Коледни богове и легенди

Колонката на Весела Фламбурари

Слънцето е окото, което осветява света, разкрива го и му позволява да бъде. Така е било още от палеолита. В онези здрачни времена, в които ловните групи от хора са приели последователно небето и сияещите неща в него за богове. Небето обаче се оказало прекалено огромно и далечно. Било прекалено идеален бог за крайно неидеалните човешки същества. Никой и нищо не можело да го нарани или промени. Така полека, полека за човешките вярвания всеобятният небесен бог станал все по-малко интересен… Хората не се отказали от него. Не! Те просто решили, че той е твърде незаинтересован от човешките дела. И тогава… Тогава на преден план излязло слънцето. Онова кълбо от газове, което носело светлина и топлина. Родил се искрящ и всесилен бог, който обаче имал преимуществото да бъде уязвим. Слънцето залязвало и изчезвало зад хоризонта. Светлината му намалявала към зимните месеци и току-виж, можела да изчезне съвсем, ако… ако самите хора не му помогнат. Тази временна слабост била съвсем естествена за слабите ни човешки предци. Те знаели какво означава да те заплашва опасност. О, да, много добре разбирали това! И Слънчевият бог им станал близък, ясен, някак много техен. Защото хората се поддават лесно на отчаянието… Да, поддават се, но затова, откакто свят светува, си измислят митове, приказки, легенди и сказания. Тези приказки им помагат да разположат живота си в по-широк контекст. Изграждат в човека модел на вселена и подходящо вселенско поведение. Тези измислени истини дават усещането, че въпреки всички ужасни, потискащи, унищожителни аргументи животът на човека има и смисъл, и стойност.

Вечната мъдрост на мита изразява присъщото ни усещане, че в човешките същества и материалния ни свят се крие нещо повече, отколкото може да види окото. Митологията винаги е била свързана най-вече с човешкия опит, мъдрост, традиции. В онези далечни времена хората са знаели, че боговете, човешките същества, животните и природата са неразривно свързани, изградени са от божествена субстанция и са подчинени на едни и същи закони. Когато са говорели за божественото, древните обикновено имали предвид някаква страна на земното. Съществуването на боговете е било неотделимо от съществуването на бурята, морето, реката. Но божественото е било и неотделимо от силните човешки чувства – любов, ревност, гняв, омраза, страст, – които само за миг ни издигат в съвсем различно измерение, така че виждаме света по съвсем различен начин. Докосването до свръхестественото винаги е било желана част от човешките преживявания. В подобни моменти ни се струва, че се движим на пълни обороти и сме „истински живеещи хора“. Чувстваме Смисъла! Митът, приказката, сказанието са верни именно защото са ефективни. Защото могат да ни дадат усещане за истинност, далеч над реалността… Да ни дадат ново проникновено виждане за дълбинния смисъл на живота!

Полека-полека със стъпките на човечеството митът започва да се развива. Слънчевият бог хвърля лъчите си над умовете и с това започват неговите превъплъщения. Още от първите векове на нашата ера се формулира един символизъм на природните цикли. Той се появява под две свързани форми: растителен цикъл и астрален цикъл. Растителната екзегеза е по-старата. Слънчевият бог се уподобява на плодовете на земята, които умират и се раждат отново. На този етап богът на слънцето може да се нарече Адонис. По-късно, когато в Римската империя властва слънчевият синкретизъм, Адонис става самото Слънце, задържано през зимата под земята. При семитските народи същият този Адонис-слънце се нарича Ваал. Малко по-късно, отново в римската империя Адонис и Ваал се сливат с персиеца Митра. А Митра всъщност отново е Бог Слънце. Същото това Слънце, което умира и се ражда по времето на зимното слънцестоене. Разбира се, зимното слънцестоене обикновено се наблюдава между 21 и 25 декември (по нашия календар). И в Рим започват да празнуват раждането на непобедимия Бог Слънце точно на 25 декември. Празникът се наричал „Natalis Soli Invicti“. Разбира се, гъвкавата християнска църква претопява езическите вярвания и с тактичен ход приема 25 декември за рожден ден на Исус Христос.

В окончателното утвърждаване на 25 декември за празник има и „българска“ следа. През 354 година папа Либерий възлага на епископа на Доросторум (днешна Силистра) Дионисий да докаже официално рождения ден на Спасителя. Дионисий бил известен с изключителните си познания по астрономия. И така „нашият човек“ се справя блестящо със задачата на папата. Дионисий обявява, че Христос се е родил в 754 г. от основаването на Рим и в 30-ата година от управлението на император Октавиан Август. Постепенно древният римски календар се предатира по формулата „преди и след Рождество Христово“.

Чистият религиозен облик на Спасителя се оказва абсолютно съвършен. И човекът няма да се откаже от него… Не! Но след като му се поклони, ще тръгне отново по… по пътеката на играта. Homo ludens, или „Играещият човек“, е имал нужда и винаги ще има нужда от волнодумни истории и приказки, от свободно разказани авантюри. Той има абсолютната необходимост да се забавлява, да празнува, да получава подаръци и да играе! И нека не забравяме: има нужда да знае, че може да бъде повикан на помощ от божественото същество. И да го спаси с помощта си…

Тогава Богът Слънце избира да се появи и като едно абсолютно приказно същество. Тогава се появява Дядо Коледа. Или Санта Клаус, или Синтерклаас, или Фатер Крисмас, вещицата Бефана, дед Мароз, домашният дух Томте и колегата му Нисе, или Василис, или Никола, Миколаш, папа Натале… Точните имена нямат значение. Това е все онзи Дух на младостта на човечеството, който никога няма да ни позволи да остареем. Онзи, който в своята отделна реалност разнася подаръци на всички хора по света, защото всички сме деца, колкото и да не ни се вярва! Пък и нали поради откритието на Айнщайн, че времето и пространството се изкривяват, Добрият Старец и Магичната старица всъщност разполагат с месеци, за да доставят подаръците, докато в реалността са изминали само няколко минути… Мисля, че на немския професор по физика му е било страшно забавно да помогне на Дядо Коледа.

Всички ние имаме нужда да вярваме в духа на Коледа, защото:

„Хората имат нужда от фантазиите за да бъдат хора. За да бъдат средоточието, в което се срещат падналият ангел и маймуната, изправяща се на задните лапи…

– За да повярваме…

– Да. В Справедливостта. В милосърдието. В дълга… Вземи вселената и я стрий на най-фин прах. После я пусни през най-дребното сито. И накрая, ако можеш ми покажи поне едно атомче справедливост, една молекула милосърдие… А въпреки това вие постъпвате… сякаш във вселената съществува някаква… правота, по която съдите за всичко… Изпитвате потребност да вярвате в онова, което не е истинско. Иначе как то ще се случи накрая?“

(„Дядо Праз“, Тери Пратчет)

„Бъдник, слуга, Коледо.
Ти да кажеш, Коледо,
да ни даде здравице
и на лозе гроздице!
Ой, Коледо, Коледо!“

(„Неда“, Любен Каравелов)

Весела Коледа! Бъдете живи и здрави! И непременно мислете за детските книги!

Весела Фламбурари

На снимката: Описание на космоса от Андреас Целариус, публикувано за първи път в „Harmonia Macrocosmica“ през 1660 година. Описанието е направено по системата, развита през ІІ век от Птолемей, в която земята е поставена в центъра на космоса.