Убеден съм, че около всяка хубава книга витае интересна история, не задължително позитивна. Така е и при „Легенда“ на Дейвид Гемел. Авторът започва ръкописа по време на тежко заболяване, чиито симптоми наподобявали рак. Сметнал, че не му остава много време, сяда и го написва за две седмици. Впоследствие различни издателства отхвърлят книгата, отхвърлена е и раковата диагноза на Гемел, а ръкописът е оставен да събира прах. Няколко години по-късно негов приятел прочита творбата и убеждава автора, че има потенциал. Гемел сяда, за да редактира черновата, която през 1984 г. вижда бял свят под името „Легенда“, като моментално му осигурява изключителна популярност. И няма как да е иначе, защото нещо, замислено като „лебедова песен“ в края на един човешки живот, всъщност поставя шеметното начало на бляскава кариера.
Сюжетът е по войнишки изчистен.
Отслабената през вековете империя Дренай се изправя пред угрозата да бъде завладяна от обединилите се на север надирски племена. Крепостта Дрос Делнох е първият бастион, който с около десет хиляди защитници трябва да удържи атаките на половинмилионната орда на варварския властелин Улрих, докато на юг се събира армия за по-сериозен отпор. Проблемът е, че изключително малка част от защитниците са професионални военни или хора, които могат да си служат с оръжие. Доброволческите отреди, сформирани набързо от фермери и занаятчии, не помирисвали кръв до този момент, нямат големи шансове пред несметните пълчища.
През седмиците, в които варварите настъпват към крепостта, духът вътре в нея отслабва все повече и повече, а броят на дезертьорите расте. Именно това се заема да промени Дръс „Легендата“, „побратим на Смъртта“, призован чрез писмо от своя приятел графа на Дрос Делнох на смъртния му одър. Дръс е шейсетгодишен, уморен и понатежал на килограми старец, който преди петнайсет години е успял да отблъсне друга вражеска армия, нападнала Дренай, и си е осигурил приживе статута на най-великия воин на всички времена.
Знае, че отивайки в Дрос Делнох, се обрича на сигурна смърт, ала точно такова е и желанието му – иска да умре с любимата си брадва Снага в ръка, а не в постелята. Съдбите на различни хора – авантюриста циник Регнак, „принца“ на горските разбойници Боуман, графската дъщеря Вире, Ордена на Трийсетте (бели монаси воини) и още куп други майсторски сътворени персонажи – се оплитат с неговата край шестте крепостни пръстена на Дрос Делнох, които падат един след друг.
Обръчът на врага постепенно се затяга, смъртта дебне от всяка страница и именно мрачният фатализъм, ръководещ героите, съзнаващи, че са обречени, но намиращи сили да хванат оръжието ден след ден, прави „Легенда“ толкова красиво разказана приказка.
Книга, която се чете на един дъх.
С динамично действие, батални сцени, безпримерна „спартанска“ храброст, пъклено коварство и разбира се, една съвсем не на време дошла любов – какво повече може да си пожелае родният любител на епичното фентъзи?! Може би малко по-шарена и кървава от изчистената корица на издателство „ИнфоДАР“. И със сигурност – преводи на още много книги от Дейвид Гемел, който, подобно на други двама мои любими англичани – Саймън Грийн и Майкъл Муркок, все още е рехаво представен на българския пазар.
Димитър Цолов
Легенда, от Дейвид Гемел