Далия Ал-Халил
Неизбежната самоотбрана
на господин Гезамткунстверк
разказ
Беше сезонът на вечерната свирня на цикадите. Тленните останки на произведението бяха из цялата стая. Парчета от разкъсани тела на думи и вътрешностите им висяха от…
…медния полилей…
…ръкохватките на фотьойла…
…съборената саксия с мандрагора (левият ѝ крак висеше от ръба) до френския прозорец…
…пискюлите на масленозелената кадифена завеса…
…препарирания таралеж на смокиновото бюро…
енколпието на мъжа…
И къде ли още не. Трябваше да се действа бързо. Никой не е способен да понесе миризмата на разлагащи се думи. Дори и замалко да съм в подобно помещение, косите ми миришат на вкиснато, мърша и вътрешности дни след това, колкото и да се опитвам да ги отмия.
Обади ми се жена с мъжки глас. Говореше спокойно, сякаш че не се намираше в стая с разлагащи се останки и мъж, който седи и гледа, без лицето му да е отражение на каквато и да било мисъл. Мразя спокойствието. То е най-злокобното състояние, в което може да изпадне човек – прикрива и защитава от присъда.
Инспекторе, намирам се в стаята-кабинет на един от клиентите ми, а около него има парчета от умрели думи. Започва да смърди. А да знаете, че този прозорец тук е направен от стъклата, които пропускат мухи. Знаете ги – през него влизат мухи и не могат да излязат през него обратно. Ще надушат миризмата на мърша и ще влязат! И после няма аз да чистя! Казвам ви – няма аз да чистя! Момент, инспекторе… момент… сякаш чувам нещо да пищи… съвсем тихичко, но, да, като пискане е. Както и да е. Та, той седи и гледа в точка. В тооочкааа! Не отговаря, инспекторе. Казвам ви, седи, седи, все едно нищо не е, а даже от кръстчето на врата му виси… виси, момент да се приближа малко… да, виси някаква разкъсана дума, нещо си като… като „Луната“, ама тялото ѝ е разкъсано на две и… и е провиснала между „Лун“ и „ата“ на кръстчето, като окървавена е… да, да кажем, че е окървавена, ама не е кръв, виси си на… не знам какво е, да ви кажа честно. Думите имат ли черва, вътрешности? Оф, не знам, все тая. Сама ще видите. Та, бихте ли дошли, моля. Тук е извършено убийство. А аз, все пак, имам да чистя и други апартаменти.
Даде ми адреса и веднага тръгнах. Беше сезонът на вечерната свирня на цикадите, а това означаваше само едно – бързо гниеща плът.
Чистачката се обадила първо на мен. Преди време съм ѝ взимала показания, тъй като била свидетел на някакъв обир на специализиран магазин за мухобойки. Не помнех нито случая, нито жената.
Когато пристигнах в апартамента, из целия кабинет имаше безжизнени тела на думи или техните части. От медния полилей висеше осакатено изречение:
И тъй като Луната е хлебна гума, отчупвам къшей от нея, къшей, с който
По гладката телешка кожа на ръкохватките на фотьойла се бяха залепили останки и вътрешности от други изречения:
името ти
Морето на мълчанието
Но последния път запазих къ
Дали…
В кадифените пискюли на завесата се бяха оплели части от умъртвените тела на някакво изречение, стърчаха и удушили се едно в друго петолиния:
Къ де ли другит хора схраняват безжизн ените тела на мислите си…
Точно до френския прозорец, пред който беше смокиновото бюро, беше паднала саксия с мандрагора, която допреди инцидента е стояла на него, някъде до препарирания таралеж. Даже на бодлите му имаше пронизана дума:
грешка
Убийството беше извършено с особена жестокост, но все още не знаех от кого и защо, както и как изобщо би могло да се умъртви текст. Вече разбирах защо чистачката не можеше да ми обясни дали тече кръв от телата на думите, или е нещо друго. Бяха сякаш са се разстекли в пространството, съществуваха на няколко нива, като трептение на няколко пласта – разтеглено, развлачено, създаващо усещане за живост и категорична липса на живот.
Мъжът седеше на стола при смокиновото бюро и гледаше към препарирания таралеж. Щом погледнах към енколпието му и поклащащия се труп на думата Луната, провесен на него, изведнъж той отмести погледа си към мен.
– Господин… – казах аз.
– Господин Гезамткунстверк на вашите услуги!
Чистачката сложи гумени ръкавици и започна да събира безжизнените думи и това, което бе останало от тях.
– От колко време сте в тази стая? – попитах го аз.
– Вижте я как виси! – засмя се той, поклащайки с пръст забодената дума грешка върху гърба на таралежа.
– Господин Гезамткунстверк…
– Наричайте ме просто Гезамткунстверк, за по-лесно.
– Господине, осъзнавате ли, че около вас е пълно с тленните останки на убит текст?
– Осъзнавам.
– А знаете ли какво се е случило?
– Да. Знам – каза Гезамткунстверк. – Убих го.
– Никой ли не чува това пищене, по дяволите, откъде идва?! – мърмореше си чистачката, докато събираше мъртвите тела.
– Правите самопризнание ли, господин Гезамткунстверк?
– Само Гезамткунстверк, моля ви.
– Отговорете на въпроса, Гезамткунстверк – самопризнание ли правите?
– Самозащита. Беше самозащита. Неизбежна отбрана.
– Убили сте текста в опит да се самозащитите ли?
Още като малко момче Гезамткунстверк имал прояви на насилие към словото. Разказа ми как…
…продавах облаци като малък. В пакети. Целофанени. Един приятел искаше буреносни, по-скъпи са – викам му, но той настояваше – искам буреносни, няма значение, дай няколко пакета – само искам да завали от тях, не знам – викам му, понякога има гръмотевици, мирише на дъжд, ама не завалява, няма значение, давай ми ги, не приемам рекламации – викам му, той кима с глава, дадох му три пакета с най-качествените буреносни облаци, които имах, за какво са ти – викам му, баба ми умря и нали знаеш, че ако на погребението завали, значи човекът е отишъл в рая, ясно, викам му аз, ясно, и му давам още един пакет с буреносни облаци безплатно. Това бяха първите ми вандалски прояви – зашеметявах облаци и докато бяха в несвяст, ги продавах.
– Заваля ли? – попитах аз.
– Не, разбира се. Но пак му бях от полза. Надяването облекчава болката.
– Надеждата, имате предвид.
– Не – надяването.
Гезамткунстверк разказа как след продажбата на облаци преминал към умъртвяване на слово – първо започнал с убийството на буквите на гласните звукове, после срички, думи, словосъчетания, докато не започнал да причинява смъртта на цели произведения.
– Но аз наистина не разбирам защо сте го правили и защо сте продължили да го правите?
– Заради откритието ми.
– Какво имате предвид под „откритието ми“?
– Всички се чудят кога човек умира, нали – аз открих кога.
– Вие наистина ли не чувате пищенето, съвсем тихичко и досадно е, моля ви се, заслушайте се – промърмори чистачката при поредното си навеждане, за да събере от пода някаква останка от мъртва дума.
– И кога човек умира?
– Всеки човек се ражда с ограничено количество думи – за мислене, за изричане и за неизричане. Никой не знае колко точно е този запас, но когато той свърши, човек умира.
– Казвате, че човек умира, когато му свършат думите?
– Неслучайно съществува изразът „последни думи“ – това са последните думи на човека, преди да умре, защото думите са му свършили, останали са само няколко, той ги изразходва и умира. – Гезамткунстверк каза това, докато откачаше разчлененото тяло на думата Луната и я подаваше на чистачката.
– Казвам ви, нещо пищи тихичко и ме влудява! – започна да се изнервя чистачката, докато внимателно поемаше трупа в ръце.
– Ами когато убиват някой престъпник, кое е последното, на което има неприкосновено право – да каже последните си думи. Иначе не могат да го убият, няма да умре, ако не е изрекъл всичките си думи, които му се полагат в този живот. Така ще бъде „прочетен“ докрай. А изразът „В началото бе Словото“, и той ли е случаен – не. А какво ще кажете за мъртвите езици – явно е имало и други хора, които са направили същото откритие като мен.
– В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог – довърших цитата аз.
Гезамткунстверк продължи да изброява доказателства в подкрепа на твърдението си, сякаш че нищо не бях казала:
– Имам още едно доказателство. Ако откритието ми не е истина, защо тогава съществува обетът за мълчание? Защо иначе, ако не за да съхранят живота си за по-дълго. То и затова много често писателите умират млади, особено тези, които много пишат, и то все дълги творби – изразходват запаса си, без изобщо да знаят какъв е лимитът им от думи за мислене, за изричане и за неизричане. Пълно безхаберие!
– Добре, Гезамткунстверк, да приемем, че вашето откритие е истина, защо тогава убивате текстове?
– Точно дотам стигнах – усмихна се той и погали безжизненото телце на думата грешка, промушена на една от бодличките на таралежа. – Когато направих своето откритие, реших да започна да продавам пакети с думи, за да може хората да удължават живота си. Колкото повече думи един човек поема, толкова повече удължава живота си.
– Търгувате с умъртвено слово?
– И така може да се каже – започнах да убивам текстове и да пакетирам мъртвите тела на думите.
– Но как клиентите ви „поемат“ умъртвени думи?
– Като хранителна добавка. Не сте ли чували, че науката все още не знае категоричния отговор на въпроса защо човек хълца? Да не мислите, че аз съм първият търговец на умъртвено слово… моля ви се – засмя се Гезамткунстверк. – Дадох ви примера с мъртвите езици. Очевидно е, че много хора преди мен са умъртвявали словото, след като са стигали до моето откритие.
– Всеки човек, който хълца, е вземал умъртвено слово…
– Да, точно така.
– Но то е мъртво. Как би послужило на човека, не разбирам?
– При словото е така – мъртво е само докато някой не го приеме.
– Но как избирате кой текст да умъртвите? Как избирате жертвите си?
– О, моля ви, аз имам принципи! Умъртвявам само литературни произведения, защото част от тях могат да убиват хора.
– Не ви разбирам напълно.
– Вдигнете си за малко краката, моля – не знам откъде идва това пищене, но ще ме побърка… – пролази чистачката под бюрото, мърморейки.
– Вижте, едно произведение никога не трябва да се прочита докрай. Никога! Само глупците изискват и копнеят за завършеност и яснота. Пустите му завършеност и яснота! Тези хора са толкова глупави, че изобщо не проумяват, че именно завършеността и яснотата довеждат до още по-голямата им липса на въображение – повиши тон Гезамткунстверк. – Чували ли сте, че когато се репетира пиеса на сцена без публика, негласно, всички актьори знаят, че не трябва финалът на пиесата да се изиграе. И просто спират. Без уговорки. Те просто знаят, че не трябва да изиграят финала на пиесата без публика.
– Вдигнете си крака, настъпили сте някакво изречение – каза изпод краката ми чистачката.
Погледнах подметката си и видях, че е залепнало изречението: Липсата на грешка е сред най-изкушаващите такива. Чистачката го дръпна и събра парчетата му.
– Произведението, чиито тленни останки виждате наоколо из стаята, е произведение, което една жена ми изпрати – продължи да обяснява Гезамткунстверк. – Знаех, че трябва да го умъртвя, защото усещах, че е от тези текстове, които могат да те убият, ако ги изчетеш докрай. Разбирате ли? Има само два варианта при такова произведение – изчиташ го до края му, а след това или ти умираш, или произведението. Още не съм установил как може да се предвиди това. Като руска рулетка е. Просто рискуваш. Нямах друг избор! Трябваше да се защитя, като рискувам. Разбирате ли ме?
– Струва ми се, че чувам писъци, приглушено, но май ги чувам… – казах аз.
– Казах ви! Не знам откъде са, ще разбера, казвам ви – каза чистачката и взе трупа на думата грешка от препарирания таралеж.
– Жената, която ми изпрати произведението, каза, че то е писано, докато постоянно е слушала музикалното произведение Marriage D’Amore, и графично текстът следва нотописа му – каза Гезамткунстверк. – Това е пролетният валс. Пролетният валс!
– Имате предвид, че е написала произведение, чийто текст графично е следвал нотописа на музиката, която е слушала, докато го е писала?
– Да, беше изписан на нотни листове, не на редове или на бяло поле, ами на петолиния. Разбирате ли ме? Беше написала произведението на петолиния.
– Добре, Гезамткунстверк. Да приемем, че сте се почувствали заплашен от произведението и затова е трябвало да го прочетете до края му, за да се защитите. Прочели сте го до края му и по този начин сте рискували – или вие да останете жив, или то, така ли?
– Точно така. Прочетох го до края му и то се разпръсна – така го убих.
– Боже мой, открих и заплетени петолиния! Очаквам двойно заплащане, господине, да знаете! Двойно! – провикна се чистачката, наведена зад завесата.
– Винаги така се случва, когато убия някое произведение. Изчитам го докрай и то издъхва. Така стана и с това – аз го убих, а не то мен. Изчетох го докрай и то просто се разпадна. Изречения, словосъчетания, думи – Гезамткунстверк започна да описва плавни движения с ръцете си във въздуха, – части от тях се рееха в пространството, плаваха сякаш нарочно, сякаш напук, за да ги гледам по-дълго как падат, сякаш са леки, а не бяха, искаха да ги гледам, колкото се може по-дълго време, как падат и умират.
Докато разговарях с господин Гезамткунстверк, чистачката бе събрала всички тела и частите им и ги бе подредила. Подаде ми сглобеното произведение.
– Ето го и произведението – живо и здраво. Аз тръгвам – каза тя, взе парите, които мъжът ѝ подаваше, и излезе.
– Но нали сте го убили, как сега е живо?! – попитах го аз.
– Ако нещо не притежава последни думи, няма как да има крайна смърт за него. Приемайки го, то ще е отново живо.
Държах в ръце произведението, което бе убито от Гезамткунстверк и възкресено от чистачката. Ето го:
След като разследването приключи, съдът реши, че господин Гезамткунстверк е убил литературното произведение „Marriage D’Amour“ като акт на неизбежна самоотбрана. Затова и присъдата му беше да положи четиридесет дни общественополезен труд – беше изпратен в дома за бавноразвиващи се произведения, за да помага в ежедневните грижи за тях.
До ден-днешен съседите на господин Гезамткунстверк се оплакват от тихичко пищене, идващо откъм френския му прозорец. Дано на някой да му дойде наум да вдигне саксията с мандрагората.
Илюстрации: Далия Ал-Халил
Този разказ е включен в редовния брой на списание „Сборище на трубадури“ от февруари 2021 год.
Изтеглете безплатно целия брой (EPUB, AZW3, PDF).
Прочетете още разкази от Далия Ал-Халил.