Библиотека Български разкази

Io Saturnalia, от Далия Ал-Халил (разказ)

Илюстрация към разказа Io Saturnalia на Далия Ал-Халил

 

 

Далия Ал-Халил

Io Saturnalia

разказ

 

Не помня имена. От малка съм така. Наричах всеки съсед по име, съставено от обръщението според пола му и номера на апартамента, който обитава. Често ме наказваха, защото госпожата под нас, Госпожа Четири, се оплакваше на майка ми, че съм вдигала шум през нощта точно когато всички притихнат и светлината попие в пуха на възглавниците, за да може хората да сънуват. А този шум подплашвал светлината от нейната стая, пропълзявала нагоре по стените, засмуквала се през цепнатини, ключалки, панти в апартамента на Госпожа Пет от нашия етаж, която държала всички лампи винаги светнати. Светлината намирала убежище там, така Госпожа Четири оставала без светлина за гъшия пух под главата си и сънувала кошмари. Затова наказанието ми през деня беше да седя на едно място пред масичка в стаята ми, масичка с извити навътре крака, придържащи тъмночервена дървена плоскост във формата на кръг. Оставяйки ме през целия ден пред нея, майка ми неутрализираше всеки потенциален шум, който бих вдигнала. „Не тропай по пода!“, казваше ми тя и, тропайки с токчетата си, тръгваше към вратата. Преди да излезе, аз ѝ отговарях: „Това не е под, а таван.“, което ми осигуряваше поне още няколко часа седене неподвижно пред масичката. И защо, след като под като понятие няма как да съществува, защото всеки под се явява нечий таван, нашият под е таван на хората от първия етаж, а техният под е таван на мазето отдолу, а подът на мазето е пак таван, но на пръстта, пръстта, в която може всичко да бъде зарито, тя и затова съществува. За да зарива.

Преди да излезе, майка ми оставяше по едно парче хартия върху масичката. Взимах ножичката и изрязвах листа, защото на правоъгълен лист се рисува, когато седиш на правоъгълна маса, а ако масата е кръгла, листът също трябва да е кръгъл. Масичката с листа върху нея приличаше на огромно око, зачервено, с бял ирис, на което аз трябваше да помогна да прогледне. Затова взимах кафявите цветове и драсках, драсках, драсках, за да запълня плътно листа. Слагах едно малко синьо петънце вляво, за да прилича на моя ирис, за да имам трето око винаги гледащо нагоре. Вечер майка ми взимаше листа, изтръгваше ириса, аз стисках силно моливите в ръка, защото усещах болката, а на сутринта масичката изглеждаше все по-зачервена. На следващия ден майка ми отново влизаше при мен, казваше ми, че Госпожа Четири се оплакала от шум през нощта, „Няма да мърдаш от мястото си!“, казваше ми тя, „Без никакво движение!“, слагаше хартиения ирис, а аз започвах отначало процедурата по проглеждане.

Госпожа Четири беше нашата хазяйка и ако тя каже, че вдигам шум през нощта, значи вдигам, а в действителност аз седях в леглото без да помръдвам, правех се на заспала, стисках силно очите си, толкова силно, че ако не бяха миглите ми, малкото синьо петънце в ириса ми щеше да се изтърколи на възглавницата. Ръката ми изтръпваше в позата, в която замръзвах неподвижно, болката ме караше да трепвам, но незабележимо за окото на стаята. Така чаках да чуя шума, този шум, заради който седях по цели дни без да се движа, защото знаех откъде е, знаех кой го причинява, кой е виновен за изчезващата светлина на Госпожа Четири… шумът, който тя чуваше, идваше от масичката, от окото на стаята, защото майка ми всеки ден изтръгваше ириса, от болката масичката присвиваше крачетата си все по-навътре, все по-навътре, все по-навътре заравяше невидимите си нокти в килима, прокъсваше го, стигаше до повърхността. Щом чуех дращенето, изтичвах до нея, тя ги свиваше, свиваше, свиваше, прегръщах крачетата ѝ, а тя дращеше ли, дращеше, все по-дълбоко в тавана на Госпожа Четири, сякаш се опитваше да го пробие, да се захване за него, за да не позволи никога повече, повече никога някой да я ослепи. Прегръщах я силно, обвила себе си в нея, за да я успокоя, за да спре да вдига шум, за да спрат да ме наказват, за да се движа колкото си искам на воля, без притеснение за шума, просто малко по-бързо от неподвижно седене на място, само малко повече от това, малко повече… Заспивах без унасяне.

Около петнайсет години по-късно започнах ремонт. И през цялото време вдигах голям шум. И то не само през нощта. И вече нямаше кой да ме накаже. Госпожа Четири се оплакваше, Госпожа Пет се радваше на много прииждаща към нея светлина, Господин Седем ме молеше да ходя до тях и да му помагам да окачва падащите от стените му натюрморти, а Госпожа Две не съществуваше… така казваха, но и до ден днешен не им вярвам. Само Госпожа Пет ми вярваше. Мислеха, че Госпожа Две не съществува, само защото апартаментът беше празен, но ако са били прави, как така нещо може да остане толкова години празно, необитавано, без признаци за движение, едно пространство за поместване на нищо. Няма начин! Но поне най-накрая Госпожа Четири беше права – аз бях тази, която вдига шума. Шумът и аз имахме договорка – той се надига от тишината само когато се захранва със звуци – няма ли звуци, никой не подозира, че съществува. Той е нещо като Госпожа Две – за да разберат, че съществува, трябва да я захранят с… с това, с което се хранеше тя, нещо, което да ѝ придаде движение. И така, всеки ден, в продължение на седмици, храних шума с най-любими негови блюда: събарях едни стени, за да изградя други, после пробивах в тях отвори – едните нарекох прозорци, другите – врати, поставих паркет на външната страна на нечий таван, същата червеникава черешова дървесина като тази на вътрешната страна на моя таван. Дори и сега, когато погледна нагоре, все още виждам стъпките на децата, които са наричали черешата дом, дребните разширени жилки на дървото от годините му неподвижно живеене, дупките от телчетата за прикрепяне на съобщения за изчезване, за нечия смърт, за празнично почистване. И масичката ги вижда. Тя вечно е загледана нагоре.

Всичко бях ремонтирала освен стаята, която нарекох моя. Нея оставих за накрая. Написах на стените ѝ едно писмо към себе си, после отгоре залепих тапети, за да може следващия път, когато реша, че е време за ремонт и започна да ги изчегъртвам, да открия написаното. Доста наивно от моя страна, защото моето писмо към себе си може да е върху покритието на друго написано, покриващо друго, по-старо от него, а ако искам да открия това по-старо, трябва да разруша първо моето собствено написано, за да достигна до другите, за да ги разруша и тях, да разруша миналите покрития и миналото написано, защото само чрез разрушаването може да открием първоизточника. Но става все по-наивно, когато осъзнаеш, че докато си правиш планове за достигане до първоизточника, върху покритие на твоето написано някой вече изписва своето написано и го покрива, а трети седи отстрани и чака удобния момент за изчегъртване.

Мастилото приготвих сама. Трябваха ми сажди за него. Изгорих „Чужденецът“, „Спящият човек“, и „Вавилонската библиотека“. Пламъците заобикаляха буквите, прогаряха само бледожълтеникавата хартия, лигнинът придържаше буквите единни, но нечетивни, придържаше ги така, както е правил с дървото, така, както таваните правят с празните кутии, които сме нарекли дом, веднага щом като деца сме осъзнали, че на дървото не можем да живеем, че всеки път, когато се качим на раменете му, то забива от болка корените си все по-дълбоко в пръстта, пръстта го засмуква, покрива го, защото тя това прави. Зарива. Буквите падаха по дъното на металния съд като оловни, разтапяха се, ухаеха на евкалипт, на моменти – на бор, а когато саждите бяха готови, добавих вода и смола от акация. С готовото мастило изписах четирите стени на стаята с прилежност на прописващ, изписвах стените плътно, от край до край. Сложих тапетите върху написаното. Зачаках. Зачаках втория ремонт.

 

* * *

Минаха години от първия ремонт.

Миналия вторник времето можеше да се види – студът го бе покрил със заскрежен слой човешки изпарения, от тези човешки изпарения, които изпускаме, докато бързаме за някъде в студените утрини, докато навеждаме покорно погледи към часовниците, които душат китките ни, към тези часовници, които ритмично отмерват пулса на времето, а колкото е по-студено навън, толкова по-учестен е неговият пулс. В същия този вторник аз махнах тапетите от…

 

…от (рамката на) вратата до („ла“ на субконтра октава на) пианото:

 

„Привет, мило аз! Радвам се, че е дошло време за втория ремонт. Спомняш ли си как преди години, още бяхме малко момиче, един ден майка дойде в първата ни стая, държеше поднос с три чинии и каза:

„Трябва да занесеш на съседите

„За Бог да прости“?

„На кого да прости?“,

„На когото трябва.“,

„На влюбените ли?“,

„Защо на тях?“,

„Днес е техният ден.“,

„И на мъртвите е ден.“,

„Как така…

на влюбените в мъртвите или влюбените са мъртви?“,

 

„Два различни празника са.

Взимай чиниите да разнасяш.“,

„Трябва още една.“,

„За кого?“,

„За Госпожа Две.“,

„Тя не съществува.“,

„Съществува.“,

„Така си мислиш.“,

„Така знам.“

В крайна сметка не ти приготви четвърта чиния. Всяка една беше внимателно подредена – поръсена с пудра захар купчина жито, водичката от него беше напоила крайчицата на парче питка с малко парче сирене, пудрата захар се беше посипала върху мандарина, а покрай нея бяха подредени четири шоколадови бонбона сърца. Майка остави подноса с чиниите на масичката и излезе. Ти загреба по малко жито от всяка чиния и го струпа на купчинка върху подноса. Взе първата от трите чинии и тръгна.

Първо отиде при Господин Седем, защото бяхте апартамент до апартамент. Още с отварянето на вратата се виждаха изпълнените с натюрморти стени, същите натюрморти, които сега все ме вика да му помагам да вдига, защото стените се тресат от ремонта. Сега, при втория ремонт, отново ли те вика? При първия картините падат с трясък, по пода се търкалят пастелни плодове, парчета от счупени вази, неспособни никого да порежат, локви вода, цветя, свлечени покривки, които: „ще се накиснат, ако не дойдеш по-бързо да окачим картините обратно“, както ми каза миналия ден.

В онази събота ти му подаде чинията, притесняваше се да не разбере, че липсва малко жито, той даже не погледна, „За Бог да прости.“, той те погали по главата, „Хайде, влез.“, ти поклати глава, загледа се в един от натюрмортите, той проследи погледа ти до него. Натюрмортът беше череп с разчупени до него нарове като разчупени сърца, но сини, малките стъклени топчета се търкаляха от сърцевината като пазители на черепа, като сини петънца от безброй твои ириси, светлината минаваше през ципите им, осветяваше вътрешността им и – дори сини отвън – личеше, че отвътре сокът им е червен, толкова червен, че ако черепът се търкулне по масата и ги спука под тежестта си, може да опръска лицето на гледащия, а петната по покривката щяха да останат завинаги попили. Господин Седем само се усмихна на гримасата, която малкото ни наивно лице направи.

„Каква искаш да станеш, като пораснеш?“,

„Не знам.“,

„Художник?“,

„Може.“,

„Ела да ги разгледаш.“,

„Виждам ги оттук.“,

„Но не всичките.“,

„А трябва ли?‘,

„Не.

Щом са ти достатъчно само тези, които виждаш.“,

„Как се казват?“,

„Така, както се казват.“,

„Как така?“,

„Както ги е кръстил художникът им.“,

„Сякаш са негови деца?“

„Да.“

„Всички си приличат.“,

„Натюрморти са.“,

„Натюрморт?“,

„Мъртва природа.“,

„Има ли мъртва?“,

„Да.“,

„Ами портретите, и те ли са мъртва природа?“,

„Не.“,

„Но защо?

Те съща изглеждат като мъртви,

хората на тях са като замръзнали?“,

„Но не са мъртви.“,

„Портретите не са ли наужким хора…

като човешки натюрморти?“,

„Не, не, мило дете…“

„Като плодовете, вазите…

така трябва и да е, като рисуваш хора!“

„Хората са жива природа.“

„Когато порасна,

ще открия художник, който рисува човешки натюрморти.“

„Имаш предвид – портрети.“

 

Господин Седем ти даде и той чиния. Ти се върна вкъщи, остави я в кухнята при майка и се прибра в стаята.“

 

Тапетът от тази стена беше махнат и тръгнах за работа.

Всеки ден минавам покрай улица в центъра, където е пълно с живи статуи – това са онези артисти, които се правят на статуи и не помръдват с часове. Мразя ги. Седят и ти се подиграват със своята неподвижност, със своето забавено живеене, сякаш са овладели пространство-времето и толкова бавно се предвиждат, че на нас, бързодвижещите, ни се струват неподвижни. Те крадат от общото време, засмукват го, забавят го, задържат го с не-движението си, а за да има равновесие, останалите трябва да се забързаме, да опъваме останалото време. Колкото по-неподвижни са те, толкова по-бързо ние трябва да се движим, за да компенсираме. И защо се правят на мъртва материя, след като знаем, че са жива. Какво забавно има в това, живото да се преструва на мъртво, а мъртвото да не може да бъде живо. Кое е смешното, когато живата статуя ти проговори, ти да се изненадаш, след като знаеш и винаги си знаел, че това е човек, жив, който сам е избрал не-движението.

Улицата отново беше пълна с живи статуи, високомерно придърпващи към себе си общото време. Застанах пред един от тях, пред този, който имитираше римското божество Янус, богът на светлината, на времето, на движението, на преходите. Това божество има две лица. Едното му лице е загледано към миналото, а другото – към бъдещето. Едното е на младеж без брада, а другото – на мъж с брада. Бе застинал в поза, при която виждах и двете лица едновременно в профил. Колкото и да се заглеждах, не можех да разбера под кое от изкуствените лица е скрито истинското. Живите статуи имитират или истинска личност, живяла някога, или герой от фантазията на писатели и режисьори, или божества. Да, единствената възможност хората да са божества е да са живи статуи. Но божествата не са неподвижни, не са застинали във времето. Или са? Това, че не се движиш, прави ли те мъртъв, а това, че се движиш – жив? А движението не е ли всъщност времето, времето, което не е нищо повече от изминато пространство с определена скорост. А всяка жива и нежива природа просто притежава различна скорост за преместване на пространството, което нашите неразвити човешки души, копнеещи вечно за обяснение, наричат време? Може би божествата са божества, точно защото могат да избират от голям диапазон скорости за преместване на пространството, защото материя няма – нито жива, нито мъртва, има просто сменяне на кадри-пространство с различна скорост, което усещаме като време, усещаме като движение. Дали това божество с кутия за пари пред него знае това… Трябва да го знае.

– Ще те купя за вкъщи – изкрещях му право в застиналото лице, в това лице, което е обърнато към миналото.

– Ще си статуя в дома ми.

– Ще те бърша от прахта.

– Ще те завъртя с лице към стената. Сутрин с едното лице, вечер с другото, за да съм сигурна, че поне половината денонощие живото в теб гледа към нищото.

 

* * *

Прибирам се от работа по друг път.

 

* * *

В сряда продължих с втория ремонт. Махнах тапетите…

 

около прозорците:

 

„Мило аз, станахме ли художник? На мъртва или на жива природа, или на жива, която се прави на мъртва?

Спомняш ли си на кого занесе втората чиния? Оставаха ти две чинии. Отчупи по малко от двете парчета питка и го остави на подноса до житото. Втората чиния занесе на Госпожа Пет от нашия етаж. От вратата ѝ сякаш нещо те засмукваше, придърпваше светлината, складирана в малкото ти синьо петънце на ириса. Когато почука на вратата, Госпожа Пет веднага ти отвори, а с отварянето голямо количество светлина се строполи в коридора, чу се ехо като от вълнолом, но това бе звукът от разбиващата се светлина в тялото ти. Ти прикри с ръка очите си, изпускайки чинията на земята, житото, питката, мандарината и бонбоните потънаха в светлината, само пудрата захар се рееше във въздуха. Потопи се, за да събереш храната, но трябваше да опипваш дъното, защото не виждаше, защото не само мракът, но и многото светлина пречат на човек да вижда ясно. Вдигна бонбоните, те не бяга разтопени от светлината, защото тази светлина не пареше. Житото, питката и мандарината вдигна Госпожа Пет.

„На някой му се е яло.“

„За Бог да прости ви носих…“

„Няма проблем, дете, не се притеснявай…“

Ти се изправи, продължи да криеш лицето си с ръка.

„Художник ли ще станеш, като пораснеш?“

„Не знам. Защо питате?“

„Виждам, че по дланта си имаш боички, кафяви.“

„Рисувам едно око.“

„Махни си ръката от очите, дете…“

„Ще се опаря. Свети прекалено силно.“

„На всяко око му трябва светлина, за да вижда.“

„Но тук свети прекалено силно.“

„Няма да се опариш, тази светлина не пари.

Тя е изкуствена, само слънчевата пари.“

„За какво ви е толкова много?“

„За някои очи дневната не е достатъчна.

Трябва и изкуствена.“

„Като изкуствената природа за художниците ли?“

„Искаш да кажеш – мъртвата природа…“

„…живата природа, която наужким е мъртва.“

„Колко си мъничка,

а знаеш за натюрмортите…

Трябва да станеш художник!“

 

Притвори вратата. След малко се върна с чиния. Подаде ти я и се прибра обратно. Спомняш ли си как вярваше, че Госпожа Пет определя времето, определя кога да е ден и кога да е нощ, според това колко светлина складира и колко амнистира, а нейната прокоба беше вечно да живее в безвремие, вечно да е светло в дома ѝ, като че ли постоянно е ден. Веднъж тя ти каза, че лампите не се загасят или светват от хората. Ти попита от кого тогава, а тя се позамисли и ти каза, че от такива като Госпожа Две, от такива като нея светлината се засмуква и изпуска през малък, невидим за човешкото око вентил, вентил като малкото синьо петънце в ириса ти, светлината от лампите се изпуска, малко по-малко като струя дъх, дъх, чрез който постепенно се развиделява, колкото повече се амнистира светлината от лампите, толкова по-светло става, все повече концентратът се разтваря във въздуха, окислява се от кислорода и затова заранта е червеникава. Да, денят и нощта са илюзия, удобна и наивна илюзия за времето. Не вярваш? Ако застанеш през деня пред вратата на Госпожа Пет, ще усетиш леко засмукване, засмукване нагоре, към крушките на безбройните лампи в дома ѝ, това е засмукването на светлината, а през нощта ще усетиш повей, разрошващ небрежно косата ти. Но не може движението да е само нагоре или само надолу. Пробвай само да вдишваш, ужасно е! Ако само вдишваш,  движението е единствено навътре, едно безкрайно

навътре,

навътре,

навътре,

още по-навътре,

гърбът ти назад се опъва, очите ти изпъкват, ноздрите ти се разширяват, толкова е шумно и лакомо, само навътре не е правилната посока. Човек заприличва на издуто себеподобно с наведен врат и изпъкнали гърди. Гротеска. Ако единствено издишваш, движението е само навън. Чувстваш болка в горната част на гърдите,

навън,

навън,

навън,

все по-навън,

все по-празен, болезнено тихо навън, но стигайки прекалено навън, усещаш същото, което усещаш, когато посоката е само навътре. Осъзнавайки това, древните хора са започнали да редуват посоката към себе си с посоката извън себе си без да дават превес на едното или другото. Така, хората, сме започнали да дишаме.

Отнесе чинията, която Госпожа Пет ти даде, в кухнята при майка и се прибра отново в стаята.“

 

Стената около прозорците беше изчегъртана и стана време да тръгвам за работа.

Живата статуя на Янус седеше неподвижно. Не ми се занимаваше с него. Трудно е да се правиш, че не забелязваш някой, който е далеч по-бавен от теб. Точно минах покрай него и той се завъртя с лицето на младеж към мен. Стреснах се и отскочих назад.

– Забавно ли ти е? А? Защо се движиш, нали си избрал да не се движиш? Когато се стъмни, се прибираш, нали? Тогава защо се преструваш на статуя, на нещо мъртво? – започнах да го бутам. – Хайде, видях, че се движиш, значи си жив, бъди жив тогава, бъди жив! Или си мъртъв, или си жив! Не може и двете – през деня мъртва материя, през нощта – жива. Ти си жив, по дяволите! Движи се!

Той не се помръдваше. Усещах само стягането на мускулите му, напрежението на сухожилията. Но това, че аз му придавах движение, не го правеше подвижен.

 

* * *

В четвъртък махнах тапетите от…

 

от провесения китайски фенер (леко пооткраднат) до края на леглото:

 

„Мило аз, спомняш ли си, че взе единия бонбон от третата чиния и го сложи на подноса с житото и парчетата питка. Третата чиния беше за Госпожа Четири. Когато слезе на долния етаж, тя вече седеше на отворената врата. Неподвижна. Загледана. Ти протегна ръцете си, за да ѝ подадеш чинията.

„За Бог да прости.“

Госпожа Четири не отместваше поглед от малкото синьо петънце в ириса ти. Ти държеше ръцете си протегнати, неподвижни във въздуха, но тя не поемаше чинията.

Тя – неподвижна,

ръцете ти – също,

тя – неподвижна,

ръцете ти – също,

тя – неподвижна,

ръцете ти отмаляват,

тя – неподвижна,

ръцете ти треперят,

тя – неподвижна,

по ръцете ти иглички се забиват,

тя – неподвижна,

а ръцете ти се поклащат от болка,

същата болка, която всяка вечер изпитваш,

докато се правиш на заспала…

„Снощи пак чух шум…“

Докато Госпожа Четири говореше, не движеше устни, ноздрите ѝ не се разширяваха от вдишване, тя само издишваше…

„Ако продължаваш да вдигаш шум, ще ви изгоня от апартамента…“

Ти стискаше устни, така силно ги стискаше, че усещаше вкуса на водичката от житото, попила в питката, която яде за закуска, на пастелните плодове, изсипани по пода на Господин Седем, на непарещата светлина, която се бе попила, докато закриваше очите си преди малко, на неизречените думи, които така искаха да са изречени, така нагарчаха в напуканите от студа устни. Колкото повече ги стискаше, толкова повече нагарчаха, щипеха и се разтваряха в наранената кожа, придавайки на кръвта в пукнатините син цвят, същия син цвят като малкото петънце в ириса ти, като малкото синьо петънце, което всеки ден рисуваше, за да проглежда масичката, за да проглежда окото на стаята, за да прогледне третото ти око.

„Не тичай и не вдигай шум!“

Госпожа Четири взе чинията от ръцете ти. Ти присви очи, притискайки малкото синьо топче, сви юмручета, боята по дланите ти започна да се разтапя, да капе пред вратата, да зарива краката на Госпожа Четири, защото ирисът ѝ днес беше кафяв, беше като пръст, а пръстта това прави. Зарива. Госпожа Четири седеше неподвижна, наслаждавайки се на свирепото движение в теб. Твоето превъзходство пред царицата на не-движението беше внезапността… ти грабна мандарината и затича нагоре по стълбите.

„Ще кажа на майка ти!“

Прибра се у дома. Постави мандарината в подноса. Изтича до масичката и дорисува малкото синьо петънце.“

 

Стената бе оголена, а аз тръгнах за работа.

Янус седеше неподвижно с двете си лица – лице към миналото и лице към бъдещето. Сякаш от устата на лицето, обърнато към миналото, от лицето на младежа, излизаше едва забележим облак изпарение, единственият знак за човешко в това божество. Облакът се заплиташе в брадата на лицето, обърнато към бъдещето, заскрежаваше я така, както човешкият дъх заскрежава времето, правейки го видимо.

– Защо не избереш друга професия? – попитах го, сякаш му давах съвет. – Когато остарееш, ще започнеш да трепериш, гърбът ще те боли, очите ти ще се насълзяват от студа, краката и ръцете ти ще са вечно вледенени. Откажи се по-добре!

Кутията за пари бе подпряна на купчина сняг.

– И какво е това божество, което иска пари, нали си божество, нали си всемогъщ владетел, а искаш пари от простосмъртните, затова че владееш светлината, времето, движението, преходите ли? Избери друга професия, защото иначе един ден ще умреш като жива статуя, неподвижна, никой даже няма да разбере, че си мъртъв и знаеш ли защо?

Другите живи статуи в далечината се обърнаха към мен, хората, които минаваха ме гледаха неодобрителното, без да спират движението си по инертната посока, а той, той просто си стоеше застинал, обърнат към миналото и обърнат към бъдещето. А аз виждах само тези две лица в профил.

– Защото, когато умреш, няма да се помръдваш, няма да се движиш така, както цял живот си живял и никой няма да заподозре, че вече наистина си мъртъв!

Както му говорих, той рязко промени позата си, обръщайки лицето на брадат мъж към мен, лицето, гледащо към бъдещето.

Прескочих кутията с пари, приближих се плътно до лицето му, загледах се в очите му, това бяха истинските очи на живата статуя, човешките очи… Отстъпих назад, бутайки кутията с монети. Стотинките се изсипаха на земята, започнаха да потъват в снега, да го стопяват, да го жигосват, сякаш бяха нагорещени, сякаш хората, които са ги пускали, са ги стискали толкова дълго в дланите си, че са ги загрели със собствената си топлина. Очите му бяха… те бяха кафяви. С малко синьо петънце вляво.

 

* * *

В петък махнах тапетите от…

 

от края на леглото до пантите на вратата:

 

„Спомняш ли си на кого занесе подноса? Подреди по малко взетото жито от вече разнесените три чинии, постави до него къшеите питка, сложи бонбона, а до него – мандарината. Майка отказа да ти приготви четвърта чиния, но ти подреди на подноса „за Бог да прости“. Взе го и тръгна към Госпожа Две от долния етаж. (Все още ли само Госпожа Пет ни вярва, че тя наистина съществува?) Мина покрай вратата на Госпожа Четири, покрай следите от кафявите боички и застана пред вратата на Госпожа Две. Вратата бе открехната. Побутна я с крак, а тя се отвори с леко скрибуцане. Вътре бе толкова празно, бе приготвено да бъде всичко. Това бе моментът, когато реши, че тази стая един ден ще наречеш „моя“. Помисли си как можеш по стените да сложиш натюрморти, да поставиш лампи навсякъде, да сложиш масичката, да тичаш на спокойствие, без да се притесняваш, че тропаш по тавана на Госпожа Четири, защото вече нямаше да си над нея, а на същия етаж… Остави подноса по средата на нищото.

Спомни ли си, това бе първият път, когато влезе тук, когато беше малка и разнасяше „за бог да прости“. Вторият път беше петнайсет години по-късно, когото купи този апартамент, направи първия ремонт, изписа стените, които сега четеш, нарече стаята „моя“ и заживя с Госпожа Две, въпреки че всички мислиха, че тя не съществува. Заедно с нея зачака времето за втория ремонт. Ако четеш това, очевидно е дошло времето му. Ти знаеше с какво се храни Госпожа Две, ти знаеше как да ѝ придадеш движение… празно пространство за поместване на нищо, изпълнено с аромат „за Бог да прости“…“

 

След като бях махнала тапетите и от последната стена, дойде време за работа.

Този път имаше нещо по-различно в улицата. Не виждах други хора… освен живи статуи, навсякъде, само и единствено живи статуи, и всички те бяха Янус, но Янус, обърнат с лицето на младеж, с лицето към миналото. Аз минавах покрай тях, с всяка следваща крачка, забързвах своя ход, а зад мен те се сгъстяваха, като че ли преминавах през океан, разделен на две, а с преминаването си през него той отново се съединяваше в едно цяло, в океан от лица, загледани към миналото. Можех да се разминавам с тях без да се притеснявам, че някой от тях бърза, защото само хората бързат.

Обзе ме еуфория, започнах да се движа все по-бързо и по-бързо между тях, гледах ги право в очите, а те изглеждаха все по-неподвижни. Всички живи статуи сякаш гледаха към мен, сякаш аз бях артистът и изпълнявах ролята на „Жив човек“, сякаш си прошепваха един на друг: „Погледни я как се движи, колко е бърза!“ Аз бях тяхната атракция, лицата им излъчваха наслаждение. Започнах да ги замерям със снежни топки.

– Хайде да играем!

Целех ги в лицата, в лицата обърнати към миналото. Те не помръдваха, даже не затваряха очи, само гримът им се разтичаше, по снега капеше фалшив бронз, мрамор, корозия, сребро, оголвайки истинска човешка плът.

Почти бях стигнала пресечката. Трябваше да бързам, защото закъснявах вече. Зад мен се чу:

– Io Saturnalia!

Не се обърнах, но чух движение, многобройно движение, прилив.

– Io Saturnalia!

Виковете продължиха. Спрях на място. Неподвижна. Без да усетя, те ме бяха наобиколили, от всичките ми страни. Аз бях в центъра на техния кръг, в центъра на кръг от живи статуи. Застинаха. Всички се бяха обърнали към мен с лицето на мъж с брада, с лицето, обърнато към бъдещето. Започнах да ги бутам, те не помръдваха. Само ме гледаха със застиналите си лица. Усещах човешките им изпарения, усещах как заскрежават лицето ми, търсех изход, започнах да се въртя около оста си, виждах сини малки петънца в очите им,

 

…по-бързо,

все по-бързо се въртях…

съединяващи се

сини точици…

по-свирепо,

все по-свирепо около оста си…

пристягащ ме обръч

от сини малки петънца…

 


снимка
Далия Ал-Халил

Далия Ал-Халил е завършила „Фотография“, а след това „Предучилищна и начална училищна педагогика“ с магистратура по „Творческо писане“. Към момента е асистент в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Предстои ѝ да защити дисертация, свързана с творческото писане при децата от началните класове, и последните ѝ публикации са основно научни, обвързани с нея. Има няколко отличия за различни жанрове текстове, като едно от последните е от конкурс, част от Европейска нощ на учените 2017 – за есето „Пътеводител на младия учен или как да оцелееш в лабиринт с циклопи“. Далия е носител на първа награда в конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян (2015) за разказа „Жива вода“.

2 comments on “Io Saturnalia, от Далия Ал-Халил (разказ)

  1. Удивявам се, че под такъв наситен, задълбочен и художествено-пълнокръвен текст – чест за нашата литература, няма НИТО ЕДИН отзив. Мълчание в мрака. Мракопораждащо мълчание или мълчалив мрак.

    Нищо – така по-добре изпъква светлината за тези, имащите очи да видят.

    А иначе – нека литературоподобните истукани леят мъдри слова от градински пейки и телевизионни студиа, под светлината на собствените си прожектори. Слепи за себе си слепци, водещи слепци, искащи да бъдат или неможещи да не бъдат слепи… Това всичко е отдавна предвидено.

  2. @Константин, благодарим Ви за коментара. (Беше задържан автоматично в опашката за одобрение.)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.