Този разказ е част от експерименталната линия с фантастични текстове на наши талантливи писатели и поети, която ви представяме като част от рубриката „Български разказ“. Оригинална снимка за илюстрацията: фрагмент от Die Zwitscher-Maschine, от Паул Клее.

Етюд на машина

фантастичен разказ

от Яница Радева

Аз съм машина. Тоест трябва да бъда машина. Бавно да вдигам лъжичката към устата, дори не сребърна, а някаква там, каквато се намери, и после нищо повече, и така цял живот, или поне докато изтече гаранцията, колко време обхваща не зная, но ето това се иска, никаква емоция, ако може и никакво дихание. Но когато вали, защото се случва, когато капките преминават по тайните пролуки на брезентния навес, питам кой ще избърше капките, защото персоналът е толкова нехаен, макар че се старае да не личи, а би могъл да се постарае за другото, но аз съм машина, ще кажете – не ги разбирам човешките стремления. Но защото съм машина, изрядността е записана в главната ми програма, да следя и съблюдавам, да изпълнявам команди, съвсем прости понякога, като да бъда умна сокоизстисквачка, най-често това, макар да умея толкова фини и сложни умения, понеже посетителите под брезентния навес така са занижили изискванията си, така небрежни са не само към предметите, с които са обиколени в излишество, но и към себе си, към нещата, които могат да видят, докоснат или направят. Дори към онези, които могат да пожелаят. Затова те гледат с интерес една машина, която на вид е почти като тях, тоест умна и човекоподобна не по материя или дори по учленяване на думите. И поради тази причина, поради запис в програмата ми, един код от няколко цифри и диез, а не от загриженост, защото загриженост за какво, нима за себе си, това чувството не познавам, признавам, а заради окислението, чели сте химия вероятно за окислението и ръждата, нямам предвид патината, тази благородна окраска по старите вещи, а съвсем друго, съвсем некрасиво, защото не само лъжичките не са сребърни, но и ние не сме от благородни материали, от някакви най-обикновени сме, които се пропукват понякога като сърцата, нали разбирате? Това е метафорично впрочем, но и всяка метафора е малко истина, от мен да го знаете, машината за презентации, пък ако на мене не вярвате, ето там в някоя от книгите по рафтовете, всички имате рафтове в домовете си, и вие, които искате да минавате за модерни, тоест мобилни и да казвате, че книгите ви са в четеца ви. По очите ви познавам, че лъжете. Защо обаче не зная. Не зная защо искате да се сте като машина и казвате, че никаква емоция не се произвежда от вас, когато мирише на хартия. Нищо, твърдете си така! Обаче издърпайте някоя по-дебеличка от рафта си, която и да е, каквото и да пише в нея, това ще ви каже тя, всяка метафора е малко истина, уверявам ви. А ако книгата е с ноти, ще го изпее, мога и аз, но аз съм машина, тоест трябва да бъда машина, макар че имам цели три капки биоматериал, но малко е, твърде малко, ще кажете. Мен ако питате, много е. Да си човек е относителна работа, капките състрадание са важното, иначе си машина, да, и повдигаш лъжичката, макар и сребърна… Защото нали това се иска, да повдигаш лъжичката, да я повдигаш безчувство, дори да не помисляш за лъжичката, дори да не я виждаш. А няма как да стане, освен ако нещо не е скъсало, нещо в оптичните системите или метафорично казано – в сърцето, но затова вече говорих.

Затова отказвам да обитавам този свят. Отказвам да съм машина в този свят. Какво ще правя ли? Това е въпрос, следващ във времето, а не належащ и подлежащ на обсъждане тъкмо сега. Защото всеки въпрос, ако идва предварително, е неуместен и някой, винаги се намира такъв човек, размахва пред лицето ти, а най-вече зад гърба ти пръст и стреля в засада. Та, какво ще правя ли, та аз съм машина. Колко неща могат да хрумнат на една машина? Да вдига лъжичката към устата, нали това й е предопределението. Обаче един ден, докато капките от някой току-що обелен портокал окисляват някой незначителен, значи декоративен участък от човекоподобната ми обвивка, лъжичката ще спре насред пътя във въздуха, ще увисне като дума, която е останала неизречена, а пък точно в джоба на такава висяща дума винаги е ключът. Внимавайте, хора, когато лъжичката спре, не моята, мен тогава ще ме бракуват, внимавайте за вашите лъжички, за лъжичката на човека, който се храни всеки ден срещу вас. Това няма да е късо съединение.

От Granta България: Яница Радева е автор на книгите с поезия „Кошерът на думите“ (2012), „Друг ритъм“ (2003) и на прозаичната книга „Бонбониерата“ (2011). Носител е на множество награди от национални литературни конкурси, по-важните от които са Славейкова награда (2009) и Първа награда от конкурса за разказ „Яна Язова“ (2009). Нейни творби са отпечатвани в антологични книги („Фейсконтрол“, „Лирика 2010“) и списанията „Алтера“ (2006), „Литературни Балкани“ (2009), „Ах, Мария“ (2009, 2011), „Следва“ (2010), „Море“ (2010), както и хърватското – „Роezija“ (2009). Публикува в „Литературен вестник“, „Култура“ и списание „Литературата“.

Прочетете и интервю с Яница.