За Джон, който пожела да излезе от рамките, от Александър Карапанчев (разказ)

0
Илюстрация към За Джон, който пожела да излезе от рамките, от Александър Карапанчев (разказ)

Този текст е част от рубриката „Български разказ“, водена от Джовани „Гост“ Чемишанов. Оригинална снимка за илюстрацията: Берлинската стена, от MariaTortajada.

За Джон,
който пожела да излезе от рамките

хумористична фантастика

от Александър Карапанчев

Веднъж Джон Брънър седял в каютата си на един сингапурски контейнеровоз и обработвал разни пътни бележки. Писател със световно име, той обичал да кръстосва на живо всякакви суши и води: като пчела събирал мед от впечатления, та сетне да подслажда с еликсира му своята проза.

Тъкмо чукал нещичко за Жълто и Червено море, когато – з-з, з-з, че бз-з-з! – го стреснал мобифонът, блещукащ до лаптопа. Така пронизително и толкова настойчиво можела да звъни само неговата литературна оса (пардон, агентка) Джудит Джаксън от кантората си в Лондон.

– Хей, Джон, фантасте! – писнал гласецът й през хилядите километри. – Три издателства в Канада искат да пуснат с твърди корици пет твои романа, между които и „Спирка на Занзибар“. Според мен ударът си заслужава!

– Окей, Джуд! Дръж летвата високо и дерзай! – после Брънър се върнал отново към клавишите плюс разноцветните морета.

Друг път британецът отишъл право в галерия „Уфици“, повъртял се, пък застанал пред „Раждането на Венера“, понеже много бил чел за въпросната сияйна картина. Както я съзерцавал с упоение, внезапно избръмчал мобифонът му – пак го търсела Джаксън от литкантората.

– Хелоу, Джон! – пропищяла тя. – Сега чехите и австралийците напират да те публикуват. Избрали са „Овцете гледат нагоре“ и „Град върху шахматна дъска“. Струва ми се, че този удар също…

– За австралийците нямам нищо против, обаче чехите да ги спреш. Откак падна Берлинската стена, ми е влязла една суперидея в главата… ама дай по-късно да говорим, че тук не е удобно – и Брънър затворил вездесъщото апаратче.

Тогава Венера раздвижила десница, откривайки за миг цялата си божествена гръд от лунно злато. Дори му се сторило, че нещо прошепнала: дали „Сър, какво ще правите довечера?“, или „Сър, кога ще ми надпишете някоя ваша книга?“. Казал си, че е на прав път, и веднага потеглил на лов за нови, още по-богати впечатления.

По-нататък британецът се разходил до бивша Югославия (в Сараево посетил древните мюсюлмански гробища, а в Белград хапнал плескавица), до Хаити и Хондурас; прекосил набързо Мадагаскар, Словакия, Бутан; с очите си видял еротичното каменоделство на Кхаджурахо и всмукал куп тайни от египетските пирамиди. Ала където и да идел, винаги намирал време да пише своите опуси, да оглежда книжовните пазари, жужащи с безброй езици.

През един април той спрял в Португалия. Скоро се озовал в кралския замък Пеня и тъкмо определял контраста между зелените дървета вън и рицарските железа вътре, когато му се обадила литературната оса Джаксън:

– Джон, старият Съветски съюз се пробужда! Това Алма Ата и Москва, това Санкт Петербург, Одеса или Томск – всички те обръщат погледи към теб! Чуй само няколко издателства, които са включили твои книги в плановете си: „Амфора“, „Махагон“, „Нова космогония“, „Център-р-р… (ух, че е дълго!) Центърполиграф“, после „Текст“, „Олма-прес“, „Аст“… На туй аз му викам удар!

– Ех и ти, Джуд, като започнеш с тия умопомрачителни изреждания! Не можеш ли някак по-човешки, по-делово? Хайде нейсе, запомни обаче следното – не желая да ме издават нито в Русия, нито в стария СССР! Забранявам, чао, край.

– Но, Джон, ти какво си… си… си… – чак заекнала агентката – наумил, брей?!

– Ще ти обясня при друг повод, защото моментът не е от най-подходящите: обгражда ме цяла тълпа туристи.

Минали пет-шест дни. Както пийвал токайско вино в Секешфехервар, Брънър измъкнал мобилката, настроил я на автоматично избиране и се поровил в дълбините й.

– Ало, Джуд – рекъл, – няма само ти да ми звъниш, я! Сега си отваряй ушите на четири и ако трябва, записвай. Знаеш, че след рухването на Берлинската стена в много държави, особено от Източния блок, се възцари истинска демокрация, която…

– Абе, доколко е истинска, аз се съмнявам.

– Ти се съмнявай, обаче ние сме длъжни да помогнем на тези страни. А какво става на практика? Щом паднаха бариерите, англоезичната книжнина заля пазарите им.

– Че кое му е лошото? Нека наваксват, нека се учат от нашите пера.

– Не бъди наивница, хей, Джуд! Покрай блестящите творби ние ги удавяме в морета от ловка сива проза и поезия, бълвани у нас на конвейер. Тия пресни демокрации жадно гълтат всичко и така задушават най-личните си таланти. Моята идея е да поспрем с инвазията ни, та източните писатели да разкрият своите възможности и дай, Боже, да намерят вярна публика сред собствените си народи. Разбра ли?

– Дотук разбрах. И как ще действаш, умнико Джон Брънър?

– Аз ще апелирам към всички англичани и американци за известно време да се откажат от публикации в Източния блок. Това е, амин.

През лятото Брънър се подвизавал в Намибия. Там обходил щедрото й диамантено крайбрежие, видял Брега на скелетите, сприятелил се с чернокожи гмуркачи и бели капитани на драги, ходил на лов. Веднъж дори отстрелял зебра и докато стоял над още топлия й труп, теглил един импулс на Джудит Джаксън.

– Девойко – подзел той с тържествен глас, – ти четеш ли „Локус“, гледаш ли Си Ен Ен, слушаш ли Би Би Си? Моят апел към потомците на Шекспир и Уитман вече е факт! Разпространяват го безчет вестници и списания, сайтове, телевизии или радиоканали. Даже тези дни основах АВНА3

– О, Господи, туй пък какво е? – изпискала книжовната оса.

– Асоциация на временно непреводимите англо-американски автори. Как ти звучи, м-м?

– Доста фундаментално и много странно.

– Така е то, ама кой да се сети пръв?! В АВНА3 се записаха от раз Майкъл Муркок, Брайън Олдис, патриарсите Ван Вогт плюс Джак Уилямсън, гранд дамите на въображението К. Дж. Чери и Марион Зимър Брадли, но хайде да не затъвам в изреждания като теб. Дръж летвата високо и дерзай!

– Изпълнявам, без да коментирам…

На 10 юли британският фантаст седял на „Джайънтс стейдиъм“ в Ню Йорк. Ех, че шоу се получило! Когато жестокият плешивец Йордан Лечков пронизал германската врата, сякаш някой облял с амброзия сърцето на Брънър. В даден момент му се сторило, че Данчо от България му маха с ръка – да, да, точно на него, основателя на уникалната Асоциация на временно непреводимите и т.н. Че как иначе: истинските гении се подушват вредом, за да се потопят в купела на взаимната радост!

Твърдо убеден, че е на прав път, Джон Брънър взел да кръстосва между Щатите и Великобритания, попълвал редиците на асоциацията и пишел нови искрящи опуси. Джуд се кълняла, че вече няма контакти с бившия Източен блок, всичко вървяло по мед и масло, докато не се задал Уърлдкон ’95 в Глазгоу. Разбира се, Брънър отишъл там, понеже доста обичал да ходи на разни конвенти, пък и трябвало да движи своята тъй интересна мисия.

Една вечер той седял в пъба „Старият корсар“ и дегустирал рижо марково питие. Отдясно личала подпухналата физиономия на Боб Шоу, вляво искрели дяволито очилата на Робърт Шекли, а по средата Лари Нивън поглаждал ту изящната си брадичка, ту златния си пръстен, сякаш очаквал от него да изскочи услужлив джин. Към тях се бил залепил и някакъв местен дебютант, който разчитал на духовна подкрепа.

То се знае, Джон ги приканвал да се запишат в АВНА3. Някои схващали от половин дума, но други обръщали чашка подир чашка, хъмкайки уклончиво. Изведнъж – з-з, з-з, та бз-з-з! – се обадило вездесъщото апаратче, скътано в жилетката на Брънър.

– Авторе – изпискала право в ухото му осата Джаксън, – ти видя ли новите си издания на английски? Като почнем от „Ездачът на шокова вълна“ и „Драматурзите от Ян“, стигнем до сборниците с мека подвързия „Без бъдеще“, „Паяжина отвсякъде“, „Добро е с ориз“…

– Остави, Джуд, не хаби импулси! Аз съм в Глазгоу, не в Магадан или Гуантанамо. Ще кажеш ли нещо прясно?

– Ох, ще кажа! Току-що разгледах в един сайт твоя седемтомник с избрано, пуснат в България. Чудо на чудесата е, да ти призная: твърди корици, суперобложка, златно преге, тониран обрез на страниците, които са общо над 5000!

Тук британецът съобразил, че положението се напича, кимнал към компанията, па се усамотил в по-безлюден ъгъл на пъба. Там обърсал избилата го едра пот и простенал с глас, по-горчив от водите на Мъртво море:

– Боже мой, Бъл-га-рия! Девойко, те… те ще съсипят цялата ми идея за асоциацията, която основах с толкова любов! Как са посмели, кой им е разрешил?!

– Джон, и аз нямам представа! Знай, че в случая въобще не е замесен моят пръст, макар че имам мъж, малки деца, куче и вила около Темза. Ще ми се да вия от мъка!

– Ами аз? Какъв ужас! Защо не си извадила навреме гнилия зъб?

Литосата засвирила отбой:

– Хайде, хайде, нека се успокоим. България е достатъчно затънтено място, никой няма да си направи кардинални изводи в края на краищата…

– Абе, как така ще е затънтено място? Та туй е най-древната славянска държава в света, после в нея са създали първото издателство за фантастика на всички времена – мисля, че се казваше „Август“ или „Артос“. А при днешните информационни възможности… Не, надали ще го преживея!

Джон Брънър се хванал за сърцето и без да иска, хвърлил око към компанията, която бил зарязал в тези тежки минути. Сторило му се, че Робърт Шекли (това щуро еврейче без пукнато „Хюго“!) потупва тумбеста кафява кутия и шепне: „Колега, хич не се кахъри. Ето, аз донесох шоколадовия сос, с който изяждам разни ми ти европейски фантасти…“ Облели го жарки вълни, най-напред побелял като тебешир, сетне почервенял досущ омар. В последна сметка изстискал от гърлото си:

– Джуд, да не е пиратско издание?

– А-а, не, драги. Обозначен е копирайт, но не твоят, ами на нечия странна фирма – не мога да я разчета, защото е изписана на кирилица. Струва ми се, че някой е налял много пари, за да…

– Млъкни, кучко! – креснал британецът, предварително изключвайки мобифона. След това затворил клепачи, под които парело, и останал тъй няколко минути.

В дъното на пъба боботели телевизори, нейде кухо тракали билярдни топки, ала той не ги чувал.

Когато пак открехнал очи, срещу него се задавали пищната Танит Лий и Ласло Льорниц, придружени от снажен жиголоподобен славянин. Брънър събрал всичкото си мъжество, скокнал, върнал се при своята маса. На нея царяло спокойствие – Боб нагъвал наденички със зеле, Лари пиел червена бира и само Робърт го пронизал с един от най-трудните въпроси:

– Колега, какво става?

– Нищо – вдигнал рамене Джон, – амурьозна история. Извечните скандали за хонорари, за данъци, за издръжка…

Тогава Шекли го плеснал по бедрото:

– Ей, ти си по-неуморим от дракон! Ще почерпиш ли някое питие, че нямам дребни?

В същото време литературната агентка напразно щракала еднаква поредица от цифри. Искала да каже на работодателя си, че многотомникът му в България се радва на изключителен успех. Към онзи сайт били закачени снимки: стари руски камиони извозват постоянно допечатван тираж; опашки в книжните борси и пред сергиите на открито, извити като змиорки; тлъсти вестникарски заглавия, започващи с думичката „Брънър“…

Но той яко си блокирал мобифона, та Джудит дори не смогнала да изстреля своята любима фраза за това-се-вика-удар.

Дано прикрие обзелите го емоции, Джон поръчал мокро на цялата тайфа и в покачващите се градуси затънал сред размишления. Кой проваля Асоциацията на временно непреводимите англо-американски автори? Дали вярната оса не го излъга, забивайки жило в гърба му? Или туй е работа на събратята по перо? Ами дали тук не е замесен обединеният Запад, а може би Изток?… Като не успял да си отговори на нито една питанка, той погледнал часовника и се изправил:

– Колеги, сърдечно благодаря за компанията. Ще се прибирам да си довърша доклада за утре. Нали знаете, темата е „АВНА3 в нова светлина“? Надявам се на вашата подкрепа. Младеж, хайде да ме изпратиш.

Местният дебютант не чакал втора покана. По пътя Брънър съвсем хуманно обсъждал фантастите от тяхната маса. Според него лакомията на Боб Шоу била по-голяма от въображението му, Робърт Шекли бил смешен със своите четири-пет брака и също толкова романа и единствен Лари Нивън се оказал мъж на място, понеже се записал в асоциацията. Пред входа на хотела маестрото се смирил и прошепнал сякаш в транс:

– Горкият Източен блок!

– Кой блок, бившият ли? – полюбопитствал плахо дебютантът.

– Момче, ти си много несхватлив, да знаеш! – скарал му се Брънър. – Всъщност аз съм бивш!

После хукнал по стълбите с червена пътека. Какво е правил в стаята си, на какви въпроси е търсил ответ, така и никой не разбрал. На сутринта, тоест 25 август, го намерили издъхнал в леглото му. Както си бил с жилетката и с мобифон в дясната ръка. Удар, сърдечен удар. Като любезен сънародник, Боб Шоу написал одиозен некролог, погребали човека, а скоро свършил и Уърлдконът.

След кончината на Джон АВНА3 се разпаднала доста бързо. Вярно, че били предприети два задокеански опита асоциацията да бъде съживена – един от Филип Хосе Фармър и друг от ярко изгряващия Грег Игън, ала не се получило нищо свястно. Дали им запушили устата с награди, дали по още по-ефективен начин се справили с тях, кого да питаш?

Информацията за книжовната оса Джуд също била оскъдна. Тя изчезнала от интелектуалния хоризонт, сякаш никога не е бръмчала на него. Нейни братовчеди твърдели, че продала вилата си край Темза и отишла в графство Нотингамшир, където отворила малък цех за сиропирани пудинги. Да, но роднини на Брънър пък разправяли, че Джудит Джаксън има магазинче за еротично бельо на „Бейкър стрийт“. Само не можели да посочат къде точно се намира то, ами просто махвали с ръка: „Ще го видите, бе. Хич не е далече от музея на Шерлок Холмс…“

След това… След това дошла Новата година със старите си късмети.

Снимка от награждаване на Александър КарапанчевАлександър Карапанчев е нещо като човек-оркестър: журналист, поет и прозаик с три авторски книги, съставител, издател и редактор. Негови произведения са включени в около 50 сборника, превеждани са на пет езика. Член-основател на Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“ и с псевдонима alexandrit – сред най-активните сътрудници на клубния сайт. Брои се между основателите на специализираните в жанра издателства „Ролис“, „Орфия“ и „Аргус“. Има 20-ина отличия, сред които Еurocon 2002 за дебютната си книга с разкази „В епохата на Унимо“. От няколко години е секретар на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“.

 

Коментари

коментара