Гост-редактор на рубриката „Поезия“: Деница Венкова. Художник на фрагмента за илюстрацията: Иво Рафаилов.

Идентичността на личността и естеството на света
в стихосбирката „Германии“
на Владислав Христов

от Богдана Тепавичарова

Заглавието сглобява цялостна картина от различни представи. Множествеността в образа на Германия разкрива, че следва среща с различна страна, от познатата в географските атласи. Тук на читателя се предоставя възможност, чрез детайлни малки картини да разгледа и сглоби фикционален и преобърнат свят.

Субектът на Владислав Христов, е ситуиран в чужда среда. Авторът надгражда представи и постепенно запознава читателя със собствената си реалност. Аз-ът се сблъсква с различен културен код. В подобен случай е неизбежно съпоставянето на очакване и реалната ситуация – тук и сега. Всичко това води до развенчаване на лични митове и романтични идеи за друга, по-добра реалност. Това води поетическия субект до капсулиране и изолация. Предполага затваряне в собствен свят. Тук може да се намери обяснение, защо настроенията преминават към минорен регистър и потъват в ежедневна сивота. Появява се липса в съзнанието за родното пространство, защото предметният досег с него е отнет.

още на третия ден
си купихме орхидея
носела щастие и любов
пръскайте я с вода
всяка сутрин
иначе умира
поясни продавачката
колежката й
само се усмихваше
така и не разбрах
какво премълча

Улицата, магазинът за цветя, хотелът, площадът, закусвалнята са локации за интеракция. Авторът взима първоначално малък детайл от настоящата реалност и го разгръща до цялостен въображаем свят. Това е единствената възможност за него да мисли настоящето. Субектът е в ролята на наблюдател, който замества един образ, а други – персонифицира: улицата е превърната в жена и само името на припознатата Матилде остава константно. Подобна препратка може да направим към заглавието, което също има за цел да изрази цялост в образите на отделните Германии.

И като играе с езика, авторът разказва за съдбата на чужденеца. Елипсата в края на някои стихове, извежда нещо недоизказано. Този недовършен смисъл читателят трябва сам да възстанови. Всяко стихотворение е част, която води до обобщения образ на всеобхватната Германия.

когато бутам
количката с бельо
по коридорите на хотела
си мисля за сизиф
дали и той не е бутал
количка с бельо
на кого ли е постилал
прани чаршафи
за да легне в тях
с някоя чужда жена

Аз-ът в стихосбирката търси други състояния. Появява се дори образът на обезглавения Буда, символизирал невъзможността да осъществи себе си в настоящето „тук и сега“. Той носи потенциала на постигната хармония. Обезглавяването е знак, че света около него е загубил духовността си. Тук са събрани Изтока и Запада, които не могат да намерят пресечна точка в съзнанието на лирическия субект. Проблематизиран е цивилизационният модел и идеята за обединена Европа, защото потиска индивида, който иска да унифицира. В нациите всяка личност знае, че принадлежи към определена общност. Докато империята често е съставена от различни нехомогенни групи.

Посоките напред и назад се свързват с представата за бъдеще и минало. Изживяното е представено с есенен листопад, символизиращ загуба. Пътят назад е невъзможен. А близкото бъдеще е предвестник на цялостната перспектива, т.е. обхваща следходните дни в обобщен образ.

Корицата на стихосбирката може да се свърже с идеята на Платон за душата като представена от колесница с два коня – един опитомен, а друг непокорен. Това са двете части на душата, които трябва да се направляват паралелно. Те се осмислят като търсен баланс. Образът му се свързва с представата за типичния герой-самотник, яхнал коня с магическа сила. Макар че е остранен и търси душевен баланс, субектът не може да съвпада с посочения по-горе пример, защото неговите характеристики са несъотносими спрямо настоящата действителност.

след всеки смях
гълъбите на площада
излитат уплашени
слънцето едва пробива
през перата им
в тъмното
никой повече
не се усмихва

Образът на деня се свързва със соларната символика, с цялата жизненост и виталност у човека. Но тук е различно, тук той подсилва усещането за проточено време. И поставя акцент върху специфичния период за извършения тягостен труд.

Отделя се внимание и на темата за смъртта. Тя може да се тълкува по различен начин – като иронично намигане към обичайния ред на действителността или като неизбежен и неотменим факт.

Богдана Тепавичарова е завършила специалност „Българска филология“ и магистърската програма „Литературата – творческо писане“ във Факултета по славянски филологии на Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Отличена в Седмия национален конкурс за хайку на свободна тема на „Хайку клуб София“.

Деница Венкова следва „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Участва в конкурси и конференции, сред които е наградена с второ място в Петнадесетата национална научна конференция за студенти, докторанти и средношколници в гр. Пловдив. Участва още към работилница за литературна критика на Литературен вестник и се изявява в Литературен клуб „Аrs&Ego“.