Месо
откъс от романа на
Мартин Харничек
Превод от чешки
Анжелина Пенчева
Откъсът се публикува с любезното съдействие на
Свободно поетическо общество
Вече се смрачаваше, а все така нямах месо; дори не бях направил опит да си го набавя. В онези мигове бях започнал да съжалявам, че не заклах на черно онзи човек, който, докато спях, се опита да ми разбие главата с камък. Ако бях го направил, може би никой нямаше да ме види и сега щях да имам поне парче месо, пък макар и от мършав индивид – пак щеше да ме засити.
Но не го направих и сега бях уморен и гладен; стигнах до друг кладенец и пих вода до насита – не защото умирах от жажда, а защото исках поне така да запълня стомаха си, макар да съзнавах, че водата няма да ми даде никаква енергия.
Естествено, не ми се случваше за първи път да съм без месо, че и за повече от един ден, колкото беше изминало от последната ми хапка сурово месо, погълната така лакомо. Но тогава положението беше по-различно. Знаех, че пак ще ми дадат купони и пак ще отида в трета категория в Халите, където ще ги разменя за месо. Бях и отпочинал – нали имах покрив над главата си и не се налагаше да съм нащрек за възможно нападение; бях в безопасност.
Вярно, че живеех в нашата барака с още много обитатели; вярно е и това, че всички други в града, които имаха подслон, водеха сходен живот. И все пак никога не се случваше някой да бъде заклан нелегално от съквартиранти.
От такава опасност никой не се страхуваше. Въпреки че почти се ненавиждахме взаимно – всички ние, принудени да живеем заедно, – въпреки че си бяхме противни един на друг, у нас беше дълбоко вкоренено съзнанието, че в къщата не бива да се коли на черно. Всеки знаеше, че ако се осмели за подобно нещо, не само самият той ще бъде заклан тутакси след това, но същото ще сполети и останалите обитатели на къщурката.
Всеки живееше в това нагъчкано общество напълно изолиран от другите; макар да беше безсмислено и неикономично, всеки си готвеше месото сам, никой не позволяваше друг да използва негово гориво. Хората се събираха под общ покрив по една-единствена причина, и то за кратко, само за онзи миг, в който щяха да бъдат заситени.
Полицаите никога не влизаха в общите квартири – поне не в онези, в които хората се тъпчеха. Те можеха да са сигурни, че нареждането, според което отделните хора не могат да се събират на групи, ще бъде спазвано – и то не само от страх пред полицията, а и по съвсем лични причини.
Всеки индивид получаваше съвсем малко купони и с тях трябваше да си набавя гориво, месо и – ако му се отдадеше – понякога тайно и нещо друго, от което имаше нужда в момента. Всички пазеха купоните си зорко; никой не би допуснал негов купон да попадне в чужди ръце. А това със сигурност не би могло да се избегне, ако човек се сближеше прекалено с някого, ако поддържаше с когото и да било по-топли отношения. Полицаите прекрасно знаеха това и съответно ни най-малко не се опасяваха, че някъде в дълбините на общежитията нареждането им може да бъде нарушено.
Хората в претъпканите квартири живееха много самотно; обаче, от друга страна – и в безопасност, защото единствено вътре, под покрив, почти със сигурност нямаше да бъдат заклани – нито на черно, нито от ръката на полицай.
В общежитията нямаше и кражби. Всеки наблюдаваше зорко всекиго; когато едни спяха, винаги имаше достатъчно будни и те щяха да забележат, ако някой се опиташе да открадне месо или купони от съквартирант. Бдящите на мига щяха да осуетят такова деяние, а отгоре на това – да посочат лакомия крадец на останалите. Но мотивацията не беше привързаност към другите, нито някакви възвишени подбуди. Просто ако в къщата се появеше макар и един крадец, всеки от обитателите ѝ щеше да е изложен на опасността сам да бъде ограбен – рано или късно.
Затова човек можеше съвсем спокойно да заспи с мисълта, че другите пазят, както могат, и собственото си имущество, и имуществото на всеки друг вътре.
Следователно ако гладувах при онези обстоятелства, не бях обезсилен нито от умора, нито от страх, че няма да получа купони в службата. Ако бях изразходвал купоните, преди да мога да получа нови, това без съмнение беше по моя вина, но нямаше защо да се измъчвам прекалено от нея, защото същевременно ме тешеше приятното съзнание, че няма да мине много време и отново ще разполагам с месо. В такава ситуация гладът се понасяше несравнимо по-леко, отколкото в миговете, когато бях изплашен и изтощен от непрекъсната бдителност, когато знаех, че не мога да отида в никоя служба да искам купони за себе си.
Стъмни се и се оказах в още по-лошо положение, отколкото през предишните нощи. Уморен и гладен, може би и тръпнещ от ужас, крачех предпазливо из града, непрестанно си напомнях, че трябва най-сетне да се реша да действам, че трябва да се сдобия с месо, че трябва да извърша нападение – и в същото време сам се разубеждавах. Когато започна да се развиделява, дереджето ми все още не се беше подобрило; напротив – беше станало по-зле.
Копнеех да вляза в някоя къща, да се отпусна и да заспя, да си почина; но добре знаех, че е невъзможно. До къщите имаха достъп единствено хора с право на настаняване, а с него – и право на купони. Ако въпреки строгата забрана, наложена отдавна, се промъкнех в някоя постройка, не можех да разчитам, че с това ще си помогна. Обитателите на къщите страшно внимаваха в тях да не проникват скитници, да не им се натресе някой чужд. И не само защото такъв човек би могъл да извърши кражба вътре в квартирата – водеше ги и страхът от наказанието, което можеше да последва, ако предоставеха подслон на когото и да било, който няма право на настаняване, издадено от властите.
Та нали и аз самият, когато все още имах подслон, помагах да бъде прогонен със сила от бараката ни нежелан натрапник; правил го бях и по-рано, когато още живеех в тухлена къща. И аз никак не исках между нас да се появи някой, който няма право да бъде там – човек, от когото можеха да произтекат само неприятности.
Ще рече, не можех изобщо да разчитам, че хора, треперещи за покрива над главите си, ще ме пожалят.
Имаше само едно място, където човек можеше да легне и да заспи в безопасност, където – стига да имаше купон – можеше да се наспи на воля, без никакви неприятности.
Това бяха Халите – или по-точно втора и трета категория в тях.
Там никога не затваряха. Халите трябваше да работят непрекъснато, защото се налагаше прясно закланото месо веднага да се доставя на щандовете от първа категория. Макар че през нощта почти никой не идваше да разменя купони за месо, месото постъпваше без прекъсване, тъй като нощем полицаите колеха точно както и денем.
По същата причина се налагаше да бъде отворена и втора категория. Там освен месото, което още в първа категория вече беше позагубило от свежестта си, постъпваше и месо от пресни трупове, които също непрестанно бяха доставяни в Халите, тъй като предостатъчно хора умираха и без да бъдат заклани.
Третата, бедняшката категория, разбира се, можеше да бъде затваряна през нощта, защото месото, което можеше да се получи тук срещу купони, така и така никога не беше прясно; напротив – месарите се грижеха то да бъде възможно най-нискокачествено.
И все пак, като израз на някакво равенство, наред с първа и втора категория и третата беше отворена непрекъснато, и дори много оживена нощем. Това се дължеше, първо, на огромната ѝ площ в сравнение с първа и втора категория, и, второ – на множеството хора, струпани там.
Макар че на безделниците не им беше забранен достъпът до втора категория (за разлика от първа), нощем дори и те се прехвърляха от втора към трета – може би по навик, останал от времената, когато са имали подслон и са спели в общо помещение с много други хора, плътно притиснати един до друг. А може би се надяваха в необозримата тълпа да успеят да задигнат някой купон или парче месо.
С една дума, знаех, че в пространствата на Халите можех да си отдъхна; но и на това не се осмелих. Беше ме страх да вляза там без поне едничък купон – можеше да ме проверят и евентуално да ме заколят на място.
Само че как да се сдобия с купон, след като до този момент не се бях престрашил да нападна някого, след като все още се колебаех? В крайна нужда и напълно изтощен реших да не се помайвам повече, да събера цялата си решимост и най-сетне да извърша онова, което вече нямаше смисъл да се отлага – защото знаех, че в крайна сметка така или иначе нищо друго не ми оставаше, а ако продължавах да чакам, щях да изнемощея толкова, че много лесно щях да претърпя неуспех.
Мартин Харничек е роден в Прага през 1952 – една година преди смъртта на Сталин – в семейство, което ненавижда едновременно и Германия, и комунизма. Трудно дете, винаги на крачка от поправителното училище, той все пак успява да завърши средното си образование и дори да се освободи от военна служба. След няколко хипарски години започва работа като парамедик в неврологията.
Официално е обявен за дисидент и забранен автор. През 1983 г. двамата със съпругата му получават политическо убежище в Бавария, Западна Германия. Ненавистта на Харничек към комунистическия режим остава, но развива привързаност към Германия. Там работи в психиатрия, преминава през допълнително обучение и практикува като терапевт до пенсионирането си.
„Месо“ (1981) е най-известното му произведение. Дистопична визия за общество, в което властва канибализма, полицейщината и „законът на джунглата“ в крайно екстремни градски условия. Романът е публикуван, когато Харничек е вече в изгнание от издателство Sixty-Eight Publishers в Торонто, Канада.
„Месо“ от Мартин Харничек („Свободно поетическо общество“, 2026). Художник на корицата Камен Старчев.
Финансирано от Европейския съюз – NextGenerationEU Проект: „Месо“ – чешкият глас в съвременната европейска проза за българската публика BG-RRP-11.024
Инвестиция по: План за възстановяване и устойчивост на Република България Съдържанието на тази публикация отразява единствено гледната точка на автора/ите и не може да се счита, че отразява официалната позиция на Европейския съюз или на Република България.