Светослав Тодоров

Комуникацията с роби е невъзможна

разказ

Свърши в нея с гняв. Зарови лице в косите ѝ, все едно го криеше от някого. След срещите с А. тялото му навлизаше в ритъм, който отдавна не познаваше. Вървеше нервно по улиците, изблъскваше хората в трамвая, дишаше тежко, треперенето на ръцете се усещаше по отключването на входната врата, повишаваше тон на детето, минаваше през Б. като призрак, загасяше цигарата още на половината, не можеше да заспи, повръщаше в тоалетната, залиташе в коридора, играчките на пода изглеждаха като шипове, пиеше вода и пак му прилошаваше. Очите му бяха запазили особена детска невинност, все едно никога не беше виждал нищо травматично. Погледна се в огледалото и разбра, че това, каквото и да беше то, вече го няма.

„Откакто не ни е забранено, не ми е толкова интересно“, каза А., докато поставяше пепелника под леглото, навик, който го вбесяваше. „Сигурно не си ѝ казал коя съм. Нормално, има много за какво да завижда. И като млада ли беше толкова… налята отзад?“

Гневът се усили. Очите му потънаха някъде дълбоко.

* * *

„Но какво ще стане, ако някой се привърже твърде много към другия?“

Това е въпросът, който не си зададоха. Ако го бяха задали, щяха да подредят думите точно така – бяха внимателни с производните на „любов“. С неловки кимания решиха, че всеки може да бъде с друг два пъти в годината – колкото да се потопи в новото и да излезе събуден от него. Едно по-различно измиване на лицето със студена вода.

Лошите новини изскачаха отвсякъде. Съпругът на Л. призна за изневерите си, а тя толкова не очакваше това, че не му сподели за далеч по-младия от него мъж, с когото се срещаше от близо три години. Беше свикнала мъжете около нея да не задават въпроси, а сега те бяха толкова много от всички страни. Друга двойка приятели се разделиха след близо десет години и всеки заживя с друг човек само месец по-късно.

Разрешиха си да се виждат с други точно преди да започнат приготовленията за третия рожден ден на дъщеря им. Осиновиха я преди година, решение, което взеха повече с взаимни погледи, отколкото с думи. Като че ли само те нямаха тайни и усещаха, че е въпрос на време нещо да се случи.

„Никога не сме говорили за това, но… знаеш, с всяка изминала година това ще бъде все по-голям проблем.“ Б. беше с десет години по-голяма от него. Той дойде в този момент от живота ѝ, когато приятелите се отдръпваха, излизанията ставаха по-малко, новите запознанства също. В него имаше младежка енергия, напомняше ѝ за нея в тийнейджърските години с инфантилната си усмивка, а същевременно една странна, незнайно откъде събрана мъдрост. Всичко, което казваше, звучеше вярно. Всичко, което казваше, завършваше с точка, не с многоточие.

„Нали осъзнаваш, че ще бъде проблем?“. Гневът се усили. Очите му потънаха някъде дълбоко.

* * *

Бяха от двете страни на масата. Ако някой влезеше в стаята, за секунда можеше да се обърка дали А. изпитва Б. или Б. изпитва А. Краката и на двете не докосваха земята.

„Можете ли да очертаете проблема с афроамериканските автори през 50-те и 60-те години на XX век и как те повлияват в борбата за етническо и расово равенство в САЩ? И разбира се, да изброите водещите представители, като може да се фокусирате върху приноса на конкретен автор. Защо така гледате, нали знаете, че този въпрос е в конспекта?“

Беше престижен факултет от иначе – място, на което момчетата и момичетата се бият, за да проверят кои носят маркови дрехи и кои ментета. По оригиналните кръвта се чистеше по-трудно. Това го знаеше и той, и А., и Б.

Когато А. му каза, че другите момичета веднъж са я причакали и удряли в една от улиците до двора, той застина в мълчание, гледаше някъде встрани. Гневът се усили. Очите му потънаха някъде дълбоко.

* * *

Спря се по средата на стълбището и погледна надолу. Какво го привличаше в А.? Седна на студеното стъпало и го написа по средата на бележника си, в незнайно защо пропусната страница:

– всичко, което харесва, е видимо, то е толкова по нея
– иска всичко, което минава през ума ѝ, да остави следа
– в ума ѝ има всичко и нищо
– идентичността не е оформена, тя е в прогрес
– мислите ѝ са непредвидими
– знае неща, които няма как да знае, и знае неща, които не съм си помислял, че може да знае

* * *

Ако можеше да направи портретна снимка на А., тя щеше да бъде на фона на розова стена, тя щеше да е с раздърпана бяла блуза и червен балон от дъвка, която скоро ще бъде в неговата уста. Всичко в нея приканваше, а острите очи бяха невидимата ръка, която те възпираше да не си груб. Изрови стария лентов фотоапарат на баща си. Нямаше идея дали работи. Това, че беше на баща му, създаваше определен дискомфорт, чувство, което не можеше да обясни. Гневът се усили. Очите му потънаха някъде дълбоко.

* * *

За А. всяко прибиране у дома провокираше смесени чувства вместо радост или някаква солено-сладка носталгия. Забрави тежестта на препълнената раница, когато видя некролога му.

* * *

„Трудно беше да се говори с него, преди да те срещне. Прибираше се много нервен, но на следващия ден имаше някаква чистота в лицето му. Както те боли, като ти слагат ваксина, но знаеш, че е за добро. Не знам как да го обясня. За да направи две крачки напред, му трябваше една назад. Единственото, което ме натъжаваше, беше, че ме лъжеше. Бяхме си дали обещание, че може да си изневеряваме два пъти в годината, а той беше с теб всяка седмица. Когато умираше, казах, че му прощавам. Гледаше ме не със страх, а със страхопочитание. Да ти простят за нещо, но да не знаеш за какво, е тежка присъда. Помолих го и той да ми прости, а мълчеше – не знаеше за какво, а имаше толкова много. Аз спазвах правилата, но когато намериш това, което прилича на любов, дори и да е в закъснял момент от живота ти, не искаш дисциплина, искаш да тръгнеш на път. Наистина е тежка присъда, не я раздавай с лека ръка. Сега ти си на тези години, на които беше той, когато ме срещна. Всъщност това няма никакво значение, просто ми дойде на ума.“

* * *

Не обичаше името си, рядко го споменаваше при запознанство, нещо, което често беше разбирано като арогантност. На последните страници на същия онзи бележник той запълни бялото само с името си.

Беше чел, беше пътувал, беше обичан, може би беше обичал, беше от добро семейство, вероятно дори беше създал такова, приятелите му ставаха все по-малко, но някак все по-смислени.

Откъде идваше тази борба със себе си? Откъде идваше този яд? Изгубваше го в Б. и го преоткриваше в А. Има ли средна точка, в която импулсът за живот просто те води напред, а не те лъкатуши? Има ли нещо животинско в характера, което не е способен да преодолее? Страхуваше се, че ако спре да мисли, умът му ще се опразни, тялото му ще се предаде и ще падне по стълбите. Нямаше да лежи грозно, то беше добре запазено за човек на неговата възраст. Замисли се колко нелепо би било, ако се случи преди да е скрил лентите на сигурно място. Гневът се усили. Очите му потънаха някъде дълбоко.

Светослав Тодоров е писател и журналист, автор на книгата „Хората, които заспиваха сами“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2013). Негови разкази са се появявали в сп. „Свободно поетическо общество“,„GRANTA България“, Klaxon Press, „Страница“, „Литературен вестник“, dnevnik.bg. Част от каталога на Contemporary Bulgarian Writers. Превеждан е на хърватски за антологията Izbor iz suvremene bugarske knjievnosti и на сръбски в сп. Beton. Разказът „Комуникацията с роби е невъзможна“ е част от подготвяния от него сборник „Навсякъде, с всички“. Открийте Светослав във Facebook.