За илюстрация е използвано изображението SCP-2997, Ashes of the Fallen, от SunnyClockwork (Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 3.0 License).

Торстен Кюпер

Божият дъх

фантастичен разказ

(Номинация за 2005 г. за най-добър немски фантастичен разказ за наградата на „Курд Ласвиц“.)

Der Atem Gottes © 2004 Thorsten Küper

Издаден в антологията на Хелмут Момерс и издателство Шайол „Visionen 2004: Der Atem Gottes“, която може да бъде закупена в Amazon.

Вятърът го блъскаше като ледения дъх на разгневен бог, минаваше през микроскопичните дупчици на дрехите му, намери си път даже и под шлема и изби сълзи от очите му. Над Вийон се простираше невероятно ясното звездно небе, каквото дори тук може да се види само в безкрайно черна и студена нощ. Не можеше да включи фара, защото щеше да се вижда отдалече. Въпреки това караше АТВ-то¹ с пълна газ през безбрежната равнина. Зелената картина, която виждаше на уреда за нощно виждане, беше измамна, често в последната секунда разбулваше прикрити препятствия от рода на големи скални блокове или мършата на някой див кон. Променяха се само вибрациите на кормилото в ръцете му; теренът наистина беше като разоран. Неведнъж блъскаше предните колела в някоя бабуна и само на късмет успяваше да си върне контрола над машината.

Йодадхараун² е някак неестествен пейзаж. Едно от най-големите полета от лава на Земята, останало от гигантско вулканично изригване. Преди е било място, на което са прокуждали престъпници, а днес е идеалната дестинация за своего рода изследователско заточение за учени като него. Никога не е било нещо друго освен заточение. Робия в служба на анонимни лакоми инвеститори. Паразити, които се хранеха от плодовете на работата му и му отказваха всякаква форма на признание. В изследователска област като неговата всеки учен би бил обречен на анонимност. Специализираните списания никога не споменаваха личността му, за разлика от резултатите му. Без значение колко брилянтни бяха те, никой не би му стиснал ръката, а изобщо пък да не говорим за съответен превод по сметката му.

Разбира се, Вийон изобщо не се съмняваше в правилността на решението си. Никога не се съмняваше. Прекалено дълго беше поставял способностите си в служба на концерна – сега беше дошло време да прибере реколтата. Трябваше само да покаже компактдиска на клиентите. Това ще ги убеди. Ако успееше да се добере до там.

Зебинг не му беше объркал сметките, но все пак го бе принудил да избяга доста по-рано от първоначално планираното. Далеч преди уговореното време, когато щяха да го вземат от станцията. Значи не му оставаше нищо друго, освен да се приближи колкото се може по-близо до брега. Преди ловците на концерна да са тръгнали на лов за него.

Още не беше завършил мисълта си, когато усети, че течението го дръпна. Хвърли поглед през рамо, колкото да види странно беззвездно петно точно над него. Даде пълна газ в абсурден опит да избяга. Острата болка го настигна без усилие и впи нокти в рамото му. Оттам из тялото му се разля топлина, а изтръпването обезчувстви ръцете и краката му. Сетивата на Вийон го напуснаха още преди едното предно колело на АТВ-то да се блъсне в скалата и машината да се преобърне. Черната нощ вече изпълваше главата му, когато тялото му отскочи и прелетя последните метри във въздуха.

* * *

Той се олюля в бледата реалност на някакъв бял коридор вследствие на страничните действия от упойката, която вече го отпускаше, но от която крайниците му все още тежаха. Някакъв мъж се появи пред него, а след него и още един. Не го бутаха, но го подпираха винаги, когато колената му поддаваха. Безкрайно дълги коридори като този с годините бяха станали като дом за Вийон. За него бялата изкуствена светлина беше станала дневна светлина. Но все пак под действието на бавно напускащите го странични ефекти от упойката тези коридори му действаха странно, все едно контурите на помещението не само привидно, а наистина се събираха в далечината. По-скоро му се струваше, че коридорът наистина се стеснява, сякаш архитектът беше претворил някаква сюрреалистична идея в реалната сграда.

Отворените врати в двата края на коридора, зад които бяха скрити кабинети и малки лаборатории, му изглеждаха като дупки в бетона, които странни същества са изкопали в стените. Докато подминаваха, погледът му се плъзна по оскъдната мебелировка на един от кабинетите, в който някакъв мъж с бяла риза и вратовръзка беше зает да реди папки една върху друга. Зад себе си вече имаше множество кули от книги. Прекъсна дейността си за малко, за да разгледа мръсния мъж и двамата му едри спътници, които го съпровождаха от двете страни. На Вийон му се стори, че е прочел в погледа му нещо като страх или гняв, и се усмихна, когато отмина стаята. Сега от ляво и от дясно се редяха не врати, а прозорци. Сигурно се намираха в някоя от топлите връзки, свързващи като мостове четирите сгради, които се издигаха в небесата като крайъгълните кули на някаква крепост. В хода на работата си през последните години беше идвал най-много дузина пъти в централата на концерна. Но поне при малкото му посещения се бяха държали с него като със звезда.

Все пак повечето време беше прекарал горе в Исландия, в Комплекс 8.

Червената светлина на изгрева полягаше топла по кожата му, когато минаваше покрай един от източните прозорци. Слънцето точно се издигаше над обраслите с гора хълмове – гледка, която беше не просто прекрасна, а някак радващо реалистична. Той реши, че от минута на минута му става все по-добре.

Скоро след като минаха по моста, срещнаха жена, която носеше огромна купчина книги, с необичайно бледо лице и толкова късо подстригана коса, че изглеждаше някак неженствена. Този път беше сигурен, че в погледа ѝ прочете не страх, а гняв. След като се разминаха, той не се обърна, за да провери дали наистина тя се изплю, след като мина край него, или само така му се стори.

Накрая го въведоха в една от големите зали, която познаваше от множеството конференции. Висока, с прожекционен екран. В плота на всяка маса бяха вградени плазмени монитори с клавиатури, които можеха да се изправят. Срещу екрана имаше стена от черно стъкло. Както Вийон знаеше, тя беше полупрозрачна. Обикновено зад нея пребиваваха различни съветници и психолози, които внимателно наблюдаваха участниците в конференциите и предоставяха анализите си на ръководството на концерна. Тези невидими съветници бяха особено важни при изготвянето на договори, защото можеха да дадат решаващи указания дали другата страна от преговорите премълчава нещо или пък можеха да кажат как най-ефикасно да бъде притисната.

Днес тук щяха да разпитат Вийон. Естествено, според тях това беше един вид анкета, но в крайна сметка си беше разпит. Той го знаеше, а и те знаеха, че знае.

Без да се колебае, Вийон седна начело на конферентната маса срещу стъклената стена. В крайна сметка се касаеше за него. Той беше главният герой. Всички експерти от другата страна трябваше да могат спокойно да се взират в него. Искаше по някакъв начин да им се изсмее в лицата.

Другият мъж влезе в залата почти веднага. Висок, облечен в типичен за концерна костюм, той седна, като преди това свали сакото си. Щеше да продължи дълго, но Вийон беше подготвен и за това.

– Как сте, д-р Вийон? – осведоми се необичайно тихо мъжът, остави на масата една папка и отвори плазмения дисплей от плота на масата, без да удостои Вийон даже и с поглед. – За съжаление се наложи да ви дадем по-голяма доза – продължи той пак така тихо, докато отваряше различни папки.

Най-накрая погледна Вийон. Може би към края на трийсетте, с тънка тъмна коса и закръглени очила, които биха отивали на някой по-млад студент. Сивата тридневна брада се спускаше по бузите му също така пестеливо, както и косата му. Сигурно беше особено способен, че да му поверят разследването на събитията в Комплекс 8.

Вийон се усмихна:

– Да ми дадете? Звучи все едно сте ми сипали успокоително в чая. Хората ви ме простреляха със снаряд с упойка като за добитък.

Другият веднага попита с подчертано тихия си тон:

– Защо избягахте от нас, д-р Вийон?

Докторът разглеждаше ръцете си.

– Как се казвате? – попита той.

– Ако това ще улесни разговора ни, името ми е Мерц.

– Можем да си спестим всичко това, г-н Мерц. Комплекс 8 вече представлява само една пушеща дупка в земята. – Вийон намигна на по-младия мъж. – Въпреки това аз мога да ви предоставя данните.

Бръчка като мълния пробяга по челото на Мерц:

– Това пак ни връща на въпроса защо избягахте.

– Страхувах се за живота си – обясни Вийон, като се усмихваше. – Изведнъж онова чудо се надвеси над мен. Случвало ли ви се е да се конфронтирате с оръжейните системи на Команч?

Хеликоптерът се бе появил изневиделица. Според първоначалния план на Вийон трябваше да го вземе друг хеликоптер, преди да са го усетили. Зебинг беше провалил плановете му.

– А защо се страхувахте? Та нали успяхте да избягате от Комплекс 8. Единственият оцелял.

Вийон прокара ръка през мазната си рошава коса. Досега не му бяха дали възможност да се изкъпе.

– Изпълних задачите си, както се очакваше от мен. И това, че все още съм жив, си е чист късмет.

– За последно имахме контакт с Комплекс 8 преди около девет часа. Вчера, 16-ти май, точно в 21:36 часа. Една сателитна снимка показва изригване на топлинно лъчение около 0:52 часа точно на мястото на Комплекс 8. Очевидно в този момент са били запалени множество високотемпературни заряди, които са изпепелили сградата. При този пожар, според това, което установихме досега, са загинали всичките седемнадесет души от персонала. Но не можем да го потвърдим, защото при запалването на високотемпературен заряд изгарят дори и костите. Вие би трябвало да сте осемнадесетият. – Мъж кимна към прожекционната стена.

На нея се появиха снимки на изгорелите руини на Комплекс 8. Отвън не можеше да се познае, че е било лаборатория. Двете подземни нива бяха скрити под стара хижа, която беше нещо обичайно за исландския пейзаж. Само че хижата беше изчезнала. Не беше останало нищо друго освен черен кратер в подножието на обрасъл с трева хълм.

Снимките на вътрешността бяха очарователни по някакъв особен свой начин.

Някога белите коридори се бяха превърнали в черния комин на някаква гигантска пещ.

Нямаше трупове. Само пепел.

Мерц зададе най-съществения въпрос от всички, особено тихо:

– Как се стигна дотам?

– Беше необходимо.

– Вие ли предизвикахте експлозиите?

Вийон кимна и махна с ръка:

– Нямаше да ви хареса, ако не го бях направил.

– С други думи, в Комплекс 8 се е стигнало до инцидент, който е направил задължително дезинфекцирането на сградата?

– За съжаление.

– Вие ли го решихте? На цената на седемнадесет човешки живота?

Вийон се почеса по гърлото, което го сърбеше от засъхналата пот.

– Доколкото знам – каза той, – сътрудниците ни подписват клауза, която изключва обезщетение за семействата им при такива случаи. Значи пределно ясно сте съзнавали, че може да възникне такава ситуация.

– Д-р Вийон, Вие не за пръв път сте замесен в нещо подобно.

Той кимна към прожекционната стена, но Вийон не се обърна. Бяха старите снимки на умиращи тела. Камерите бяха документирали от дузина различни ъгли борбата на шестимата му сътрудници със смъртта. При предишното разследване тези снимки му бяха показвани неведнъж. Видът на телата, които бяха осеяни със забрали, разпукващи се рани, беше спрял да го плаши, точно както и шокираните, изпълнени с болка лица на умиращите му сътрудници. Накрая от ъгълчетата на очите им беше потекла кръв. Най-големият принос към науката, който някога биха могли да окажат шестимата таланти.

Вийон продължи да не гледа снимките. Вместо това прекалено съсредоточено разглеждаше мръсотията под ноктите си. Кървави остатъци епител, които беше изчегъртал от мръсната си кожа.

– Винаги когато достиженията на моя труд ви докарват печалба, изненадващо никой не ме пита за необходимите жертви – обясни той. – Тогава мъжете и жените знаеха много добре, какво търсехме там в Еквадор. Част от работата ни е да поемаме този риск. Ако очаквате от нас да изчовъркаме непознати вируси от кората на дърветата в неизследваната част на джунглата, може да се случи така, че някой да хване хрема.

Мерц беше опрял единия си лакът на облегалката на стола и подпираше брадичката си с ръка. Известно време мълчеше и го гледаше.

– Растете, Вийон, развивате се – каза той. – Тогава бяха шест. Този път са седемнадесет. Колко ще бъдат следващия път?

– Търсите някого, комуто да припишете вината, но с мен не сте познали. Сега бих желал да си взема душ.

– По-късно. – Мерц набра нещо на клавиатурата си. – Искам да ми обясните какво се е случило вчера там долу.

– Е, в късния следобед имаше аларма за заразяване на подниво 2. С оглед на това, цялото ниво беше изолирано, както предписват указанията за такъв случай. – Изолирано не значи само, че нивото е напълно уплътнено. Означава и че нищо и никой не може да го напуска. Изолацията означаваше смъртна присъда за всички хора, които се намират вътре.

– И как точно се стигна до това?

Вийон скръсти ръце на корема си:

– Подобна аларма се включва например, когато избухне пожар, някой от шлюзовете под налягане са отвори поради технически дефект и налягането в централната лаборатория се повиши, или когато се счупи прозорец. Тази обаче беше задействана ръчно. От една сътрудничка от засегнатото ниво.

– И защо?

– Тогава не знаех. И се опитах да установя контакт с екипа.

– Те какво ви съобщиха?

Вийон вдигна рамене:

– Нищо, не можах да извикам никой да дойде до терминалите. Според камерите и микрофоните долу цареше паника.

Мерц натисна бутон от клавиатурата и погледът му се насочи към прожекционната стена. Вийон също се обърна.

– Това са някои от записите, които носехте със себе си на компактдиск – каза Мерц.

Първите кадри бяха от централната лаборатория, която приличаше на арена. Виждаше се група от осем учени, обърнати в една и съща посока. Един по-едър мъж говореше и нервно жестикулираше към присъстващите. Въпреки усилията му да успокои екипа изведнъж една жена се отдели от групата и задейства бутона за алармата до вратата.

– Сега тя включва алармата – излишно обясни Мерц. – Можете ли да ни обясните какво се е случило преди това?

Вийон се ухили кисело:

– Аматьори в действие

Мерц маркира с курсора на мишката главата на едрия мъж, който се опитваше да успокои групата:

– За д-р Зебинг можем да кажем всичко друго, но не и, че е аматьор.

– Само че може би вече сте забелязали, че вашият скъпоценен д-р Зебинг точно се опитваше да предотврати включването на алармата, макар на тези хора очевидно да им бе напълно ясно, че има опасност от зараза?

– Това по-скоро означава, че той е знаел, че в крайна сметка от тази ситуация няма да произлезе никаква опасност.

– Слушайте – каза Вийон, – много съжалявам, че в лицето на Зебинг съм изпепелил един от основателите на този концерн, но за всички нас би било доста неприятно, ако сега той си свиркаше и вървеше към някой летищен терминал и превръщаше туристите в биологични бомби. И с оглед на това: все пак по-късните снимки доказват еднозначно, че в лабораторията е имало заразяване.

– Дори и да имате право, остава въпросът дали е била необходима дезинфекция на Комплекс 8. Изолация и карантина биха били напълно достатъчни. Би трябвало първо да се свържете с нас.

– Бих го направил, ако беше възможно. – Вийон пристъпи към един от високите прозорци. Оттук имаше пряка гледка към свързващите мостчета между двете сгради. Сътрудници на концерна се движеха като мравки работнички от единия блок към другия, като носеха мебели, купчини с папки и книги. Очевидно няколко отдела се преместваха. – Зебинг беше прекъснал външната връзка. И после ме принуди да пусна запалването. Разгледайте все пак и останалите записи.

– Тези тук?

Вийон само завъртя глава настрани и погледна трепкащите образи на стената. Сбирката на учените се беше разпаднала. Отделни хора се движеха по коридорите, но не вървяха безцелно, както обикновено, когато ги наблюдаваха през охранителните камери. Изведнъж заприличаха на хора, пристигнали в нова за тях среда, мотаеха се бавно като пациенти на старчески дом, страдащи от деменция, които си търсят стаите. Или се замръзваха на място и се взираха със стъклен поглед в тавана, или вътрешно си се усмихваха. Други сами си говореха, някои диво жестикулираха, а трети пък се свиваха. На някои от кадрите се появяваше същата жена, която беше включила алармата. С приканващи жестове тя се опитваше да успокои колегите си. Но те, изглежда, изобщо не я забелязваха, дори и когато тя стоеше точно пред тях.

– Това се едни изплашени хора. Къде виждате признаци за зараза?

Вийон кимна с обиграно разбиране.

– Да, сега и аз забелязвам. Свежи са като репички и само леко са дебилни – добави с усмивка, но без хумор той. – Превъртете малко по-напред и ще видите какво мило парти са си устроили вашите здрави работници.

– Няма други кадри.

Вийон се обърна.

– Естествено, че има – каза той. – И двамата знаем, че записваме нон-стоп.

– Това е всичко, което разполагаме.

Вийон се взря в Мерц.

– Анализирайте CD-то – настоя той, – записите трябва да са там. Не бяха минали и два часа от включването на алармата и там долу стана ад. Безумен бяс, истерия, автоагресии… пълна програма. Знаех, че трябва да запаля зарядите, очевидно беше.

Мерц мълчеше и го гледаше изпитателно.

Демонстративното спокойствие на този млад тиквеник провокираше Вийон и след малко той повиши тон:

– Слушайте, онези долу точно бяха екзекутирали една колежка.

Спомни си как видя същата жена, която беше включила алармата, по-късно напразно да се опитва да успокои учените. Насякоха я. Не че това беше кой знае каква загуба за науката. Но все пак смъртта ѝ беше доказателство за невинността му. Но без CD-то информацията му беше безполезна. Дали не се е повредило при бягството му навън? Подобни носители бяха почти неразрушими. Освен това той носеше диска в специална сигурна кутийка. Сигурно при записването на информацията се е получила някаква грешка.

– Ще ви издам, че пропускате страхотно шоу. Имам предвид, че това, което ги владееше, не бяха халюцинации или видения. Бяха изпаднали в някакъв вид лудост.

– Вие твърдите, че Зебинг е прекъснал външната връзка – посочи Мерц. – Доколкото аз знам, това е невъзможно да се направи от долу.

– Той можеше.

– Разбирам. – Изражението на Мерц не оставяше никакво съмнение, че изобщо няма вяра на Вийон. – Какъв вид вирус беше това?

Вийон се ухили:

– Нещо ново… не, всъщност нещо старо. С много коварно действие. И идеално за военна употреба. Пренася се по въздуха.

– Вирусът има ли връзка с трупа, който беше докаран в Комплекс 8 от Чехословакия?

– Защо просто не го кажете? – премигна Вийон. – Поръчахме на мародери да ни го доставят от една черква. Да, точно за него става въпрос. Ние със Зебинг преследвахме една теория, която смятахме за многообещаваща. И успяхме.

– И какво общо имат шестстотингодишният труп на някакъв епископ с конструирания от нас вирус?

Вийон поклати глава:

– Благодарение на мумифицирането старецът беше доста свеж за възрастта си, а без съмнение бе от правилната епоха. Впрочем вирусът не е бил конструиран. Идентифициран – да, а след това изолиран, анализиран и репродуциран. И накрая пуснат на свобода от глупост. Какъв малшанс. – Той се засмя. – Добрата новина е, че причинява точно това, което се надявахме.

– За каква теория става въпрос?

– Тя е на един англичанин… Върнън Крамър. Той изследвал статистически появата на религиозни безумия, като например изгаряне на вещици, и решил, че разпространението на подобни събития протича по модел, подобен на чумите. Той ги сметнал чисто и просто за симптоми на инфекция, причинена от все още непознат вирус. Естествено, идеята изобщо не допада на Ватикана. Но ние открихме този вирус в тялото на епископа, който е живял в епоха на особено чести пристъпи на религиозна истерия.

За учудване на Вийон, изглежда, Мерц не се заинтересува от теорията на Крамър. Мъжът следваше с върха на показалеца си профила на издадената си брадичка, докато се взираше в нищото.

– Дори и долу да се е стигнало до някаква инфекция каза той, – карантината би била напълно достатъчна мярка.

– Бих се съгласил, ако многоуважаемият д-р Зебинг от своя страна беше спазил предписанията. Ако се стигне до заразяване, нивото трябва да се изолира. Всеки знае този начин на процедиране. Всеки знаеше, че ще бъде заключен долу в лабораторията, ако това се случи. Но Зебинг злоупотреби с влиянието си на шеф на концерна. Той се ухили на камерата и после въведе своята супер-парола.

Мерц се намръщи.

– Каква супер-парола?

– Никой освен него не знаеше тази тайна вратичка в системата, това беше негова лична привилегия, ако някога бъде заключен там долу. Парола, с която изолацията може да бъде вдигната отвътре. И точно тя му позволи, от долу, да изключи външните комуникации, преди някой тук да забележи какво става там.

– И след като установихте, че заразеният екип може да излезе, задействахте експлозиите чрез релето за време?

– Щяхме да имаме проблем, дори и само един от тях да беше успял да излезе.

Единият ъгъл на устата на Мерц се изви нагоре. Изглеждаше като напразния опит за усмивка на човек, чието половин лице е уморено.

– Смятате, че вие бихте загинали, ако ви бяха пипнали. В крайна сметка сте предизвикали инцидента и заразата долу в лабораторията. – Той посочи към прожекционната стена.

Там Вийон можеше да види записите от една друга камера в централната лаборатория, които бяха заснети малко преди да избухне паниката. Мъж и жена в бели престилки сочеха поразено нещо на пода. Мерц приближи образа. Благодарение на високата разделителна способност на камерата ясно се различаваше разбитият съд за проби.

– В този момент, д-р Вийон, вашите колеги забелязват счупения съд. И той не се намира в ядрото на лабораторията, където се влиза само със защитни костюми, а в подготвителното помещение преди него, в което се преобличат работниците. Тези хора не са имали никакъв шанс.

– Как ви хрумна, че точно аз трябва да съм поставил съда там.

– Обикновено всички осемнадесет сътрудници се намират на подниво 2. Липсва само един и това сте вие. На вашето CD няма никаква информация за часовете преди това. Ние приемаме, че предвидливо сте изключили камерите, преди сам облечен в сигурен защитен костюм да заложите капана на вашите колеги. После сте навестили шлюза за обеззаразяване пред асансьора и така сте ограничили разпространението на вируса нагоре.

Вийон се ухили кисело.

– Защо ми е притрябвало да правя нещо толкова отвратително? – попита той.

– Защото такъв е бил методът ви на действие и в Еквадор. Имате нужда от човешка тестова група. И безскрупулно използвате колегите си. Колкото повече хора реагират на вируса в хода на теста, толкова по-убедителна е демонстрацията.

– Имате забележителни фантазии, Мерц – отвърна Вийон. Съзнаваше самодоволната си усмивка, когато ясно си спомни, как облечен в защитен костюм, беше инжектирал вируса в резервоара за вода на техния контейнер в Еквадор, докато колегите му още спяха.

– Вие избягахте от нас.

– Трябваше да ви почакам ли? Знаех, че ще се стигне дотук. Не обичам разпитите.

– На кого искахте да продадете сведенията, д-р Вийон? И защо те не дойдоха да ви вземат?

– Блъфирате. И аз го мога. – Постави показалец на устните си и се вгледа в тавана, като че ли го беше озарило някакво особено прозрение. – Знаете ли кое намирам за странно? При онова грозно въстание в Иран преди две години… – Вийон си надяна едно отиграно объркано изражение. – Да видим… мога да се закълна, че симптомите на чумата, от която измряха въстаниците в базата си, бяха сходни с тези на хората ми в Еквадор. – Той си издърпа един стол близо до Мерц, подпря ръка на масата и се приведе съзаклятнически към него. – Нека ви обясня нещо. Ние не сме само учени, ние сме и бизнесмени. С моите познания вие, вашите колеги и аз, и преди всичко момчетата зад стъклото, можем да спечелим сума ти мангизи. – Той намигна и същевременно се ухили глуповато. – Но затова трябва да провеждат тестове. От време на време се случва някой да хвърли топа. Което, разбира се, е трагично, но то ни движи напред. Така че хайде да забравим цялата тази история и да видим какво можем да направим заедно. Аз мога да ви предложа данните за устройството на малкото копеле, което направи толкова впечатляващ дебют в Комплекс 8.

Изведнъж Мерц се подсмихна:

– Е, добре. Какво му е толкова специалното на този вирус?

– Предизвиква прояви на религиозна лудост. Богоявление, религиозен екстаз. Видения като от калпав учебник по вероучение за шестокласници. Изглежда, колективното съзнание закотвя определени архетипни представи в главите ни. Дори в главите на учени като Зебинг. Вирусът освобождава тези картини. Ако не бяхте прекалено тъп, за да пуснете едно CD, бихте могли да чуете как хората долу в лабораторията започват да се молят на Бога, когото си въобразяват, че виждат на мониторите или в отражение на някоя стъклена повърхност. На Него или на Божията майка, или на някакво си хиндуистко божество. Бихте могли да видите как се самобичуват с грейнали погледи или как падат на колене из коридорите. Бях свидетел как разпънаха една млада жена с акумулаторна бормашина, защото се опитваше да ги убеди, че всички те страдат от халюцинации. Естествено, това функционира не само при християни, а и при мюсюлмани, хиндуисти, будисти и какви ли още не. Доказахме теорията на Крамър.

– И кое му е особеното?

– Кое му е особеното? Най-малкото самата мисъл, че сме намерили доказателство, че религията е, така да се каже, заразна болест. – Вийон се засмя и за секунда му се стори, че е забелязал проблясване в погледа на Мерц. Дали младият мъж беше вярващ? – Не е ли жестоко? Само си помислете за ползите, които може да се извлекат! Представете си, че ви е нужен повод да нападнете фундаменталистка държава. Никакъв проблем. Разпръсквате нещото, изчаквате населението да изпадне в религиозна лудост и после спокойно изпращате там войските си – естествено, от хуманитарни причини. А на тях не им остава нищо друго, освен да изпозастрелят изкукалите откачалки. Това търсене на причина за използването на военна сила все още е досаден проблем за политиците, нали?

– Но тогава и самите войски ще се заразят.

– Грешка. Естествено, че на тях ще им раздадем антидот. – Нямаше как да не се усмихне, когато се сети как се зарази. Зебинг му беше отказал да експериментира върху себе си, но това не го беше спряло. – Освен това… – добави той – …и това е следващото предимство: действието на вируса е локално ограничено, защото в следващите си поколения той губи способността да се възпроизвежда. Отмира от само себе си. Можем да го докажем с изпитния върху животни.

– Само че за да разберете дали причинява желаните от вас халюцинации, сте имали нужда от хора, върху които да тествате.

Вийон се усмихна иронично.

– Нека все пак да погледнем на инцидента в Комплекс 8 като на доза късмет в нещастието – каза той. – Слушайте, имам предвид и вас, господа зад стъклото. Всички знаем, че възложителите ни биха имали голям интерес към биологично оръжие като това. А от мен ще получите упътването за устройството на малките душевни терористи, както обичам да ги наричам аз.

Мерц подпря лакти на масата и постави показалци пред устните си, така че образуваха връх на триъгълник.

– Имате ли вече антидот?

Вийон се ограничи с надменно кимване.

– Откъде да знаем, че вече не сте продали информацията на друг клиент? – попита Мерц.

– Не се получи. Всъщност исках да напусна станцията два часа по-късно. Със своята супер-парола Зебинг ме принуди да задействам взрива много по-рано. Така още никой не ме чакаше и вие успяхте да ме заловите.

– Възможно е да сте прехвърлили данните предварително.

– А как мислите, за какво ми беше онзи диск? Естествено, че за доказателство. Качих данните в интернет, а клиентите ми щяха да получат достъп чак когато си получа парите. – Вийон разглеждаше ноктите на пръстите си, сякаш бяха важни обекти с научно значение. – По всичко изглежда, че ще се споразумеем. А съм склонен и на отстъпки. Пуснете ме да си ида, платете ми една дребна сума и ще получите информацията.

Мерц се беше облегнал назад със скръстени на корема ръце, като че ли току-що се бе наял до насита. С интерес наблюдаваше някаква точка на челото на Вийон. После се обърна в посока към стъклената стена, при което притисна десния си показалец към ухото си.

Вийон също се подсмихна в посока на невидимите им наблюдатели. Не му убягна едва загатнатото кимване на Мерц в тази посока.

Когато Мерц отново насочи вниманието си към него, му кимна за втори път със свити устни.

В стаята влезе дребен, закръглен мъж, чиято бледа плешивина беше обрамчена със светло рус венец от коса. Той се насочи към купчината справочници, които бяха натрупани на количка до стената насреща. Мерц кимна и на него и мъжът изкара количката от залата.

– Един момент – извика на мъжа и му подхвърли папката на Вийон.

Вийон повдигна вежди:

– Как да тълкувам това?

Мерц се изправи:

– Да кажем, че е във ваш интерес да приключим случая ви, нали?

– Значи приемате? – Всъщност Вийон беше изненадан, че толкова бързо бяха приели предложението му.

– Моля, последвайте ме – произнесе Мерц.

Когато излязоха в коридора, попаднаха сред истинска процесия от работници, които носеха купчини книги и папки.

– Кажете, всички отдели ли се преместват?

Мерц вървеше пред него към най-близкия асансьор. След като натисна копчето, той обясни:

– Да кажем, че пренареждаме приоритетите си.

В кабината на асансьора освен тях двамата се качиха още почти дузина мъже и жени. Всички без изключение бяха заети да пренасят книги и помощни материали. Той отвърна на вторачените в него погледи с широка усмивка; намигна провокиращо на една аристократична блондинка със затворена блуза, но за сметка на това пък с доста къса пола.

– Очертава се доста хубав ден, не смятате ли?

Никой не му отговори.

Когато слязоха от асансьора на партера, той се изненада от броя на хората, които се тълпяха на изхода. От асансьорите и стълбищата, по посока на вътрешния двор между четирите тридесететажни сгради, се стичаха мъже със запретнати ръкави. Всеки от тях носеше нещо – папки, книжа или книги. Всички напираха към паркинга между сградите.

Мравки, помисли си Вийон и почти съжали тези малки роби и безропотното им съществувание. Той не беше от тях, беше над тях, защото взимаше правилните решения, без значение какви бяха последиците. Екипът му горе в Комплекс 8 беше идеалната опитна група. Мъже и жени, които бяха добре размесени етнически и религиозно. А самият Зебинг не беше нищо друго, освен паразит, който се хранеше от научната компетентност на Вийон и по-късно би му оспорил спечеленото.

Пътеката водеше покрай един обрасъл с трева хълм, който напомняше за исландския пейзаж, сред който се беше намирал Комплекс 8. Зад него се простираше падина, в средата на която имаше малко езерце, заобиколено от някакъв вид дзен-градинка. Само че шарките, които иначе бяха грижливо изрисувани в пясъка, сега бяха заличени от хилядите отпечатъци от стъпки. Вийон се взря озадачено в гледката, открила се пред него. Мъжете и жените се стичаха към един хълм близо до малкото езерце.

Само че хълмът не беше естествено възвишение и това обърка и озадачи Вийон. Всъщност беше малка изкуствена планина от натрупани хиляди книги и папки, която междувременно се беше извисила на внушителната височина от поне три метра. Той се огледа и с удивление разбра, че им правят път на тях двамата с Мерц, който водеше покрай планината от хартия. Мерц вървеше все така напред, докато Вийон го следваше колебливо, осъзнавайки погледите, които му хвърляха стотици чифтове очи. Гневни погледи, погледи, пълни с омраза. Доброто му настроение премина в страх.

И тогава видя изправящата се фигура, която го чакаше на другия край на прохода между хората.

При все че половината от лицето беше скрита под дебели превръзки, самото му тъпо аристократично държане го издаваше.

– Зебинг – прошепна Вийон, чийто страх премина в ужас.

Очевидно го бяха намерили близо до Комплекс 8. И го бяха довели тук. Вийон се обърна, искаше да избяга. Но зад него проходът отдавна вече се бе затворил и тълпата напираше към него. С ръце, сключени за молитва, като мърмореха нещо в хор.

Казваха Отче наш.

– Бих искал да ви благодаря, д-р Вийон.

Той се обърна към Зебинг, който му се усмихна, отвори уста, но от нея не излезе и звук. Копелето беше успяло да се измъкне. Някак.

– Вие как…

– Наистина ли вярвахте, че няма авариен изход? Каква полза от супер-пароли, когато отгоре могат да ме вдигнат във въздуха? – Зебинг стоеше на един вид подиум, който също му бяха издигнали от книги. – Искам да ви благодаря за това, че ми отворихте очите и ми показахте пътя към Бога. Беше единствено по рода си познание. Бог ми се откри и… – Изглежда, Зебинг търсеше подходящите думи. – Беше толкова дълбоко откровение, беше невероятно. Господ ми се разкри в своите творения, плана на Божия строеж, който е много повече от структурата на ДНК…

– Това са халюцинации! – изрева Вийон. – Нищо повече освен въздействието на един невротоксин върху по-висшите области на мозъка. –

Еднообразната молитва зад гърба му се превърна в нарастващо мърморене и той усети как пространството около него се свива. Няколко мъже искаха да се спуснат върху него, но Зебинг ги укроти с едно движение на ръката:

– Вие заразихте всеки един тук, наясно ли сте?

– Той е еретик – просъска Мерц. – Имахте право, той не е вярващ. Безбожник и убиец.

– Аз… – Вийон вдигна отбранително ръце. – Не, аз никога не бих…

Зебинг вдигна високо един диктофон и пусна записа. В следващия миг Вийон чу собствените си думи:

– …че сме намерили доказателство, че религията е, така да се каже, заразна болест… От време на време се случва някой да хвърли топа. Което, разбира се, е трагично, но то ни движи напред. Така че хайде да забравим цялата тази история и да видим какво можем да направим заедно… слушайте, много съжалявам, че в лицето на Зебинг съм изпепелил един от основателите на този концерн.

Зебинг му се усмихна състрадателно:

– Тези записи го доказват. Той е неверник и убиец, който уби колегите ни, а искаше да убие и мен. Но без да иска, той ни откри пътя към Бог. И затова сме длъжни да му дадем шанс да се пречисти от вината си. – Той се наведе към Вийон. – Ти искаше да ме убиеш с огън. Няма ли ирония в това, че същият огън може да измие греховете от душата ти? Само няколко секунди страдание, и после ще бъдеш оневинен завинаги.

Вийон ококори очи, когато разбра какво го чака – когато разбра защо е била натрупана тази планина от книги. Знанията в тях бяха загубили всякакво значение в свят, който беше посветен само на Бог. Сега те представляваха само една перфектна клада.

– Както сигурно си спомняте, д-р Вийон, аз също притежавам описанието на строежа на вируса. Това е диханието на Божия глас – По знак на Зебинг мъжете грабнаха Вийон и го задърпаха и забутаха нагоре към върха на планината, към една дървена конструкция от останки от мебели, към която го завързаха с изолирбанд и найлонови връзки.

Долу Зебинг вдигна ръце, като че ли получаваше някакво божествено видение:

– С Божия дъх ще разнесем вярата навсякъде по света. Един нов, по-добър свят, без омраза и неверие.

Вийон опъваше връзките, но единственото, което успя да постигне, беше, че те се впиха дълбоко в плътта му. Под него мъжете и жените изливаха алкохол и бензин върху книгите. Пръски от остро миришеща течност покриха тялото му като мрежа, покриха и лицето му.

Зебинг му се усмихна мило.

– Скоро ще се освободиш от вината! – произнесе и кимна към множеството.

От всички посоки по кладата заваляха запалени топки хартия, откъсната от научни книги, които в новия свят вече нямаха никаква стойност. Свят, в който много скоро щеше да има много клади.

Вярата се върна и донесе огъня.

Молитвите им бяха толкова гръмки, че Вийон не чуваше собствените си писъци, когато пламъците стигнаха до тялото му и започнаха да го поглъщат.

Зебинг засия, когато неверникът се превърна в огнен стълб. Топлината на огъня докосваше сърцето му, душата му и тези на братята и сестрите му.

Още малко, и ще изпълнят мисията си. Божият дъх ще повее като избавителен вятър по света и ще му върне вярата.

Тази мисъл го правеше безкрайно щастлив.

Превод от немски:
Стоян Христов, 2008

Бележка от преводача:

Торстен Кюпер (известен и с прякора Кюперпънк) е немски автор на фантастични разкази, блогър и автор на филми. Разказите му многократно са номинирани и нерядко печелят престижни места в конкурсите за фантастична литература в Германия. Макар реално да живее в Херне, в центъра на Рур, Кюпер е страстен почитател и популяризатор на виртуалния живот в Second Life.

• cподеляне 
• cподеляне 
• cподеляне