Лунни хроники с Мариса Мейър

2

Илюстрация към Лунни хроники с Мариса Мейър

 

Лунни хроники с Мариса Мейър

ревю от Искра Неделчева

 

Героите са същите, но не съвсем.

„Лунните хроники“ на мис Мариса Мейър са една по-различна гледна точка към старите, до болка познати приказни герои. Няма човек, който да не е чувал за Пепеляшка и за прекрасните й стъклени пантофки или за тиквената каляска, изчезнала в полунощ. Или за Червената шапчица и опасния Вълк. Рапунцел с дългата коса и високата кула. Снежанка и отровната ябълка. Истории, с които огромна част от нас са израснали, които от съвсем млада възраст са ни карали да мечтаем и да искаме още и още. Истории, които колкото и време да мине, няма да се променят или забравят.

Мариса Мейър е американска писателка, голям почитател на книгите, за четене и писане, и пътешествията – все вкусове, които се отразяват и на историите й. Приятен, лек за четене стил на писане, независимо на какъв език, изкусно вплетени метафори, красиво извезани изречения. Няма я досадата на епичните фентъзита, няма го и изнервящото първо лице на повечето young-adult произведения. А за дебютен роман – похвалите са дори по-големи.

„Синдер“ е книга номер едно в поредицата, а представянето на главната героиня и светът, в който се развива действието, започва още от първите редове. Една фютуристична планета Земя, малко след водената Четвърта световна война срещу Луната, Земя, населена не само от хора, но от андроиди, киборги, а тук-там и по някой избягал лунитянин. Нашата Пепеляшка, накратко Синдер (от англ. Cinder, Cinderella – пепел, Пепеляшка), е един от тези киборги, живееща в Нов Пекин и работеща като механик в една малка барачка на градския пазар. След смъртта на мъжа, коъто я завежда в Източната република – най-близкото до баща, което е имала, – Синдер остава да живее с мащехата си и двете си доведени сестри, лишена от възможност да си тръгне или да получи нещо по-добро. Ако не се броят малкият андроид помощник – Ико – и една от сестрите й – Пеони, – Синдер е сам-сама на света. Наполовина киборг, наполовина човек, тя не само е заклеймявана, но и рядко взимана насериозно. Непомнеща частта от живота си преди идването в Пекин, знаеща само че не е като останалите и никога няма да бъде.

Но тогава се появява принцът на бял кон – в този случай наследник на Източната република със счупен андроид – и преобръща света на Синдер. Буквално и преносно. И нищо вече не е обикновено и просто. Светът започва да се руши – и онзи, който Синдер познава, и миналото, изпълнено с лъжи и тайни, а и бъдещето, заплашено от смъртоносната чума, която върлува в цялата Република, без да забравяме за надвисналата заплаха от Луната. Защото Земята е в опасност от нова война, а мирът е недостижим, освен ако Императорът не приеме предложението за брак между лунната кралица и неговия син – Каи. Принцът, който случайно или не се влюбва в единствената, която може да се равнява, а и да спре кралицата.

И в свят, в който нищо не е такова, каквото изглежда, умовете са размивани от чародейства и биоелектричество, с всеки изминал ден се разкриват тайна подир тайна и заплахата от война тегне над човечеството, а Синдер излиза на преден план и се превръща в героиня, достойна за уважение. Силна, уверена, борбена, но и уплашена и по детски наивна. Една нова Пепеляшка, готова да се бори за онова, което й се полага.

Като огромен почитател на старите класически приказки, независимо дали на Перо, на Андерсен или на Грим, нямаше как да откажа на поредицата. „Синдер“ отдавна стоеше на библиотеката ми, от време на време ми подвикваше, но аз й обръщах гръб, казвайки си, че ще я погледна после, с ясното съзнание, че някой ден със сигурност ще я прочета и ще ми хареса. Така и стана.

Никога не съм била голяма почитателка на Пепеляшка. Цялата история с обувката никога не ми е въздействала. Говорещите мишки и тиквени каляски също. Както и тази идея за истинската любов – дори и в останалите приказки и най-вече защото героините се интересуват само от нея. Но „Синдер“ наистина ме изненада. Дори и основните елементи да са запазени – отритнатата доведена дъщеря, невинната среща с благородника, пълното преобразяване и отиването на бала – книгата поема по един различен път, който не само е напълно по мой вкус, но и е едновременно интересен, драматичен, без да забравя и романтичната нотка.

Продължението е дори по-очарователно и от предшественика си. Главната роля там е поверена на Червената шапчица, наречена Скарлет Беноа (Scarlet – ален, червен), която тръгва на път, за да намери отвлечената си баба. Пътищата на Скарлет и Синдер неизменно се преплитат, по колко предвидим или драматичен начин, не мога да кажа, без да разваля историята на незапознатия читател, но и по пътя на логиката срещата им е неимоверна. Ако добавите няколко щриха допълнителни герои за вкус, достатъчно битки и драматизми, за да задоволяват и най-придирчивото съзнание, непрестанно движещо се действие и развиващи се персонажи, то „Скарлет“ е едно достойно продължение, което не разочарова, а дори още повече вдига летвата.

А най-хубавото? Третото звено, именувано „Крес“, вече е в ръцете ми и чака да бъде прочетено.

 

Корица на Лунните хроники: Синдер, от Мариса Мейър

Лунните хроники: Синдер, от Мариса Мейър

 

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Наистина страшно увлекателни книжки! Много благодаря за ревюто – още щом го прочетох, любопитството веднага ме загриза… И пет дни по-късно вече съм изчела и трите романа и чакам с нетърпение завършека на поредицата. Определено нещо различно от вездесъщите вампирски саги, чете се на един дъх, държи те в напрежение, не липсват неочаквани обрати… Единственият недостатък според мен е, че това е една от онези поредици, в които отделните части изобщо не биха могли да се нарекат „завършени“ сами по себе си. След прочитането на всяка една на читателя му се приисква веднага да посегне към следващата, което би било чудесно, ако и четирите вече бяха на пазара ;) Така че препоръчвам на всички желаещи да се запознаят с тази модерна Пепеляшка – изчакайте до февруари 2015, когато излиза Winter, за да си ги изчетете накуп!

    • Радвам се, че се е харесало, а още повече и книгите :) Наистина са много увлекателни, едно от добрите попадения, които могат да се открият в жанра, но съм напълно съгласна за несамостоятелността на всяка една. Не че имам против, харесвам ги такива, не обичам героите да остават забравени. Но чакането си е мъчително. Мисля, че забравих да спомена в ревюто, че съществуват и малко съпътстващи истории, засега неиздадени в България, които също си струват прочитането. „Glitches“, „The little android“, „The Queen’s army“ и „Carswell’s guide to being lucky“. Кратички, но все нещо :)

Comments are closed.