Придворният убиец на Робин Хоб (Колонката на Ана Хелс)

2

Придворният убиец на Робин Хоб (Колонката на Ана Хелс)

* * *

Добре дошли в един мрачен паралелен фентъзи свят – света на Придворният убиец, – чиято пълна противоположност, ако търсим такова сравнение, са Белгариадските елегии на Дейвид Едингс. Което не прави Робин Хоб по-малко любим автор, а само личен фаворит на тъмната ми страна, точно както Едингс е любимецът на детската светлина в очите ми.

Хоб ни въвежда в свят без надежда, в който надарените със свръхсили са принудени да се крият под угроза от удавяне, обесване и подпалване едновременно, и вместо да летят по покривите и да общуват с природата на пренатално ниво, им се налага да кютат тихичко из студени замъци и да се тъпчат с двайсет вида отровни билки, за да бъдат нормално обикновени и живуркащи по сивия ръб на реалността. Бедняшките средновековни къщици, мрачните готически замъци и доста ограничената употреба на магия, свиваща се до някоя и друга ментална свръхсила, къде употребена неправилно, къде забравена съвсем внимателно, са фонът, на който се ражда едно момче, за да променя света. Дааа, пак го имаме момчето-сирак, с таен кралски призход, което бива отгледано от зловещ, но иначе добродушен ментор и израства като кривата круша, до която завива пътя на вселената. Но с една голяяяма разлика – този път главният ни герой е подложен на всяка гадост, изпитание, мъчение, болка и жестокост, за която леля Хоб се е сетила, със силно ограничени възможности за ответна реакция и малко позабавено, но все пак скъпоструващо отмъщение, неносещо кой знае каква кървава удовлетвореност на погубения детски ум, затворен в неставащо за никакво свързано с живота действие.

Героите в света на придворните убийци са пълнокръвни, достоверни и отвратително човешки със своите слабости, грешки и низки страсти. Всеки образ е внимателно изкопиран от нашето днес и насложен тихо върху неестествения свят, където заема твърде лесно своето скръбно място. Във всеки свят и време жаждата за власт надделява над семейната обич, погрешното възпитание на едно дете резултатира в безсърдечен неадекватен възрастен, а жертвите на всичко ценно и добро са естествената разменна монета за малко спокойствие и липса на промяна. И съвсем нормално любовта почти я няма, но винаги завършва трагично и душевкоравяващо. Мракът се спуска от първата страница и купчината дракони на финала не могат да го разсеят дори за секунда от очите на натъжения зрител.

Трудно е да се пише за толкова реално тежък текст, чиято тежест обаче може би е видима само през погледа на поизтърканите от употреба житейски години опит. За някои Фиц ще е вечното мрънкящо копеле, което все нещо не прави като хората, не избухва когато трябва, а изригва съвсем когато не е нужно, и въобще предизвиква желание да се порадваш на поредното шмекеруване на съдбата, оставящо хлапето някъде пребито, самотно, гладно и полуумиращо. Но за други Фицрицарин е символ на загубения живот, обречен в служба и присвиване пред ръката, която храни и бие едновременно, без право да обича, да живее или даже да умре поради личното си желание. Тоталната зависимост, набита в детския разум, не избуява в дива героична непреклонност, каквото и да сте чели в другите, каращите ни да се чувстваме по-добре, книги. Ритниците те учат да се свиваш, отровата те приучава да не се храниш, непрекъсната опасност да ти отнемат всичко мило те прави нечувствителен към който и да е предмет, животно или човек. Всяко отклонение от тези максими довежда припкащо триото на реализма – болка, огорчение и страх, а в такава среда хайде вие да израснете герои / спасители на света, ако можете. Типично по стокхолмски, малкото момче се превръща в неособено изкусен, но сравнително ефективен убиец, който оцелява, служейки на всеки друг, но не и на себе си, жертвайки каквото е останало от собствено си аз, за спасяване на хора, които най-меко казано го мразят и в червата си. Нямаме красивата девойка за спасяване на финала, не можем да убием най-злия изрод, тъй като ни е владетел и следователно държи сърцето ни под мръсните си нокти, отнета ни е и възможността да заживеем дори след смъртта си по начин, който си мислим, че искаме.

Къде е смисълът тогава, който кара героите на Хоб да продължават да дишат, ходят и убиват в неособено белия си свят? Не ми е много ясно, затова ще продължа с Хобизацията си по някое време след края на света, че засега усмивките ми са по-ценни от прекрасно описаната тъга. Но вие се потопете в малко тъмни води, облейте се със здрачна справедливост и почувствайте реалното равновесие на не-съвременния свят от нечии красиви фантазии. И ако оцелеете с по-малко от два реда сълзи, замръзнали по пътя им към душите ви, може би сте се научили на най-важните правила в живота, а именно – как да живеем, без да сме живи. Единственият урок, който се надявам да науча и едновременно с това ми се иска никога да не съм знаела. Завесата пада.

* * *

Тайните на занаята - Придворният убиец 1 - от Робин ХобКралска поръчка - Придворният убиец 2 - от Робин ХобТронът - Придворният убиец 3 - от Робин Хоб

* * *

Ана Хелс е добре познат книжен блогър и писателка. Посетете личния й сайт, „Фентъзийното място на Ана Хелс“, където ще намерите още много смели ревюта на книги и интересни подробности за нея.

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Втората поредица е доста по-слънчева. Въпреки че някои от героите биват прочистени набързо, за останалите следва… ве, ще видиш. :)

  2. Стана ми интересно и явно ще се чете, обаче само аз ли смятам, че кориците са престъпление срещу човечеството? По-клиширани/хомо/изтъркани/каквото се сетите още фентъзи корици не бях виждал отдавна.

Comments are closed.