Библиотека Български разкази

Играта на дама, от Герасим Симеонов (разказ)

Илюстрация към Играта на дама, от Герасим Симеонов (разказ)

Този текст е част от рубриката „Български разказ“, водена от Джовани „Гост“ Чемишанов. Оригинална снимка за илюстрацията: Old hopscotch game Photo taken on School Street in Boston, от Yannick Trottier.

Играта на дама

разказ

от Герасим Симеонов

Отстрани ги наблюдавах.

Камъчето политаше, привлечено от синевата, и след това се сгромолясваше върху ограденото с тебешир квадратче бетон. Ахваха гласчета. Детското краче трополеше по бетона, от квадратче в квадратче, ръчичката се навеждаше, взимаше камъчето и след това детето се връщаше обратно към сладкия аромат, към приближаващото се парче пица.

Децата се бяха скупчили около големия мъж. Той държеше огромна картонена кутия с пица. След като се върна обратно с камъчето, момичето тръгна към него, но той я отблъсна с палката в другата си ръка. И другите деца отстъпиха. Мъжът посочи тебеширените квадратчета и детето се върна към тях.

Камъчето полетя и момичето след него.

Чу се глух удар.

Децата застинаха. Мълчанието им отново освободи тишината тук горе. Безгранична синева, небе в летаргия, бледост на деня. Дечицата седнаха на земята и се заслушаха в тъгата на отсрещните сгради. Покривите им бяха пусти – поне тези, близките. Панелените им обвивки замаяно трептяха. Кислородът не стигаше. Децата се превиха в коремчетата си.

Мъжът въздъхна и прибра палката си. Пое от тежкия въздух. Отвори картонената кутия и я предложи на децата. Влажните им очички почувстваха аромата ѝ.

Изпитвал ли си глад? Не свиването на коремчето от пропускането на обяда, а истински глад? Омаломощаващ глад, болезнен глад, постоянен глад. Стържещ стомаха ти, каращ те да преглъщаш бавно собствената си слюнка, за да го залъжеш поне малко. Болка, вкопчила се в корема ти, която те разяжда. И замаяността след това, безсилието, умората. Неспособността да стоиш буден, но и невъзможността да заспиш. Безпомощната унесеност, болката в главата, безсилието пред това да поемеш дълбоко въздух, дишайки на залъци, едвам-едвам. Лежащ на тротоара, разпльокан в хорските крака. Изпитвал ли си такъв глад?

И тогава те дойдоха и ги прибраха от улицата. Големите мъже ги взеха с тях и им осигуриха подслон, осигуриха им покрив. На всяко едно момиче и момче, на всяко едно прегладняло дете се предложи покрив и храна. Парче топла, ухаеща, сладка и прекрасна пица, за което не се налагаше да просят, да събират стотинка по стотинка. Този резен храна беше техен, само трябваше да изиграят една игра. Толкова просто беше. Хвърляш камъче в тебеширения квадрат, подскачаш на един крак до него, взимаш го и след това се връщаш в начална позиция. И след това го хвърляш в следващото квадратче, подскачаш, взимаш го, връщаш се и хвърляш пак. Квадратче, квадратче, квадратче, две квадратчета, камъче, и пак обратно.

Отстрани децата наблюдаваха със затаен дъх, тръпнеха при всеки хвърлей на камъка, при всяка възможност да не се уцели търсеният квадрат. Всичко това се подканяше от големия мъж с кутията магически аромат.

Камъчето политаше и пътешествието продължаваше. Квадратче, квадратче, квадратче, две квадратчета, квадратче, камъче и пътя на обратно. Малко оставаше, малко оставаше, и детето щеше да се докосне до пицата. Тръпката съживяваше телцето му и то предвкусваше края на играта. Още малко, още малко му оставаше. Квадратче, квадратче, квадратче, две квадратчета, квадратче, две квадратчета, камъче, на обратно, и всичко почти свършваше. Очичките му заискряха. Другите деца едвам сдържаха радостта си. Картонената кутия се разтвори още повече. Детето стисна камъчето, застана в началото на квадратчетата и посърна. Полукръгът, последната фигурка, краят на играта, бе извън сградата. Тебеширените квадратчета водеха към края на покрива, седмото и осмото бяха залепени за ръба му, но деветото, деветото не се виждаше.

Детето се разрева. Давеше се в сълзи. Хрипаше. Останалите деца застинаха. Камъчето се изплъзна от дланта му и тупна на земята. Детето насочи сълзите си към мъжа, но той му посочи с палката края на играта. Детето изригна. Кръвясалите му очички се изгубиха в сълзите. Мъжът затвори картонената кутия.

Детето избърса длан в тресящия си торс. Наведе се, с лице скрито в сълзи, и вдигна камъчето. Едвам си поемаше въздух. Избърса с длан очите си, но така и не попи сълзите. Ридаещо, хвърли камъка. Уцели мястото, където трябваше да бъде нарисуван полукръгът, и камъчето се изгуби, а детето тръгна. Квадратче, ква-дратче, квад-ратче, две квадратчета, ква-д-рат-че, две квадратчета

и детето потъна в края на играта.

Тишината се възвърна и се задържа за дълго време. Твърде дълго време, а денят все така не свършваше, достатъчно дълго, в което големият мъж разбра, че е привлечен от аромата, идващ от вътрешността на кутията. Достатъчно дълго, за да се появи слюнка в устата му. И децата видяха това и той видя изгладнелите им, втренчени в него очи. Разтрепери се и изпуса кутията. Децата се изправиха.

Вратата на стълбищната клетка изскърца и от нея излезе голям мъж. Отправи се към треперещия човек, взе плаката му и го избута назад към децата, а те го строполиха върху купчината от камъчета. Големият мъж вдигна кутията със студена пица и я запрати отвъд ръба на покрива. Върна се до стълбищната клетка, взе отвътре друга кутия, с излизащ от нея парещ аромат, тръшна вратата и се върна при човека и децата. Отвори кутията срещу тях и остави ароматът да ги обсеби. Децата се отдръпнаха, трябваше да изчакат реда си. Големият мъж предложи пицата на човека и му посочи с палката начертаната игра. Той се изправи, вкуси аромата с кръвясали очи, повдигна камъче и се запъти към ръба на покрива. Застана пред първото тебеширено квадратче и хвърли камъчето.

А аз ги наблюдавах, но никой от тях, никой не ме взе от улицата. Никой не ме погледна. Никой не ме прибра.

Още разкази от Герасим Симеонов.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.