Отговорен редактор за публикацията: Богдана Тепавичарова
Оля Славова
Всички стихии на живота в едно
разказ
Откъс от апокрифни текстове от Изгубената ера
„Били времена, преди хиляди години, когато маговете не били такива, каквито са сега. Тогава те се раждали с магията си. Предавали дарбата си на всяко следващо поколение, без да е необходимо обучение, за да бъде овладяна. Инстинктът бил достатъчен и когато младият магьосник достигнел определена възраст, тя малко по малко се пробуждала и ставала все по-могъща. В магьосническо семейство никога не се раждало повече от едно дете. Това дори се смятало за проклятие, но не било и нужно. Магията дарявала всеки един мистик с дълъг живот и вливала в тялото му жизненост и младост.
Но в едно от семействата се родили две деца. Момченцето се появило на бял свят съвсем неочаквано, точно една минута след момиченцето, и за броени часове хвърлило в смут целия магьоснически свят. Последния път, когато се случило подобно нещо, двете деца били пораснали, сякаш закърмени със зло, и предизвикали война, продължила сто години. От тогава такива хора се смятат за прокълнати – те и семействата им.
* * *
Малко след като сме се появили на бял свят и сме проплакали за пръв път, баща ни заварил майка ни издъхнала в потъналото от собствената ѝ кръв легло. Не била способна да понесе срама и позора, които ѝ донесло майчинството. Баща ни беше силен духом човек, но още щом съзрял мъртвата си съпруга, разбрал какво ще последва, ако отгледа „прокълнатите“ си деца сред останалите. И така, двамата със сестра ми отраснахме в планината, далеч от хора и магьосници. Баща ни бе едновременно родител, възпитател и учител…
Когато навършихме тринадесет години – времето, по което магията ни трябваше да започне да се пробужда, – баща ми ни разказа историята на нашето раждане, какви сме и от къде произхождаме, за майка ни, за братята близнаци, предизвикали стогодишната война, и ни накара да се закълнем – усетим ли някога мрака и хаоса да си проправя път към душите ни, сами да сложим край на живота си. Децата на магьосниците съзряват много по-рано от децата на обикновените хора. Макар и в такава крехка възраст ние осъзнахме колко важни са бащините думи – тук не ставаше въпрос само за мен и сестра ми, а за цялото човечество. Заклехме се да сторим онова, което трябва, когато моментът настъпи.
И ето че този момент дойде… Две поколения по-късно.
Чувството от обземащата ума и тялото магия е опияняващо, неописуемо. Не мога да го сравня с никое друго. Винаги единият знаеше какво усеща другият – неговата болка, радост, дори мислите му. С течение на годините овладяхме магията – това бе заложено в кръвта ни, – създавайки единствено добро. Баща ни казваше, че по-могъщи магьосници светът още не е познал, и всеки път с горчивина добавяше – няма и да познае. Той си отиде от света с усмивка, щастлив, че е успял да опази чедата си от тъмнината. Но тя навлиза в душите като неканен, непознат гост. Не я познахме, когато почука на нашата врата, в самотната планина, където за толкова години не срещнахме нито едно човешко същество. И винаги е съпроводена от добри намерения. Със силата на магията, обединена от връзката, която имахме помежду си, създадохме нещо прекрасно. Неговите съставни частици бяха четирите елемента на нашата магия – самите природни стихии – огън, вода, въздух, земя. Израснали в дивото успяхме да направим нещо, което никой друг не би постигал. Въплътихме природните стихии в материя и ги събрахме в единна цялост. Ясно си спомням как красотата на суровата им мощ ни бе опиянила – бе точно както когато почувствахме първата искрица магия в себе си – отначало слаба, но все по-неудържима след това. Часове след като се отърсихме от огромното изтощение, в един и същи момент, и двамата проумяхме какво сме сторили. Искахме да сътворим красота, а създадохме най-мощното оръжие, в каквото би се превърнало творението ни, ако попаднеше в неподходящи ръце. Притежателят му би могъл да контролира цялата природа и чрез нея да погуби света, но само докато то е едно цяло. Опитахме да го унищожим, но това се оказа невъзможно. Единственото, което постигнахме след няколко изтощителни дни, бе да го разделим на четири парчета.
Потегляме още сега, веднага щом привърша тези редове. Всеки от нас ще вземе по две парчета. Всяко тях ще бъде скрито в четирите посоки на света, отделени едно от друго, защитени от своята магия и пазени от чудовищни създания. Те никога няма да бъдат събрани отново в единна цялост, никога!
Сълзи премрежват очите ми. Това е последният път, когато виждам сестра си. Време е всеки от нас да изпълни своята клетва.“
Призраци
Облаците все по-плътно се скупчваха в небето и закриваха залязващото слънце. Тази вечер Луната и звездите нямаше да осветяват пътя му. Вместо това Вятърът и Гръмотевицата щяха да водят вечния си спор кой от двама им е по-могъщ, докато Ян се луташе из самотните нощни улици на столицата на великата Империя. Беше време да потърси подслон. Но това, което го бе довело толкова далеч от родното място, движеше краката му в посока, различна от тази, където щеше открие така желания отдих. Времената бяха опасни – там, от където Ян идваше, градът опустяваше след падането на здрача. Тук не беше по-различно и от няколко минути младият мъж усещаше, че е следен. Почти сигурен бе, че е човекът, който му е нужен, в противен случай, досега щеше да бъде нападнат. Продължи да върви и не след дълго от сенките изникнаха двама едри мъжаги. Бяха се приближили до него доста повече, отколкото предполагаше, че ще успеят, без да ги забележи.
– Добра вечер, страннико – проговори единият, а другият мълчаливо кимна вместо поздрав. – Предполагаме какво е довело един прочут Ловец в нашия скромен град. Ако мислиш, че бихме намерили тема за разговор, ще ни придружиш до някое… – мъжете едновременно се озърнаха във всички посоки, като по даден знак – … по-приятно място… – Те пристъпиха напред, излязоха от тъмнината и най-сетне уличната лампа освети лицата им, покрити с множество белези. Фигурите им бяха поразително еднакви – едри и набити, а на скръстените им пред мускулестите гърди ръце Ян различи татуиран ястреб, разперил крилете си в полет – знака на Императора.
„По-приятното място“ се оказа тясна и мрачна стаичка в градската таверна. Бяха се озовали в нея след безкрайно оглеждане през тъмните улички, докато не стигнаха до задния вход на таверната.
– Такаааа… Не си падам по дългите приказки, ясно? – Това беше приказливият. – Както виждаш, ние сме стражите на императора. Той има задача за теб и ще ти плати от щедро по-щедро. – Мъжът се наведе напред и пак се озърна, сякаш разтревожен да не би някой друг да го чуе: – Императорът… много би искал да притежава един предмет… Според една легенда той е скрит някъде на юг, може и да се състои от няколко парчета… и да не е скрит само на едно място… – Мъжагата сбръчка лице от усилието да си спомни. Не беше типичният безмозъчен гард, но декламираше заучен текст. Ян разбра, че е бил инструктиран какво да му каже – достатъчно, че да разбере каква е задачата, но без подробности, за да не добие представа какво представлява предметът, който трябваше да бъде намерен. Императорът обаче не знаеше, че Ловецът, когото бе избрал за задачата, след внимателно проучване на уменията му, беше правнук на последния магьосник, далечен роднина на брата и сестрата. Прадядо му стотици пъти бе разказвал Легендата за стихиите на живота на невръстния Ян – толкова пъти, че порасналото момче никога не успя да я забрави и посвети живота си на изучаването ѝ. Прадядо му винаги завършваше историята с думите: „И когато дочетох писмото, момчето ми, хартията се разпадна в ръцете ми. Бях млад, колкото теб, а писмото – старо, много повече, отколкото аз сега, хехехе“. Тогава прадядо му беше на 150 години.
И така, значи бе истина, че Императорът желаеше да стане и Господарят, който ще властва над целия свят.
На Ян оставаше единствено да реши дали да тръгне да гони призраци.
Обитатели на древен град
Бях изминали дни, откакто последният оазис остана зад гърба му. Имаше само две-три глътки вода, а гърлото му изгаряше и едва успяваше да преглътне. Осъзнаваше, че върви съвсем нехайно, сякаш е тръгнал на разходка, но точно сега това не го интересуваше. Дори да не срещнеше някой от Свирепите, които обитаваха това място, проклетата пустиня щеше да го убие. Но в този момент най-сетне съзря руините на древния град. Не му се щеше да влиза в това злокобно място, но нямаше избор. Повече никъде по пътя си нямаше да намери вода. Ян се просна на земята и пропълзя, за да огледа долината от хълма. Докъдето стигаше погледът му, виждаше добре екипирани мъже, стиснали в ръцете си мечове и лъкове. Свирепите. В далечното минало те били жителите на най-китното градче в тази пустош. Разположено точно до оазиса, то било единственото в цялата околност, чиито обитатели се радвали на буйна растителност. Но пустинята бе коварна и жестока – всяка зеленина и живот бяха обречени и рано или късно биваха погълнати от горещите ѝ пясъци. Това се беше случило и с по-голямата част от хората, а останалите се бяха превърнали в безмилостни воини. Ян облиза пресъхналите си устни и запълзя назад. Водата щеше да почака. Не можеше да се пребори с толкова много от тях.
Гробница
Гледката бе зловеща. Черните пясъци бяха осеяни с кости и черепи… Човешки. Някои от тях още бяха кървави, сякаш току-що някакво огромно животно ги бе глозгало. Ян не посмя дори да се замисли какво ли е то. Продължи да навлиза все по-навътре, въпреки че разумът му крещеше да бяга, да се спасява. Мнозина Ловци бяха тръгвали по този път. От тук никой не се бе завърнал жив. Но точно това беше довело Ян в Черната долина. Пасваше си идеално с легендата – тук бе перфектното скривалище. Но трябваше да побърза. Бе дошъл няколко часа преди да падне мрак – по всяко друго време горещината би го убила. Дори сега жегата бе толкова непоносима, че се налагаше често да спира за кратка почивка. Имаше само една глътка вода и я пазеше.
Ян се беше подготвял дълго за този момент. Историите на прадядо му и малкото откъслечни сведения от онази епоха – време на магьосници и вълшебни създания – бяха изчезнали. Спомените за тях се бяха превърнали в легенда и никой вече не вярваше, че някога са съществували. Въпреки това Ян очакваше да срещне именно едно от тези същества. Вече бе навлязъл в самото сърце на пустинята, когато видя група скали, около които въздухът сякаш трептеше. Досега бе толкова тихо, че звукът от стъпките му се беше струвал прекалено силен, но с приближаването до скалите можеше да чуе някакво жужене, което като че ли идваше от нищото. Самият въздух наоколо бе наелектризиран. Тук несъмнено имаше магия, а успееше ли да я развали… Е, тогава първата част от задачата му щеше да е изпълнена. Първо обаче трябваше да открие начин да стигне до скалите. Внезапно зад гърба на Ян се разнесе гърлено ръмжане. Той бавно се обърна. Бе израснал с мечти за магия и магически създания, но не беше подготвен за това, което видя. Пазителят на първата стихия бе лъв с грива от жив огън – стотици искрящи пламъчета и всяко от тях гореше със свой собствен живот. Очите му бяха тъмни бездни. Ян знаеше, че погледне ли в тях, никога нямаше да бъде способен да отвърне поглед. Не след дълго и неговите кости щяха да се търкалят сред останалите. Той стисна очи и плисна напред съдържанието на тъмната колба, която стискаше, откакто бе влязъл в гробницата. Молеше се съдържанието на стъкленицата, получена от прадядо му, да се окаже това, което той бе твърдял. И най-великият воин не би могъл да убие магическо създание. Само елемент – частица от материята, от която му е бил вдъхнат живот, можеше да го направи. Нещо като че ли опари ръката, с която държеше колбата. Чу се съсък, веднага след него стон, едновременно на ужас и ярост. Прииска му се да запуши уши. Дълго време или поне така му се струваше, не посмя да отвори очи. Студена пот се стичаше в тях. Ян не знаеше колко стоя така – в очакване звярът да скочи върху него и да го разкъса. Може да бяха няколко мига или час. Тук времето не съществуваше. Когато най-сетне отвори очи, от земята пред него се издигаше дим, а магическото създание го нямаше.
Огън
Ян се огледа. Бе напълно сам, а пред него се издигаха скални образувания с причудлива форма. По начало свръхестественото бе опасно, а това тук пазеше нещо толкова ценно, че създателят му беше решил, че само не е достатъчно да го опази – току-що се бе срещнал със съществото, което беше осеяло земята с всичките тези кости. Дори не бе сигурен как точно оцеля. Мракът вече се спускаше, а вечерницата отдавна бе изгряла на небето. Погледна отново към скалите и откри нещо ново. На лунната светлина нажеженият въздух се беше преобразил в сияеща сфера. А във вътрешността се бе появил огнен надпис, сякаш съставен от малки танцуващи пламъчета:
Този, що притежава чисто сърце и безкористни мисли, нека премине,
жадният за власт – ще бъде изпепелен
Можеше да различи малката черна кутия в скалната ниша. Вътре в нея лежеше Огън – първата стихия. Власт не му бе нужна, харесваше му животът такъв, какъвто беше. Но чисто ли бе сърцето му? Можеше ли да премине отвъд и да остане жив? По-дяволите, не се беше подготвял цял живот, за да си тръгне с празни ръце!
Белязан
Ян имаше усещането, че черната кутия със стихията прогаряше джоба му. Но щом я извадеше, за да погледне – нищо не се случваше. Десетки пъти беше направил това, откакто напусна Черната долина. Вероятно това бе съвестта му. Все по-сигурен беше, че направи грешка, но нямаше как да я върне там, откъдето я беше взел. Онова, което я пазеше, бе разрушено, лъвът – само спомен, и това далеч не беше всичко. Отново погледна дланта си. Пламъчето все още бе там. Беше се появило веднага, щом пое кутията в ръце. За миг беше усетил пареща болка и в следващият момент то се появи. Съвсем миниатюрно, но сякаш живо, хвърляше отблясъци в тъмнината. Вече не чувстваше болка, но сега усещаше, че самият той е белязан от древна сила. Постепенно осъзна, че е избран за нова мисия от призраците, които до този момент сам бе преследвал. Или може би винаги е било така. Ян спря и се огледа. Като че ли сега се събуждаше от сън. Докъдето стигаше погледът му, се ширеха черни пясъчни полета. Не беше усетил как стигна до тук, сякаш краката сами го водеха в тази посока. Не бе сигурен къде отива, но поне знаеше къде се намира, учил беше историята на тези земи. Това място някога е било бойно поле. На моменти ясно чуваше в главата си шума на великата битка и предсмъртните викове на умиращите. Мислеше си, че с притежанието на първата стихия някак се е докоснал до създателите ѝ и те пренасяха съзнанието му в събития от миналото или че просто полудяваше.
Земя
Колкото и да не му се искаше, интуицията на Ян го заведе право в леговището на врага. От седмица живееше в укритието на група дървета – прекалено малко, за да се нарекат гора, – точно до лагера на номадите. Проучил бе навиците им, времето за смяна на часовите, и си мислеше, че след като толкова време се е хранил съвсем оскъдно, скоро щеше да изчезне съвсем, но си струваше. Открил бе следващата стихия. Шестото му чувство не го беше излъгало. Една грешна стъпка обаче, и щеше да постави оръжието направо в ръцете им. О, да, Ян знаеше, че го търсят. Странно как не го бяха открили през цялото това време – та стихията бе поставена точно в сърцето на лагера им. Или по-скоро те бяха издигнали укреплението си около нея. Вторият елемент. Земя. След като с дни бе наблюдавал как номадите заобикалят мястото, без да има видимо препятствие и без изобщо да осъзнаят, че го правят, разбра, че то е невидимо за очите им и дори ги отблъсква. Това бе магията му за защита. Спомни си свръхестественото послание, което единствено той успя да съзре – „… жадният за власт – ще бъде изпепелен“. Всъщност вече бе сигурен, че само той можеше да открие стихиите. Преминал успешно първото изпитание, останалите елементи като че бяха оживели за него. Те имаха нужда да се съберат отново и го караха да изпитва същия копнеж. Призоваваха го и му показваха верния път.
Поредната нощ се бе спуснала над номадския лагер, а отначало Ян дори не забеляза, унесен в мисли.
Живот
Мислеше си, че вече е започнал да свиква с оживялото минало – магия и магически предмети. Но ето че вече часове наред не можеше да отдели поглед от дланта си. Точно под пламъчето се бе наместила мъничка купчинка пръст и от известно време Ян наблюдаваше как от нея израства стръкче трева. А когато полъхнеше лек ветрец, можеше да усети мириса ѝ. Не можеше да повярва. Сякаш в дланта си бе приютил част от самия живот. Почти. Втората стихия, която намери – Земя, отново бе скрита в малка черна кутия. Сега лежеше в джоба му. Всъщност двата елемента бяха прилепнали един към друг, сякаш привлечени от невидим магнит. Толкова дребни, а такава мощ извираше от тях, че усещането беше почти непоносимо. Ян се сепна, когато пред него изникна черната кула. Тя бе обитавана от последователите на най-страшния орден, създаван някога. Всеки изправил се пред главните им проповедници, бе застрашен да се превърне в един от тях, ако не притежаваше нужната защита. Те също владееха част от отдавна загубената за света магия. Черна магия. Не биваше да позволява да бъде пленен. Трябваше да се махне от тук с безценния си товар.
Неочаквана среща
За разлика от Пустинята, тук го заобикаляше пищна растителност. Дори ако не виждаше сенките на мрачната кула, останала отдавна зад гърба му, не бе способен да забрави изпитанията, които беше преживял досега. Внезапно до Ян достига шум от нечии стъпки. Затаи дъх, мисълта му препусна светкавично, но нямаше какво да направи, нито къде да се скрие. Щеше се наложи да се срещне с този, който се приближаваше. Застина в напрегнато очакване, като се стараеше да не посяга към оръжието си. Не биваше да изглежда враждебен. Непознатият се оказа млада красива жена. И свирепа. Беше стиснала не един, а два меча в ръцете си. Остриетата проблясваха, точно както очите ѝ святкаха заплашително. Тя принадлежеше на Ордена на воините, Ян познаваш доспехите им и бе сигурен, че жената е точно толкова опасна, колкото един здрав мъж или дори двама. Ян разпери ръце далеч от собствения си меч. Тя все още здраво стискаше своите.
– Казвай бързо какво търсиш в тези земи, в противен случай след миг ще лежиш мъртъв! – Ян разпери още по-широко двете си ръце.
– От тук минава пътят ми. Не искам… – преди да успее да довърши, жената, грациозна като котка, в миг се озова до него и вече държеше дланта му, тази, на която носеше символите. По дяволите!
– Не бой се, знам какво означават. – Каза тя, вече доста по-меко и след като огледа внимателно дланта му, го освободи от хватката си. – Не би могъл да носиш това, ако беше този, за когото те помислих.
Вода
Жената воин принадлежеше към клана, чийто замък се намираше в тази земя. Тя разказа на Ян една част от легендата, за която той не беше чувал, но за която вече бе започнал да се досеща. Тя беше логичният край на това, което се бе случило.
Двамата магьосници все пак не се разделили. Те останали заедно заради видението, което сестрата получила – точно преди да тръгнат, всеки по своя път. Било прозрение – толкова истинско и страшно, че магьосницата дълго не могла да дойде на себе си. Видяла как жесток и мрачен пълководец открива четирите елемента, събира ги и се превръща във владетел на целия свят. Поробва всички живи същества, извиква мрака и го подчинява на волята си, живителните слънчеви лъчи не се показват никога повече, земята се превръща в пустиня, а всяка надежда за живот угасва. Тогава двамата разбрали, че елементите трябва да бъдат намерени, но от правилния човек, и се заели да направят така, че това да е някой, който никога не би използвал могъществото на стихиите за себе си, а когато ги откриел, да не можел да ги предаде на друг – доброволно или против волята му.
Ян отново се беше взрял в миниатюрните символи. Вече знаеше накъде го води пътят му. Трябваше да се срещне със самия Повелител на змиите, който пазеше третата стихия – Вода. Отдавна се бе разделил с жената-воин. Тя го бе завела до границите на земите на клана и се беше върнала назад. Ян не се страхуваше. Пазителят нямаше да нарани Носителя на Стихиите – трябваше само да протегне ръка и да вземе следващата.
Съмнения
Това бе най-странното усещане, което Ян някога беше изпитвал. До ушите му достигаше тих ромон, сякаш някъде наоколо имаше скрито поточе. Звукът идваше от капчицата вода, нарисувана на дланта му, която беше оживяла, също като останалите две стихии. Изпълнен бе с възхищение и страхопочитание. Едно бе да слушаш историите на стареца, съвсем друго да станеш герой в една от тях.
Жената воин не знаеше края на легендата за брата и сестрата. Когато завършили мисията си, изчезнали и никога повече не се чуло за тях. Може би са изпълнили клетвата, която дали още като деца. Когато бе казала това, очите ѝ се бяха насълзили и бързо бе извърнала глава. Никъде не се споменавало какво точно са направили най-великите магьосници за времето си, но едно бе ясно – те са искали да унищожат творението си. Макар и в началото да не са намерили начин, може би след това са успели.
Какво ли щеше да се случи, след като вземеше последната стихия?
Преследван
Ян беше объркан от съмнението, което го бе обзело и за пръв път, откакто пое мисията си, не беше сигурен коя е вярната посока. Струваше му се, че се върти в кръг. Още една кула се извисяваше отпред. Бялата кула. Едно от най-опасните места в тази земя. Вътре гъмжеше от номадски войници. А слухът за Ян навярно вече се носеше сред тях. Не бе успял да убие всички врагове, изпречили се на пътя му. Все някой от тях е занесъл вестта, че се е появил човек, носещ символите. Това беше последното място, на което трябваше да се намира – те знаеха за него и го търсеха. Внезапно стрела изсвистя покрай ухото му. Твърде дълго се бе застоял на едно място, твърде късно беше за предпазливост. Бяха безчет. Стрелите свистяха покрай главата му, а степните воини, като че изникнаха от нищото – още малко и нямаше да има път за бягство. Ян посече първите връхлитащи врагове и затича на зигзаг.
Послание от миналото
Без никаква причина преследвачите постепенно изостанаха или поне вече не се чуваха. Ян спря запъхтян. Осъзна, че отново усеща призива, който го водеше в пътешествието му. Без да искат, номадите му бяха показали пътя. След няколко минути Ян стигна до група гигантски изсъхнали дървета. Не се вписваха никак с пищната зеленина, която опасваше цялата местност, но сърцето му подсказваше, че точно тук се намира онова, което търси. И най-сетне, когато нещо го подтикна да погледне нагоре, съзря последния елемент. Въздух. Едновременно с това разбра коя е причината номадите да се откажат от плячката си толкова лесно. Стихията – въздух се бе сгушила кротко в гнездото на гигантска птица, която пазеше яйцата си. Не знаеше дали ще го нарани, както бе сигурен в безопасността си при срещата със змията, преди това. Птицата бе застанала на един клон, недалеч от гнездото и разкъсваше крехка сърна с клюна си. Ян успя да се изкатери догоре, като се стараеше да бъде безшумен, а огромното същество все още не го забелязваше.
Към тази кутийка обаче имаше прикрепено парче пергамент.
„Успяхме да поправим великото зло, което сътворихме. Парчетата са скрити от силите на злото. Не бой се от мрака, спасителю на всичко добро в този свят! Поемеш ли последната стихия в ръце, те всички ще се слеят в едно, както ги създадохме аз и сестра ми. Цялата им мощ ще се влее в теб. Не се безпокой – това няма да ти навреди и те… те ще изчезнат завинаги.“
Пронизителен писък огласи цялата околност. Птицата го бе забелязала. Ян осъзна, че се е надвесил над яйцата ѝ. Вместо да извади меча си или да посегне към лъка, съвсем инстинктивно, Ян сграбчи последната стихия. Отвори кутията, пое си въздух и я прие в себе си. За миг времето спря. Ян видя птицата, замръзнала в полет. Можеше да протегне ръка и да я пипне. Въздух погали Земя, Огън и Вода на дланта му. Пламъчето потрепна едва забележимо, зеленото стръкче, подаващо се от земята се разлюля, вълнички накъдриха повърхността на Вода. След това всичко изчезна. Живите рисунки се размиха от дланта му. Птицата се разпадна на прах пред очите му, заедно с пергамента – послание от миналото.
Ян се почувства празен.