Яна Пункина – Стихове

0

Илюстрация към Яна Пункина, Стихове

Водещ редактор на рубриката „Поезия“: Ваня Клечерова. Снимка: Яница Радева © 2014

 

Яна Пункина

Стихове

 

Алея

В тишината на този парк,
в безсмисления последен сняг
в повторението на еднаквите дървета,
усещаме необходимост да мълчим.

Това значи :
ръцете ни са голо месо,
всеки живее в устата на другия,
там вечер полага за спокоен сън изтощения си език.

Часовете, в които не разглеждам снимките ти,
минават бавно.

 

Сок

Знам точно от къде изтича времето
сутрин заемам мястото си
на опашката за фреш.
Денят на чиновника започва с епична битка.
Жените си дърпат косите,
мъжете оплешивяват.
Аз защитавам неподвижно позициите си.
Усещам как изтича нощта,
в която сме се смели.
Сутрин около закуска изстискваме
многобройните плодове на времето.
Машината е безшумна.
Сокът не свършва никога.

 

Захващане

– Някой ден ще се погрижа за цветята –
казва – само да приключа с онова.

На балкона саксиите изсъхват.
Трупат се пухчета, сажди,
мебели, черупки от яйца,
прането избелява, лющи се боя.
Тя продължава да очаква деня,
в който определено ще се захване.
Балконската врата клеясва
и не се отваря вече.

– Някой ден – казва
– ще погледнат на горе
към брезата, захваната в цимента,
и ще ме помислят за умряла.

 

Всемогъщите лястовици

Те се въртят привечер във вътрешните дворове.
От лупингите им между етажите може да ти се завие свят.
Почти проплакваш, наранена от тази примитивна грация.

Какво е щастието?

Да пазиш равновесие,
да взимаш завоя,
да летиш,
да усещаш писъка на всеки мускул в тялото си.

Щастието не е различно от карането на колело или черешите в устата ти.
От лекотата, с която нещата те чакат по клоните.

Нещастието също не е различно от тези две ръце,
от невъзможността да падаш свирепо между редовете,
после божествено да се спасяваш със извивка
в последния момент.

 

Секънд хенд

отново:
устните зреят и се пукат
започваш  да пробваш чувството, че си преболедувала града

денят е почти нова дреха
пъхаш ръце в непознати джобове

 

Фалшив спомен

В нейните разкази не са се запознали така.
Никакъв катаклизъм не е имало.
Само засмените лица на приятелите,
само лъчите, спрели между листата.
В нейните разкази тя никога не се е сблъсквала,
не е преглъщала провала,
никога не е оставала непредпочетена.
В нейните разкази отсъстват празните вечери,
миризмата на мухъл,
паническите бягства между етажите.

Той пристъпва в слънчевото петно на нейните спомени.
Движи деликатните си крайници на конци

Само когато е сама
и невнимателна
забелязва дупката в тавана.

 

Ако искаш обаче

трябва да знаеш :
тя държи снимки на бели коне, прегърнати от черно-бели жени,
снимки на рози,
снимки на бебета,
тя не се спъва,
тя не се мрази,
тя получава роза за всеки рожден ден,

тя не може дори да си представи
сигурността в юмруците ми,
които могат да устискат всяка дума,
нейните зъби никога не са скърцали на сън,
не чува крясъците на момчетата в трамвая
усмивките й отварят врати

ако искаш обаче
можеш да ни оставиш да си поговорим
нито аз ще се не науча на тази красота
нито тя ще забележи ударът, с който пробивам дупка във живота си.

 

Остров

1

Има го все още островът
с козешките черепи и камъните,
с вятърът, който удря между тях,
който клати керемидите,
не си длъжен да имаш какво да кажеш.
Най-добре изобщо не си отваряй устата под водата.

2

Чайките, които се нахвърлят на ферибота,
нямат какво да ти кажат.
И ти нямаш какво да кажеш на чайките,
които се нахвърлят върху теб.

3

Онази бабичка, която сгъна кожата си във басейна с горещата вода,
която се смееше и зъбите й бяха зелени, 
като водата.

4

И до днес не мога да разбера
защо не умряхме там.
Не мога да разбера
къде ще умрем.

5

„Не ви разбирам“ повтарях й,
но тя не ме разбра.
Мъхът между зъбите й
подобни на острови.

6

Тук никога не може да се роди перла.
Камъните блъскат по мидите.
Мидите блъскат по камъните.
Какво тогава се прави с болката?

7

Навсякъде го нося на гърба си.
Когато се наложи да кажа нещо,
пускам в краката на слушателите
своя остров.

8

Жените,които се смеят в банята,
кафевите петна по кожата им –
лишеи и мъхове.
И аз мога да се хвана тук.

9

За какво ни беше да търсим върха? 
Вятърът беше отнесъл знака.
За какво ни беше да го връщаме?
Ние не търсехме върха,
ние го създадохме.

И защо?

10

Просто, когато те гледам тук, на този остров,
който е мой, защото два пъти не ме остави да умра,
докато гледам как вятърът блъска пясък в лицето ти,
не разбирам защо трябва да си тръгваме.

11

Като те гледам тук, на този остров,
не разбирам за какво ни е дом
за какво ни е легло.
Нека те заведа на билото,
където овцете пасат риган,
просто защото нищо друго не расте.

12

Нека плачем между маслините
сивата пръст в коренищата
сокът ужилва езика
единствено костилките 
са лесни за преглъщане.

13

Там, разбира се, има зима.
Казват по-страшна от нашата.
Казват от небето валяли камъни
и чинарите се скършвали на две
точно там, където лежиш.

14

Това море ме обича.
То ме гори и щипе.
Оставя драскотини по краката ми.
Блъска ме в с скалите, докато съвсем омекна
като октопод.

15

Друг път не мога да снимам това.
Остава само да разказвам за липсата на образи
като собствен мит.

16

Ти виждал ли си такъв мрак, 
че даже звездите ги няма.
Единствен ориентир остава
бученето на морето
тракането на чакъла по брега.

 

Снимка на Яна ПункинаЯна Пункина е родена в 1984 г. Работи в програма „Христо Ботев“ на БНР. Има две издадени стихосбирки – „Пауза“ и „Частите на тялото“. В момента се мъчи да пише разкази и все повече се отклонява от обичайната им логика. Посетете блога й: http://dsolved.blogspot.com/

 

Коментари

коментара