Джак Ванс се оказа истински приятното откритие на сезона за моята скромна читателска душа, дошло в подходящия момент забавление, ненатоварено от някакви емоционални истории, философски размишления, сложни темпорални и магически системни упражнения. Планетата на приключенията е просто забавно, леко, четивно, връщащо ме няколко десетки години назад, в далечното детство, изпълнено с историите за принцове, индианци и мускетари – прекрасните дни на неуморно четене и живеене в безброй далечни и различните светове и времена едновременно, където се бия, страдам и се влюбвам на всяка втора страница, без да мисля за работа, пари и разни възрастови тегоби. Но Ванс не пише в никакъв случай елементарно в стил за подрастващи идиотчета, нито пък префърцунено – екзотично, както обичайно харесвам. Тук всичко е динамика – едно необуздано  изригване на поток от приключения, симпатични герои вършещи почти винаги напълно логични и уместни действия, нито секунда отделена на самосъжаление или нереалистично реене към хоризонта. Стегнато, активно, ритмично. И кратко. Огромна купчина идеи, свита до четири малки книжки, напълно достатъчни, за да разкрият един по Маджипурски огромен свят, описан с размаха и любовта на Фармър към различните, в невероятна комбинация, напомняща силно на Междузвездни войни, където лъчеви пистолети и космически кораби се съчетават с морски пътешествия, средновековни измамници и фентъзийни битки тип мечове и магии. Страноприемници, наметала и широкополи шапки се редят в едно изречение с междупланетни пътешествия, механични разработки от различен тип на еволюция и хангари с летателни апарати. Комбинация, която, оказва се, че обожавам.

Всичко започва от един сигнал, изпратен от непозната цивилизация, на която отговарят отряд от земни изследователи. Поради разните там Хокингови причини наш’те момчета пристигат към двайсетина човешки и двеста и двайсет Тчайски години по-късно след сигнала и съответно нещата там долу са се променили чувствително, така че до десета страница вече корабът на земляните с 99% от екипажа е избит, а двамината оцелели, които някак смогват да се доберат до повърхността на странната планета, скоро биват намалени до един брой оригинален герой, който за пет минути се запознава със всички раси-домакини – естествено, до една изключително враждебни и мразещи се и в червата, като само късметът спасява разузнавача Адам Райт от скоропостижно обезглавяване по старовремски тертип. И пътешествието започва без секунда за допълнителен оглед и оценка на ситуацията. Адам трябва да се разбере с местните хуманоиди, които имат своите си атавистично-смехотворни идеи за съзиданието , считат здравия разум за абсолютно извращение и упражняват ежедневно обичаи изпълнени с нетолерантна жестокост и генетична ксенофобия, явно директен резултат от оставянето на човеци в еволюционнонеконтролируема среда.

На планетата Тчай се гушат четири извънземни раси – гущероподобните свръхагресивни часки, донесли си и собствени врагове при посещението на новата планета,  коткоподобни дирдири – човекоядци, изключителни ловци на глави за забавление,  извратените вариации на коне пнумите – древните архивари и местни жители на Тчайския свят, ревностно пазещи тайните на милиарди години местна еволюция, и рибовидните уонки, единствените достатъчно различни и технологично извисени, за да позволят да бъдат контролирани от хората на чисто ежедневно ниво. И като казахме хората – тук са наши прадеди, измъкнати под носовете ни от земната планета, грижливо разделени и размножени от всяка извънземна раса, генетично попроменени, но запазили човешката себичност, омраза към другите и агресия към всичко що мърда извън установените порядки. Та прекрасно място, на което нашият герой не само трябва да оцелее, ами и да намери път към вкъщи. Няма как да не е интересно оцеляването при минимално доброжелателни условия, но в действителност главният герой е така подготвен за целта, че не оставя и капка съмнение за способностите си, действайки винаги проактивно, леко безразсъдно, на принципа, че който не опита, той няма да спечели, с голяма доза късмет и неутешимо желание за живот. За разлика от толкова много други герои този не мрънка, не се оплаква, не се въргаля по брега на морето оплаквайки своята безпомощност, не си реже вените, не се влюбва във всяка фуста де що види, или ако го прави, не реве след това двеста страници като същата някак си загине. Въобще – Райт е корав герой, но не тип Шварценегер, а някакъв далеч по-не-мускулест, по-интелигентен и решен на всяка цена да оцелява типаж, роден лидер и съвсем си по модерному същий мениджър на извънпланови аварии.

Независимо от абсурдността на идеите си и тяхната видима неосъщестимост, принципът има ли проблем, има и разрешение е главен мотиватор на действия тук. Колко прекрасно, колко различно, ако и  писано в края на 60-те на миналия век, а може би и точно защото е на толкова години, е било в онези дни, когато героите са герои не защото носят по една торба допълнителни способности и приспособления, а само защото са хитри, умеещи да работят под напрежение  и никога не разпознават като свои думите поражение или отказ от борба. Къде са сега такива герои в по-новите книги? Съвременните автори, в опит да доближат героите до читателите си, ги правят вечно мрънкащи, безпомощни нищожества, към които леко деус екс макина протяга пръст и ги прави силните здравеняци на деня, които с поглед да отместват планини и с мръдване на устни раздират космически материи. Не че е реалистично, просто дават надежда на нърдовските си читатели, че някога и те могат да изкарат късмета я нещо да ги ухапе или блъсне, или похити, след което ще бъдат свръхзверовете на деня и ще унищожават всичко и всички, които някога съм им се подигравали. И никой вече не се обръща към съвсем си човешките умения да се мисли, реагира, планира, активно действа и никога да не се отказва до последен дъх, независимо какви кофи с лайна се сипят тихо от небосвода. Как ми липсват едновремешните герои, надъхващи те да станеш от леглото, да си размърдаш задника и да отидеш да спечелиш и този ден, дори и съвсем сам срещу света. Добре, че го има Ванс, за да ми напомни и да ме окрили с мисълта, че хомо сапиенс не е съвсем загубен проект, към който имам съмнителния късмет да се числя.

Ана Хелс