Библиотека Български разкази

Играта на дама, от Герасим Симеонов (разказ)

Илюстрация към Играта на дама, от Герасим Симеонов (разказ)

Този текст е част от рубриката „Български разказ“, водена от Джовани „Гост“ Чемишанов. Оригинална снимка за илюстрацията: Old hopscotch game Photo taken on School Street in Boston, от Yannick Trottier.

Играта на дама

разказ

от Герасим Симеонов

Отстрани ги наблюдавах.

Камъчето политаше, привлечено от синевата, и след това се сгромолясваше върху ограденото с тебешир квадратче бетон. Ахваха гласчета. Детското краче трополеше по бетона, от квадратче в квадратче, ръчичката се навеждаше, взимаше камъчето и след това детето се връщаше обратно към сладкия аромат, към приближаващото се парче пица.

Децата се бяха скупчили около големия мъж. Той държеше огромна картонена кутия с пица. След като се върна обратно с камъчето, момичето тръгна към него, но той я отблъсна с палката в другата си ръка. И другите деца отстъпиха. Мъжът посочи тебеширените квадратчета и детето се върна към тях.

Камъчето полетя и момичето след него.

Чу се глух удар.

Децата застинаха. Мълчанието им отново освободи тишината тук горе. Безгранична синева, небе в летаргия, бледост на деня. Дечицата седнаха на земята и се заслушаха в тъгата на отсрещните сгради. Покривите им бяха пусти – поне тези, близките. Панелените им обвивки замаяно трептяха. Кислородът не стигаше. Децата се превиха в коремчетата си.

Мъжът въздъхна и прибра палката си. Пое от тежкия въздух. Отвори картонената кутия и я предложи на децата. Влажните им очички почувстваха аромата ѝ.

Изпитвал ли си глад? Не свиването на коремчето от пропускането на обяда, а истински глад? Омаломощаващ глад, болезнен глад, постоянен глад. Стържещ стомаха ти, каращ те да преглъщаш бавно собствената си слюнка, за да го залъжеш поне малко. Болка, вкопчила се в корема ти, която те разяжда. И замаяността след това, безсилието, умората. Неспособността да стоиш буден, но и невъзможността да заспиш. Безпомощната унесеност, болката в главата, безсилието пред това да поемеш дълбоко въздух, дишайки на залъци, едвам-едвам. Лежащ на тротоара, разпльокан в хорските крака. Изпитвал ли си такъв глад?

И тогава те дойдоха и ги прибраха от улицата. Големите мъже ги взеха с тях и им осигуриха подслон, осигуриха им покрив. На всяко едно момиче и момче, на всяко едно прегладняло дете се предложи покрив и храна. Парче топла, ухаеща, сладка и прекрасна пица, за което не се налагаше да просят, да събират стотинка по стотинка. Този резен храна беше техен, само трябваше да изиграят една игра. Толкова просто беше. Хвърляш камъче в тебеширения квадрат, подскачаш на един крак до него, взимаш го и след това се връщаш в начална позиция. И след това го хвърляш в следващото квадратче, подскачаш, взимаш го, връщаш се и хвърляш пак. Квадратче, квадратче, квадратче, две квадратчета, камъче, и пак обратно.

Отстрани децата наблюдаваха със затаен дъх, тръпнеха при всеки хвърлей на камъка, при всяка възможност да не се уцели търсеният квадрат. Всичко това се подканяше от големия мъж с кутията магически аромат.

Камъчето политаше и пътешествието продължаваше. Квадратче, квадратче, квадратче, две квадратчета, квадратче, камъче и пътя на обратно. Малко оставаше, малко оставаше, и детето щеше да се докосне до пицата. Тръпката съживяваше телцето му и то предвкусваше края на играта. Още малко, още малко му оставаше. Квадратче, квадратче, квадратче, две квадратчета, квадратче, две квадратчета, камъче, на обратно, и всичко почти свършваше. Очичките му заискряха. Другите деца едвам сдържаха радостта си. Картонената кутия се разтвори още повече. Детето стисна камъчето, застана в началото на квадратчетата и посърна. Полукръгът, последната фигурка, краят на играта, бе извън сградата. Тебеширените квадратчета водеха към края на покрива, седмото и осмото бяха залепени за ръба му, но деветото, деветото не се виждаше.

Детето се разрева. Давеше се в сълзи. Хрипаше. Останалите деца застинаха. Камъчето се изплъзна от дланта му и тупна на земята. Детето насочи сълзите си към мъжа, но той му посочи с палката края на играта. Детето изригна. Кръвясалите му очички се изгубиха в сълзите. Мъжът затвори картонената кутия.

Детето избърса длан в тресящия си торс. Наведе се, с лице скрито в сълзи, и вдигна камъчето. Едвам си поемаше въздух. Избърса с длан очите си, но така и не попи сълзите. Ридаещо, хвърли камъка. Уцели мястото, където трябваше да бъде нарисуван полукръгът, и камъчето се изгуби, а детето тръгна. Квадратче, ква-дратче, квад-ратче, две квадратчета, ква-д-рат-че, две квадратчета

и детето потъна в края на играта.

Тишината се възвърна и се задържа за дълго време. Твърде дълго време, а денят все така не свършваше, достатъчно дълго, в което големият мъж разбра, че е привлечен от аромата, идващ от вътрешността на кутията. Достатъчно дълго, за да се появи слюнка в устата му. И децата видяха това и той видя изгладнелите им, втренчени в него очи. Разтрепери се и изпуса кутията. Децата се изправиха.

Вратата на стълбищната клетка изскърца и от нея излезе голям мъж. Отправи се към треперещия човек, взе плаката му и го избута назад към децата, а те го строполиха върху купчината от камъчета. Големият мъж вдигна кутията със студена пица и я запрати отвъд ръба на покрива. Върна се до стълбищната клетка, взе отвътре друга кутия, с излизащ от нея парещ аромат, тръшна вратата и се върна при човека и децата. Отвори кутията срещу тях и остави ароматът да ги обсеби. Децата се отдръпнаха, трябваше да изчакат реда си. Големият мъж предложи пицата на човека и му посочи с палката начертаната игра. Той се изправи, вкуси аромата с кръвясали очи, повдигна камъче и се запъти към ръба на покрива. Застана пред първото тебеширено квадратче и хвърли камъчето.

А аз ги наблюдавах, но никой от тях, никой не ме взе от улицата. Никой не ме погледна. Никой не ме прибра.

Още разкази от Герасим Симеонов.