Гост-редактор на рубриката „Поезия“: Богдана Тепавичарова. На снимката: Камелия Спасова.
Сегменти от човешкото
от Деница Венкова
В началото било словото. Чак тогава се появило мълчанието.
–Станислав Лец
стаите
1.
има стаи и стаи
някои пишат поезия
достатъчно е да млъкнеш и стените
се чуват да стенат и стържат ритмично
още малко мълчание ми е нужно
ушната мида да се отвори
думите им на всички езици да хващам
2.
кориците на книгите се търкат рамо в рамо
и драмите на вътрешните страници обсъждат
най-крайните се килват, за да демонстрират
своето господство на стелажа
лежа и сън не ме подхваща
всяка непрочетена се моли и кълне
да бъде тази вечер с нея споделена
3.
вечерта е кратка след толкова усилие
във виното, изходът е прост, прозрачен
нищо вече думите не мерят
мерките олекват и се стапят
колко дълго можем да мълчим
преди телата ни да вземат своето
с мъжете като заговорим, свършвам все така
4.
в онази стая, в която поезията
сама се пише по стените
е нужен онзи преписвач
ръката никога не му избързва
накриво никога не трепва
и мисли свои в себе си той не задържа
но ни един подобен, само графомани
5.
рамо до рамо както при книгите
друг начин няма, трябва да знаеш
кое е вътре, кое по-навън и колко тежи
винаги непрочетената
чети ме, но не ни целувай
страниците са древни и при допир
става всичко на прах, всичко на прах
Камелия Спасова
„Стаите“ на Камелия Спасова наподобява поток от мисли, които осветяват с присъствието си едно от най-интимните обиталища на човешкото битие – стаите. Те търпят потенцията на пренареждащо битие и разглеждат човешките състояния и идентичности като налични. Позволяват на читателя да инспирира въображението си, да рисува и да оставя следи върху стените, подобни на бели листа. Да разгръща недоизречената смислова елипса, защото: „има стаи и стаи“. Този разграничаващ акцент, звучащ почти като предупреждение, позволява да се гледа на стаята не като излишен или затворен в себе си вътрешен декор, а като сцена, на която са представени отрязъци-живот. Картините действат като изрязани скици, в които е поместено най-необходимото за легитимацията на човешкото битие-книги – думи и присъствието на някой друг. Акцентът върху заграденото и ограничено пространство позволява едно особено всмукване на субекта навътре в самия себе си, като особена форма на себеразтваряне, а оттук и на разширяване на конвенционалните граници:
достатъчно е да млъкнеш и стените
се чуват да стенат и стържат ритмично
По стените кънти отгласът на отминали епохи. В пространството са оттаени следите на времето. Какво се случва обаче, когато това живеене на субекта изтече през призмата на едно отлежало мълчание? Състоянието на Аз-а действа в перспективата отвътре-навън. Думите се раждат отново, възкресени като феникс от пепелта. Светът е такъв, какъвто успееш да го направиш.
Драмите от страниците на книгите са картографско проиграване на личното случване, на опита с другия: „с мъжете като заговорим, свършвам все така“. Стаите прилепват и живеят със своя обитател подобно на сянка, органично свързана с него. Те изграждат неговата автобиография. Усещанията разчитат на слухово-отворена сетивност. Изразите рамо в рамо и рамо до рамо асоциативно кореспондират с улавянето за ръка и изграждат желание за съ-причастие и съ-битие в перспективата на едно далечно, в смисъла на отминало, ментално пространство.
Мълчанието в стиховете от една страна работи като психическо убежище, което тотално е заменило стаята като топос. Но от друга страна то е нужната дистанция, от която може да се разговаря с гласовете на предшествениците, да се дълбае в човешката душа, да се достигне до сърцевината на езика, като затова е нужна почти математическа прецизност: „кое е вътре, кое по-навън и колко тежи“. През мълчанието минава процесът на отваряне на човешката душа. То е комуникативно ангажирано, обвързано с възможността за отговор на другия. И тук както и в началото тонът е предупредителен, за да завърши и окръгли едно предусетено чувство на дисонанс. Местоименното „ни“ подсказва трансформацията на обекта в субект:
но не ни целувай
страниците са древни и при допир
става всичко на прах, всичко на прах
Стаята минимализира света, затваря го в символа на духовното, подобно на полифонична кутия, от която се излива многогласието на поезия. Светът на заменените книги, в които те „демонстрират своето господство на стелажа“. Тези пет стаи-обиталища, които поддържат битието през книгите, чертаят втори план на живеене. Те са анахронично присъстващото време. Навлизането в „тази стая“ е връщане в духа на древното време. Образът на автора не може да остане същият, той е разподобен от пишещ на преписвач и графоман.
Способността да се завръщаме към началото, както настоява текстът, в по-общ контекст, може да се свърже с желанието да се изговори хуманитарно ценното, да се опази от потъването му в прах и забрава.
Камелия Спасова е родена през 1982 г. в София. Завършила е Втора английска гимназия и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Завършва магистърска програма по литературознание (2006). В началото на 2012 г. защитава докторската си теза, която по-късно излиза в книга „Събитие и пример у Платон и Аристотел“. Главен асистент по антична и западноевропейска литература към катедра „Теория на литературата“, ФСФ, СУ „Св. Климент Охридски“.
Авторка е на поетичната книга „Парцел N 17“. Награждавана е в много конкурси като: „Веселин Ханчев“ (Стара Загора); „Никола Вапцаров“ (Банско); „Пеньо Пенев“ в Димитровград и конкурса на сайта „Литературен клуб“, посветен на 120 години от рождението на Йордан Йовков. Нейни стихотворения са преведени на английски, немски, руски, гръцки, турски, румънски, датски, сръбски и хърватски. Член-основател на арт-група „Устата“. Редактор на „Литературен вестник“.
Има публикации в множество списания и критически сборници: „Родна реч“, „Книгите днес“, „Следва“, „Алтера“, „алтера Академика“ и др. Участвала е в разнообразни четения, литературни работилници и пърформанси.
Богдана Тепавичарова е завършила специалност „Българска филология“ и магистърската програма „Литературата – творческо писане“ във Факултета по славянски филологии на Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Отличена в Седмия национален конкурс за хайку на свободна тема на „Хайку клуб София“.
Деница Венкова следва „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Участва в конкурси и конференции, сред които е наградена с второ място в Петнадесетата национална научна конференция за студенти, докторанти и средношколници в гр. Пловдив. Участва още към работилница за литературна критика на Литературен вестник и се изявява в Литературен клуб „Аrs&Ego“.