(Водещ на рубриката „Къс разказ“: Gost)

The X-Mas Story: Епизод 5

фантастичен разказ

от Валерия „Лера“ Стефанова

 

Щеше да бъде тихата коледна утрин на 2010 г., а може би е, или вече беше била… Все едно де… Рада, Асен и Лера отново бяха избрали нестандартен начин да празнуват, въпреки че се бяха спрели на стандартно място: добре познатата вила в планината. Тримата приятели си бяха запалили камината и удобно изтегнати на дивана (скупчени един върху друг на принципа „на мен може да не ми е широко, но на тях им е по-тясно), гледаха новогодишната реч на Тодор Живков от паметната 87-ма година и се скъсваха от смях. Отвън, залепил нос за прозореца и тъжно загледан в камината, стоеше еленът Рудолф, а неспирно валящият сняг вече беше натрупал десет сантиметра върху гърба му и нямаше намерение да спре, докато не го затрупа. Ако нашите трима приятели бяха други хора, вероятно щяха да се смилят и поне на празника да го пуснат вътре, но тогава и историята щеше да бъде друга и светът щеше да бъде по-хубав, и децата щяха да спят по-спокойно нощем, и… има ли смисъл да продължавам? Те обаче са си те, а Рудолф е досадна гадина и напълно си заслужава да стои на студа. Тримата приятели бяха леко изнервени, но старателно го прикриваха и не повдигаха въпроса. Веселият смях, коледната украса, неподдържането на огъня в камината и споменаването на засмени старци в червени костюми бяха обявени за подсъдни, а наказанието – незабавна смърт. Така че нашите приятели, леко изнервени, но силно обнадеждени, плюскаха курабийки и се надяваха, че ще им се размине ежегодният сблъсък с абсурдни приказни герои. Олях се. Надеждата, както знаете, умира последна и пак тя крепи човека. Да, ама не! Да се върнем към момента, в който започва нашата приказка. Седяха си тримата на дивана, кикотеха се, подритваха се приятелски и се правеха на разсеяни, без да забравят да хвърлят по едно око към камината, над която висеше портрет на дядо Коледа (стил: рекламно лице на „Кока Кола“) с надпис: „Не се издирва! Не щем да го видим ни жив, ни мъртъв!!!“ Асен се надигна бавно от дивана, протегна се и нежно попита:

– Кво ще ядем и кога?

– Имаме коледен кейк, традиционни коледни ястия и прочие коледни неща, хладилника го знаеш къде е – мило му отговори Рада.

– Тихо, зайци, чувам подозрителен шум – каза Лера и тактично се пресегна към машите. (За незапознатите, машите са онова метално приспособление, с което се наместват дървата в печката или камината според случая и което всяка баба ползва като възпитателно средство наред с точилката. Стопроцентова ефективност на разумна цена.)

Тримата се заслушаха внимателно. Оказа се фалшива тревога, третата за тази сутрин.

– Добре де – попита Рада, – има нещо, което не ми се връзва. След като и тримата не вярваме в…

– Не споменавай името му, чумата да го тръшне дано, носи лош късмет – прекъсна я Лера.

– … в него, не ме прекъсвай, що подскачаме като попарени при всеки шум?

– Защото, Раде. Това, че не вярваш в нещо, съвсем не означава, че него го няма, и обратното – обясни Асен. – Практически стотици хора, стотици хиляди хора вярват в съществуването на американската нация, но това не значи, че има такава, и колкото и ние да не вярваме в онзи човек…

– … това не обяснява защо току-що на двора спря шейна – довърши Рада.

Асен стана и погледна през прозореца. Насредата на двора имаше огромна шейна с впряг от дванайсет елена, а дядо Коледа се беше захванал да сваля снега от Рудолф. Тримата приятели се спогледаха и всеки се впусна на върши нещо. Асен залости прозорците, Рада заключи вратите, а Лера усърдно разпали огъня в камината. След това седнаха обратно на дивана и се хванаха за ръце.

– Съсредоточете се – каза Асен. – Поемете дълбоко въздух и насочете мислите си нанякъде!

– Накъде? – попитаха двете едновременно.

– Аз откъде да знам?! – тросна се Асен. – Важното е да не мислим за… за това там!

– Я пуснете телевизора – каза Рада.

Лера се протегна за дистанционното и включи телевизора. Тримата се втренчиха ужасено в екрана, където вървеше реклама на „Кока Кола“. Преди да успеят да реагират, от телевизора се изля Дядо Коледа:

– Хо-хо-хо, ситни гаднярчета. Мислехте си, че ще се отървете, а? Я бързичко се размърдайте, моля, искам едно топло посрещане.

– Отивам за огнехвъргачка – промърмори Лера.

– Стой мирно. Тая година нямам много време да се занимавам с вас. Освен всичко друго си имам проблеми и със снежния човек, джуджетата стачкуват, а Снежанка се възстановява след неуспешна пластична операция… хич не ми е лек животът. Така че, ситни гаднярчета, дайте да караме по същество. Не че ви нося подаръци, обаче ми останаха три чифта пантофи, така че ако ме нахраните, ще ви ги дам. Deal?

Тримата приятели зяпнаха дядото внимателно, спогледаха се и закимаха несигурно. Рада излезе, за да донесе храна, а Асен отбеляза:

– Коледа, ти нещо наистина си заслабнал, хич не изглеждаш добре.

Рада се върна с поднос, отрупан с храна, и стареца я погледна щастливо, протягайки ръце към подноса. Момичето обаче дърпна подноса настрани:

– Първо пантофите, господин Коледа, после храната.

– Добре де, добре. – Той щракна с пръсти и на пода до него се появи чувал. – Ето ви пантофите, алчни гадинки такива… А, къде отиде третата гадинка?

Асен и Рада се огледаха притеснено, докато дядо Коледа се нахвърли на храната си. От Лера нямаше и помен, а нахалният старец се разположи на дивана под изумените погледи на Асен и Рада. На прозореца се залепи муцуната на Рудолф и в стаята се чуваха откъслечни думи от онова, което еленът казва:

– ….помощ………олеле…..луд………помощ!!!

– Май е излязла навън – констатира Асен.

Двамата с Рада навлякоха набързо по едно яке и излязоха, оставяйки дядо Коледа сам и щастлив. На двора обаче еленът Рудолф се оказа тероризиран от нещо друго, а не от Лера, което хвърли в смут Асен и Рада. Отне им минута да реагират, но веднага след това се спуснаха да отърват елена от неговия преследвач. Асен тактично подложи крак на тичащия след животното човек, а Рада любезно му стъпи на врата. Завързаха го здраво, оглеждаха го внимателно и Асен попита сърдито:

– Кой си ти и какво искаш от нашия елен?

– Ако дължи, пари не е наш – допълни Рада предвидливо.

– Елен ли? – погледна неразбиращо натрапникът. – Аз май наистина съм най-некадърният конекрадец на света! Ма пък и вие сте едни, кой нормален човек ще държи елен в двора си?!

– На кой викаш нормален бе?! – възмутено отвърна Рада. – Асене, давай да влизаме вътре, че трябва да намерим Лерата.

Двамата се обърнаха и тръгнаха към къщата, докато конекрадецът отчаяно крещеше след тях да го развържат.

– Тоя па, не си ли леко нахален? – попита възмутено Рудолф.

– Ебаси еленът, прилича на кон и говори. Развържете ме бе, няма да правя повече така… ПОМОЩ!

Но никой не откликна на отчаяния му зов, защото Рудолф се върна обратно на прозореца, а Асен и Рада не само се бяха върнали в къщата, но дори бяха успели да се вкаменят на вратата на хола, втрещени от ужасяваща гледка. На дивана до Дядо Коледа седеше Лерата, обута в чифт фрапантно розови пантофи, а дядката я учеше да плете. Двамата се кикотеха и очевадно заговорничеха. Пръв реагира Асен, който нададе ужасен писък:

– Олеле майко, олеле!!! Леро ма, какво става тука, да му се не знае?!

– Плета – отговори тя с ледено спокойствие – бесилка. Искам да кажа – за Рудолф.

Двамата приятели въздъхнаха облекчено, а Лерата им намигна пакостливо. Асен я гледаше подозрително в стил тая чума пак крои някой номер и невинно попита:

– Между друго, ти къде беше преди малко, мило другарче?

– В кухнята – спокойно отвърна тя. – Донесох на скъпия ни гост чайче. Искате ли захар, господин Коледа? Или предпочитате захарин?

– Захарин, на диета съм все пак – отговаря дядо Коледа, щастливо захапал парче кейк с размерите на тухла четворка.

Лерата става усмихната и без да спира да плете, взима от близкия шкаф конските приспивателни, с който обикновено тъпчат Рудолф, намига на приятелите си и пита, все така чаровно ухилена:

– Едно или две дражета?

– Ммммм… двечки. Внимавай, миличка, изпусна си бримката.

Лера се усмихва извинително и пуска две таблетки в чашата с чай. Асен и Рада я гледат все така възмутено просто защото не ги е включила в злодейството си и дори за момент се замислят дали да не предупредят стареца, но като гледат щастливата физиономия на приятелката си, просто сърце не им дава. Въпреки всичко Асен категорично решава, че няма да й се размине безнаказано, и се обръща към нея с лукава усмивка:

– Лерата, що не ми оплетеш едни чорапи – тъй и тъй си се захванала? Господин Коледа ще бъде така любезен да ти покаже как става, нали?

– Да бе, аз си нямам друга работа, да знаеш! – тросва се дядо Коледа. – Я да си ядеш ушите, ситно гаднярче. Рада, ти какво ме гледаш така? Нали искаше пантофи, а? Обувай пантофите бързо! Аз ще си доям кейка и ще тръгвам.

– А чай няма ли да пийнете? – пита го любезно Рада – Много е хубав, от истински билки. Аз съм ги събирала, Асен ги е сушил, а Лерата ги вари като никой друг. – Тя му подава чашата с мила усмивка.

Дядото ги поглежда по ред на номерата и посяга към чашата, взема я от ръката на Рада и със същата мила усмивка й я излива на главата.

– Мислехте, че ще ме метнете, нали, гадинки малки? Да, ама не! Нищо не заслужавате вие, подмолни гадове, пък аз ви нося пантофи! За наказание – заключва той – догодина няма да има подаръци за вас. – И изчезва обратно в телевизора.

Тримата приятели остават разочаровани и измамени насред хола, споглеждат се и се паркират на дивана. И тримата са обути в нелепи розови пантофи и поради тази причина са се втренчили в краката си. Рада помирисва мократа си коса и поглежда към Лера:

– Това безопасно ли е?

– Най-добре си измий косата – съветва я Лера и въздиша дълбоко. – Нищо, поне си имаме пантофки. Какво ме гледате така? На мен ми харесват!

– Поне ни остана оня на двора да го тормозим – успокоява ги Асен.

– Еленът ли? – пита Лера

– Не, някакъв заблуден конекрадец – обяснява Рада.

Лера поглежда плетката в ръцете си, която вече сериозно е заприличала на примка, и се усмихва щастливо. Асен прегръща двете момичета през раменете и обявява:

– Ние категорично не вярваме в дядо Коледа, нали момичета?

– Точно така, въпреки че Лерата се опита да го отрови, въобще изобщо не вярваме в него – съгласява се Рада.

– Аз да бях успяла… – въздъхва Лера и се зазяпва замечтано през прозореца към двора, където Рудолф доволно гази завързания конекрадец.

 

MERRY X-MAS

 

(Беше, щеше да бъде, или може би е.)

Валерия Стефанова (а.к.а Лера) е завършила НАТФИЗ, специалност „Драматургия“. В момента пише професионално за кино. Неин текст – пиесата „Правилата на играта“ – е отличен в конкурса „Млада драма“ 2010 г., Младежки театър. X-Mas Story е част от поредица традиционни коледни картички за приятели.