През този млад век Атанас П. Славов стана и художник. Зад гърба му вече има пет участия в групови изложби плюс една самостоятелна – „Космографики и фрактанци“, състояла се в София преди десетина години. Освен това негови картини украсяват лицата на алманасите ФантАstika; на редица книги от наши фантасти, на плакати и различни юбилейни сборници; на пощенски марки и пликове от безбрежната Тера Фантазия, в която въображението не се спъва от никакви „земни вериги“… Визуалните сътворения на Атанас са събрани в един електронен албум и в сайта на клуба „Иван Ефремов“, където могат да бъдат разглеждани по всяко време – за разлика от градските галерии с тяхното работно време от-до, почивни дни и отпуски.

Александър Карапанчев

Калин Николов

Фантастичната реалност
в компютърната живопис на Атанас П. Славов

В пролетните месеци един от авторитетните седмичници посвети притурката си за култура на фантастичното изкуство и актуалните събития в клубовете, свързани с бъдещето, прогностиката или утопията. Поводът бе предстоящият Европейски конгрес в тази област – събитие от сериозна величина за феновете от Стария континент и дори в света, – който ще се проведе евентуално у нас… Дотогава върху вестникарските страници бяхме виждали цялата ни нова и стара класика, обяснена с езика на популяризиращото изкуствознание и неговия нов клонинг, рекламата. В същото време делегация от българските организатори бе посетила бивша зам.-министърка на културата. От нея те чуха, че многогодишното движение за фантастично изобразително изкуство в България – това единствено неформално художническо движение у нас през отминалите десетилетия – не било съществувало…

И така, във вестника, напук на онези най-често реминисцентни заемки от постмодерни вълни и познатата родна класика, се бе появила една нова визия, чиято неочакваност превръщаше изданието в нещо оригинално и ново. Художникът на тези впечатляващи произведения дори не бе „професионалист“ в рутинния смисъл на понятието. Но той бе обичал много години магията на изобразителните изкуства, бе работил и другарувал с художници, бе израствал като фантаст (и писател, и теоретик) покрай необята на оригиналите или репродукциите, бе съхранявал албуми и ровил из компютърните сайтове на лов за добри изображения… Атанас П. Славов, така се казва творецът, не се нуждае от нашето великодушие, за да се нарече вече и художник. Авантюрист по съдба и собственик на биография, красяща живота на стойностните американски писатели – маркшайдер, дърводелец, мебелист, редактор, съставител на сборници и автор на разкази, а и на роман, издател, разрушител на собствената си издателска империя, общ работник… – изкуствата, изглежда, са областта, чрез която той намира поредната сила да се преобразува. Смятам за важен факта, че Атанас П. Славов е написал предговора към едно от двете албумчета с фантастични картини от началото на 80-те години, популярни зад граница като единствените издания на неофициална българска живопис…

Веднага трябва да се поясни, че въвеждането на компютърния език сред пластичните принципи на изображението не е нито ново за света, нито е шокираща практика в много най-съвременни визуални жанрове. Учудваща и едновременно обяснима е приликата в международния речник от средства, използван сред изявяващите се в тази област.* В редица от случаите те дори не се подписват с истинското си име, а и не е ясна множествеността от субекти или технически лица, довели до последната фаза на самата творба.

Българското изкуство обаче, нарочило си няколко коловоза, често забравя средновековните космически карти от църквите в Арбанаси и Драгалевци, и летящия човек от Христо Станчев (помни се неговата „На нивата“), и диаболизмите на Георги Машев, и митологичните призраци на Александър Мутафов, и абстракциите на Васил Иванов, и безтегловно летящите към своето духовно пространство хора на Атанас Пацев. Може би затова космическото чувство на Наско Славов запълва не просто празнините, колкото внася равновесие за философското право на художника да бъде създаден от любовта си към нещата в изкуството. От друга страна, творбите му са съставени с все още недостъпния инвентар от формули и пиксели, цифровизирани изображения, файлове, формати, векторни фонове и т.н., нещо, което малко български художници осъзнават като паралел на емоционалната си интелигентност. И така – Академията (отглеждаща колегиалност, в резултат на която например некрологът на младия скулптор Христо Христов, покорител на Еверест, бе скъсан още на втория ден и повече неподновен) със станалата традиционна практика преподавателите да вземат пари за приемане там, или художествените училища (толкова бедни, че обновяването на една тоалетна се показва като национален подвиг в „Шоуто на Слави“) все още трудно могат да тръгнат с обучението в стимулиращи модела му версии. По-скоро напротив… А подобен инат е оприличим с онези някогашни художници, които са се подигравали на Паоло Учело, че се вълнува от перспективата и математическия скелет на пространството.

Както казах, картините на Атанас П. Славов са резултат на привързаност към фантастиката и етап от съвместното дълголетно съжителство с нея. И тяхната поява не ме изненадва: през 1982 година двамата имахме шанс да видим творбите на зачеркнатия от средата си художник Васил Иванов, починал (както беше модерно за такива) в психиатрия. Ние гледахме шедьоврите на вълшебника, а Наско така и не криеше своето вълнение пред тоя неочаквано разнообразен, необятен, философски свят…**

* В едно интервю Атанас споделя: „На онези, които ще познаят в изходния материал на картините ми фрактали, ще им припомня любимата поговорка на скулпторите: „Тя, статуята, си беше вътре в камъка, аз само махнах излишното“. И аз така: „Картините бяха сред генерираните от фракталния генератор шарении. Аз само махнах излишното. Е, и прибавих нужното“. – Б. ред. 

** Тази статия излиза за първи път в списание „Усури“, брой 7 // 2004 г., а по-късно е поместена в сборника с избрано на Атанас П. Славов „Пентаграм“, 2014 г. – Б. ред.