дж. Тайлър / Пламен Митрев – Когато пишеш фен фик за обожаван герой, винаги рискуваш да си навлечеш на клетата главица епичния гняв на истинските почитатели на оригинала. Аз лично все още не съм опитала оригинала, така че имитациите ми харесаха доволно – все пак са в моя най-приказноват стил на мечове, магии и корави копелета. Ако се бях абстрахирала от информацията за личностния упадък на автора, чисто и непредубедено можех и да харесам твърде силно този образец на наистина наивното героично фентъзи, но в крайна сметка ми е някак лично виновно, че съм го чела.

В крайна сметка съвсем лоши или неприятни или нечетими книги няма. Има клисави читатели като моя милост, които обичат да споделят еретичните си мисли на глас, защото всеки потребител има суверенното право да изказва мнение за продукт, който е закупил с трудно изкараните си пари. Да, това помрачава творческия полет и безкрайната душевна свобода на твореца, но в крайна сметка осъзнаването, че сиренето е с пари – и не само това, ами и че е много важно колко процента масленост има туй сирене, и от какво мляко е направено, е първият ден до края на вашия осъзнат, тъмен, скучен, самопроклинащ се, но жалко реален живот. И най-приказният ви сън няма да бъде харесан от поне един злъчен хуманоид, и най-смелата ви мечта ще е осмяна от претенциозно суфле без име, но това трябва да ви амбицира, а не редуцира до материята, от която вашите критици са направени. Творете истински, сърцато, но и с ум, или поне веднъж се доверете на някой не-приятел за обективна, а не сърдечна оценка на думите ви. Приземяването е част от полета, а не неговият окончателен край.

Очаквайте част 3-та от пътешествието ми из дебрите на българското фентъзи с Разказите.

Илюстрации на кориците: sfbg.us, pingvinite.bg, shadowdance.info, helikon.bg