(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

Приказка за лека нощ

фантастичен разказ

от Теодора Манова

Сигурно си чувало, мило мое дете, за Тилилейската гора? И може би си мислиш, че тя съществува само в приказките? Но сега аз ще ти открия една тайна:

Тилилейската гора наистина се намира там някъде – през три морета, чак при огромния океан… през седем високи планини… и през девет царства в десетото… Това е много далече, нали? Но си представи само колко е огромна и колко е страшна!…

Страшна ли казах? Да, някога отдавна хората си мислели точно така. Но това не било истина, защото в Тилилейската гора извисявали снага величествени дървета. Извирали бистри изворчета. Пеели сладкопойни птички. И в нея намирали дом и убежище най-невероятните и необикновени същества, които човешкото въображение би могло да си представи.

А какво се е случило там някога?

През прекрасна пролетна вечер, по една бяла пътечка, отвеждаща навътре в самото сърце на гората, пристъпило плахо уморено момиче. А то, разбира се, било принцеса. Но това никак не било важно в този момент. Защото единственото нещо, което изпълвало сърцето на момичето, била надеждата, че най-накрая щяло да намери това, което търсело.

… Ето че в Тилилейската гора съвсем притъмняло. Принцесата знаела, че нощем тук излизали да ловуват страховити същества, но никак не се уплашила. Поспряла за миг, за да се ослуша и огледа. Да, не била сама – посипала се шума, изпращяло клонче, троп-троп – някой се криел между дърветата!

– Ако си лош звяр – върви си по пътя, аз не се страхувам от теб! Но ако си добро същество – ела, за да те погаля! – провикнала се тя.

Иззад близкото дърво нещо проблеснало. Едно кристално рогче се подало оттам и я побутнало по рамото. И ето че след миг до нея стоял красив снежнобял еднорог.

Какво си говорили – не зная, но не след дълго принцесата го яхнала и двамата запрепускали с невероятна бързина в тази гъста гора.

Накрая пристигнали до зелена поляна, осветена от голяма кръгла луна и безброй блещукащи звездици, греещи като малки приказни фенерчета. Поляната граничела с голямо пълноводно езеро, край което сега били дошли на водопой всички еднорози.

Момичето ахнало от почуда, възхитено от красотата на тези същества.

И тогава от езерото се надигнали вълни, чул се нежен звън. Сякаш запели сребърни звънчета. Но това не било нищо друго, а гласовете и веселият смях на водните духчета, които се появили внезапно. Те приличали на русалки, само че били много, много дребнички – колкото кутрето ти. Изглеждали толкова щастливи, докато си играели с пръските на водата и дърпали буйните гриви на еднорозите, че върху устните на принцесата най-накрая се появила усмивка.

Пак на тази поляна всяка нощ долитали от своето небесно царство самодивите. Те танцували под лунна светлина по зелената трева като по мек килим. А за публика си имали няколко трола и пет „свирепи“ караконджула.

Да, още много и различни чудни същества запристигали и тази вечер тук… Най-сетне принцесата се решила и извикала към всички тях:

– Идвам при вас чак от другия край на земята, за да намеря Жива вода. Ако не ми покажете къде е изворът – сама ще го открия. Но ми се иска първо да ви помоля с добро!

Сигурно се досещаш, мило мое дете, че както всяко необикновено място, така и Тилилейската гора си имала тайна, забулена в мистерия. Гората приютявала тези невероятни същества именно защото те били нейните Пазители! А това, че горските жители притежавали магични способности и сили, се дължало на истината, че пиели от изворчето с Жива вода.

Но по някаква причина хората не трябвало да знаят за това.

Ето защо, когато чули думите на принцесата, всички се смълчали. Накрая един еднорог казал:

– Щом ни вижда – значи е добра!

– Щом разбира езика ни, сърцето ѝ е смело – поклатил глава огромен грифон.

– О, дошла е чак дотук, много е умна – изсъскала пъстроцветна триглава змия.

А трол с проскубана козина подхвърлил небрежно:

– И е доста сладка!

Всички се разсмели чистосърдечно на думите му, дори и принцесата.

– Почакай ни тук, защото трябва да се съберем на съвет и да решим! – доближила се до нея хубава самодива.

След тези думи вълшебните същества изчезнали. А принцесата останала да чака на поляната през цялата нощ и през целия следващ ден.

Най-накрая невероятните горски жители отново се появили. И така, без да проговорят, те се загледали в нея. Гледала ги и тя в очакване.

Но не след дълго принцесата чула тих нежен ромон и се обърнала. От недрата на земята, до величествения ствол на огромно дърво, в самия край на поляната, потекло изворче. Към момичето се приближила самодивата и му подала сребърно ковчеже, мъничко колкото орехче, като предупредила:

– Само една капка!

Принцесата благодарила от сърце, а след това се затичала към дървото. Поднесла ковчежето с трепет и като омагьосана проследила как в него капва първата капка – „кап“, и изворчето изчезнало!

– А сега я изпий пред нас! – помолила я жар-птица.

– Не мога – въздъхнала горчиво, – тя не е за мен, а за моя принц, който е ранен смъртоносно в битка. Ако не му дам Жива вода, ще умре!

Тогава всички същества заговорили в един глас:

– Ние си знаехме!

– Щом няма ти да я пиеш, излей я още сега, преди да е свършила нощта! – заповядал на принцесата грифонът.

Първоначално тя не пожелала да се подчини. Но когато видяла колко тъжни и неспокойни стават всички и като разбрала, че те нямат намерение да ѝ сторят нищо лошо – но нещо лошо ще се случи с тях, ако не излее скъпоценната течност, тя най-накрая се примирила. Изсипала я на земята. И чак тогава се разплакала от мъка.

Една сълза паднала в ковчежето – и нали там имало не какво да е, а Жива вода – то мигом се напълнило с бистра прозрачна течност. Най-малкото еднорогче се приближило и го докоснало с вълшебното си кристално рогче.

– Бъди щастлива, защото тази твоя сълза може да изцели всеки човек, всяка рана и всяка болка. Иди и се погрижи за принца, но забрави завинаги за Тилилейската гора!

И наистина принцесата излекувала ранения си любим, но когато той я попитал откъде е взела Жива вода – тя не могла да си спомни.

Оттогава никой не е успял отново да открие прекрасната Тилилейската гора. За това тя съществува само в приказките. И една от тях, мило мое дете, ти разказах аз.

Лека нощ!

Теодора Манова е от гр. София. Работи като сътрудник към фондация „Героите на България“. Член на Съюза на независимите български писатели. През 2011 г. излиза фентъзи-романът й „Ангелски намерения“. Работила е като сценарист в телевизията, вестниците и театъра.