Сладки сънища, от Яница Христова (разказ)

2
Илюстрация към Сладки сънища, от Яница Христова, разказ


Текстът участва в предпразничния конкурс за 2014 година на сп. „Сборище на трубадури“. Вижте всички участници.

 

VN:RO [1.9.22_1171]
Читателски гласове в класирането за специалната награда в празничния конкурс (2014).
Rating: 2.6/10 (14 votes cast)

 

Сладки сънища

разказ

от Яница Христова

 

Снежната топка, която стискаше в ръка, се беше обледенила и гладката й повърхност искреше в здрача на зимната нощ. Боби пристъпваше от крак на крак. Дъхът се процеждаше на кълбенца около него, а мътната светлина на уличната лампа се плъзгаше по опърпаните му дрехи и го караше да изглежда още по-дребен, отколкото всъщност беше.

– Ще го направиш ли? – попита едно от децата около него.

– Но този път е за последно! – закани се Боби и прехвърли снежната топка в другата си ръка.

– Наистина ли? – тревожно попита най-малкото момченце. – И няма да има повече? Никога повече?!

– Е, не никога… Може би догодина, ако сте били достатъчно послушни – отвърна момчето и разроши косата на малчугана. – А сега не плачи, сълзите развалят вкуса на добрия шоколад… – каза и направи крачка към осветената от витрината на магазина улица. Протегна се. Половин дузина деца притихнаха в очакване. Боби опъна ръка в дълга дъга, замахна и… пусна ледената топка, която се вряза в стъклото и наоколо се разпиляха ситни парченца. Алармата започна да пищи оглушително, а момчето вече тичаше към магазина. Бързо прехвърли към бандата шоколадовите фигурки, които ги наблюдаваха от дни от скъпата витрина. Хлапетата се стопиха в мрака, отнасяйки със себе си по няколко мечета, увити с червен и златист целофан.

Накрая остана само Боби. Винаги оставаше последен. За да не видят останалите как си тръгва, без да вземе и един бонбон за себе си. Защото осъзнаваше, че постъпката му е нередна, но дълбоко в себе си знаеше, че той и децата от неговия Дом заслужават една нормална Коледа. Знаеше още, че не може да им я осигури, че не може да промени съдбата им. Единственото, което можеше да направи, бе да открадне за тях шоколад от най-хубавите магазини в града. И ако това щеше да ги направи щастливи за няколко дни от годината, е, той беше готов да рискува.

Тъкмо си тръгваше, когато усети една силна и здрава ръка да се вкопчва в рамото му. „Три пъти ми се разминава – помисли си, – сигурно трябваше да очаквам късметът ми да свърши някъде…“. И се обърна с предпазливост. Очакваше гнева на собственика, заканителното изражение на охранителя или безкомпромисния поглед на някой полицай. Но когато срещна усмихнатата физиономия на някой, който подозрително приличаше на Дядо Коледа, уплахата му премина в почуда.

– Ти не истински! – възкликна Боби.

– Тогава на кого говориш, Робин? – намигна му белобрадият старец.

– И какво? Дошъл си да ми кажеш, че съм в списъка с лошите деца ли? – скръсти ръце момчето.

– Не, глупачето ми! Виждам какво правиш и съм дошъл да ти направя специален подарък – отвърна Дядо Коледа. – Не мога да ти дам онова, което с цялото си сърце желаеш, но… вземи това. То е само за теб.

Боби подозрително изгледа шоколадовия бонбон, който старецът държеше в червената си ръкавица.

– Защо да ти вярвам?

– Защото като всяко дете, малки ми господин Худ, знаеш, че някои приказки са нещо повече от измислица. – Сините очи на стария мъж сияеха с подкупваща доброта. Боби дълго се взира в тях. След това, разкъсвайки се от противоречиви чувства, в крайна сметка се протегна, взе бонбона и го мушна в джоба си. – Знаех си, че ще направиш правилния избор, момчето ми – усмихна се Дядо Коледа. – Не забравяй. Той е само за теб. Вечер, когато всички заспят…

Последните думи останаха да ехтят в съзнанието на Боби, докато старецът с пукот се стопи в тишината на нощта и се изгуби от поглед. Момчето свали ръкавиците си, мушна ръце в джобовете и заситни с бързи стъпки към Дома. Усещаше бонбонената опаковка между пръстите си и тръпнеше от нетърпение…

Когато Боби влезе в стаята, всички деца бяха заспали. Той смъкна от раменете си палтото, навлажнено от снега, и го пусна до ниското легло. Легна. Зави се с избелялата завивка и измъкна бонбона от джоба на джинсите си. Опаковката му беше мека. Хартиена. С изрисувани снежинки по нея. Той внимателно я разгърна. Отвътре се подаде шоколадов шедьовър – с преплетен бял и тъмен крем. Боби притвори очи. Постави бонбона между устните си. Потъна в усещането на разтапящия се шоколад, който гъделичкаше сетивата му и оставяше дълга сладка следа след себе си…

Момчето заспа няколко секунди след като единственото, което остана от подаръка, беше хартиената опаковка между пръстите му.

– Робин, събуди се, детето ми – разля се мек кадифен глас до ухото му. Боби отвори очи.

Красива беше. Жената, която стоеше срещу него. Имаше като неговите бадемови очи и немирни къдрици.

– Мамо?! – прошепна Боби; и сам не вярваше в това.

– Да, Робин. Баща ти те очаква до елхата, за да разопаковате подаръците. Дълго спа, сине, сякаш… цял живот те е нямало.

– Но сега съм тук! – засмя се момчето, прегърна я силно, след което се измъкна от леглото, затича се към масивната дървена врата на стаята, отвори я и занемя пред величествената елха, под която го очакваше усмихнат мъж с по един опакован пакет във всяка ръка. Въздухът ухаеше на канела, на печени курабийки и на мляко с какао.

Боби се затича да прегърне и баща си, а босите му крачета шляпаха по теракотения под…

Той се събуди, притиснал завивката до брадичката си. Беше хладно в голямата стая, в която спяха всички деца от Дома през зимата. Но момчето не се вълнуваше от студа. В момента в него грееше топлина, която го изпълваше с неподозирана сила.

Да, беше сън. Само сън. Сладък сън, който побираше всичките му мечти.

Но там… там някъде те съществуваха. И го обичаха. Той ги видя със собствените си очи! Нищо че не бяха в този свят… Нищо че тук не ги беше виждал нито веднъж… Вече се бяха сдобили с образ, с ухание – на канела и курабийки. И така бяха запълнили онази празнина, която Боби сам не можеше да запълни.

Момчето огледа спящите деца. Взе палтото си от пода и тихо се промуши навън. Валеше сняг. Градът тепърва се събуждаше.

Беше Коледа.

А Боби вървеше. В ръцете си държеше снежна топка, която до площада вече щеше да е полирано късче лед.

– За последен път ще бъде, Дядо Коледа, обещавам! – прошепна, преди да запрати ледения къс към витрината на поредния магазин…

 

Прочетете всичко за предпразничния конкурс за 2014 година.

 

Сладки сънища, от Яница Христова (разказ), 2.6 out of 10 based on 14 ratings

Коментари

коментара

2 КОМЕНТАРИ

  1. Разказът е приятен, но ми направи лошо впечатление изразът „дъхът се процеждаше на кълбенца“. Когато нещо се процежда, би трябвало да е тънко, фино. Аз лично бих предпочел нещо от рода на „дъхът цъфваше на кълбенца“. Това, разбира се, са дреболии.

  2. Опитах да се представя като Сгафил Георгиев :) Може пък дяволът да е в детайлите, кой знае.

Comments are closed.