Този разказ e носител на третата награда на редовното жури
от Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян (2017).
Десислава Даскалова
Седемте прераждания на Тамлин
фантастичен разказ
1
Белият студ се сипеше, а Ларла мътеше и чакаше Зомзо. Пухът между краката ѝ топлеше трите яйца и те топлеха нея – беше се сраснала с тях след седмица бдение в ледовете на Котилото. Скоро Зомзо щеше да я смени, за да иде и тя на лов при езерото.
Тамлин плуваше в едно от тези три яйца. В кое? Колонията не знаеше. За тях това бяха яйца. Всяка двойка ги имаше, така повеляваха напътствията към Прераждането. Скоро щяха да се излюпят и едно от тях щеше да получи името Тамлин. Дотогава само пухът на Ларла долавяше разликата, само взаимната топлина доказваше, че под черупките тупти живот.
2
Тамлин споделяше торбата с брат си и сестра си. Дихалца, канали и ганглии го свързваха с Ларла. Гледаше през нейните очи пролетната тундра, усещаше през нейните крака щипането на заскрежения мъх. В торбата той се захранваше от кръвта и мъдростта на майката. Преходът към океана беше ритуален за колонията, чрез него излюпените узряваха като ларви, готови да плуват сами.
Това и всичко друго узна от Ларла, съзнанието си получи от нейната представа за него, Тамлин. С всяка стъпка по събуждащата се земя идваше нов импулс с информация – за света им, за колонията, за Прераждането. Когато хоризонтът стана ивицата между небето и океана, Тамлин вече знаеше съдбата си. Торбата се присви в спазъм. Дали него го болеше, че напуска майка си, или само преживяваше нейната болка от раздялата? Нямаше начин да разбере, без да излезе. Изпълзя по меката тъкан и цопна във водата, заедно с брат си и сестра си, заедно с другите ларви.
Ларла и Зомзо допряха глави. Двойките, скупчени на брега в този миг на нежност, погледаха синевата, която и те някога бяха кръстосвали с ципести плавници. Време беше да ѝ обърнат гръб, да се завърнат в опустялото Котило и да продължат към острова.
3
Цап-цап, напред към цветовете. Струя топлина се приплъзна под тялото му и го насочи нагоре. Мехурче – и в него питателна хапка. Тамлин се изтласка с премерена сила и отвори уста.
По вълните чуваше другите. Хвалебственото боботене на брат му, преди да отблъсне с опашка валмо хищни водорасли. Треперливото ромолене на сестра му, която предупреждаваше за опасни зони. А Джан мълчеше. И тя като него издирваше цветовете от повелята – коралите, следващата стъпка към Прераждането.
Търсенето на коралите го отведе до много от тайните на океана. Разнебитените лабиринти на дъното, зад скалите – там имаше нещо чуждо. В мъдростта на предците липсваше отпечатък за тези конструкции и колкото и да кръжеше около тях, Тамлин не успя да ги разгадае. Оставаше само да ги запомни.
Цяло лято на лутане им отне да стигнат до коралите. Джан ги откри първа. Бълбукането ѝ призова Тамлин, после и останалите. Цветовете ги хипнотизираха, водната им реч загуби кохерентност, телата им се заблъскаха в борба за най-хубавите гънки. Коралите ги погълнаха и приспаха в какавидени обвивки.
Въздух, въздух! Той се давеше в океана, който допреди седмица бе животът му. Инстинкт, наследено знание от предците, изплува в паметта му. Цап-цап, напред към цветовете. Ето ги цветовете на светлината, сияещи на повърхността. Няколко цапвания с новите криле, за да ги достигне. Няколко вдишвания с новите трахеи, за да разбере. Сушата го очакваше.
4
Всичко, което знаеше, бе научил от Ларла и океана. За живота на сушата нямаше друг учител освен себе си. Толкова дълго търси коралите, а сега пак. Убежище, лов, покоряване на хоризонта. Да надвие брат си поне веднъж. Да върви до Джан, може би, ако тя го помнеше.
Континентът навличаше есенната си премяна и наближаваше денят, в който колонията щеше да се отправи към Котилото. Отглеждането на яйце бе част от пътя към Прераждането. Тамлин следеше как двойките се ухажваj с танци, песни и миризми. За да има Джан, трябваше първо да има толкова други неща: плячка, чест, талант…
Застина от изненада, когато един ден тя сама дойде при него. Обви го с криле и не го пусна. Двамата се отдалечиха от другите и Джан стори с него нещо непонятно – допусна го в торбата си и ганглиите им се свързаха. Тази връзка беше отредена само на майките и излюпените, това се казваше в мъдростта на предците. Но така Тамлин се видя през нейните очи и се вля в нейната памет – тя носеше мисълта за него още от океана, още от първите шепотни вълни, които размениха. А сега му показваше начин да споделят мисловните си импулси. Нереден, грешен начин? Или просто нов?
Говориха си така цял ден. Отделиха се едва когато чуха зова на сестра му, че изостават.
5
Колонията вървеше в черното на все по-дългите нощи. От летаргията на тундрата до съвършените ледове на Котилото, животът си отиваше. Бавно, по-бавно, до застиване. Ала те се движеха, в редици или по двойки, към ритуалното място.
Поеха отново ролите си от есента: ловци, строители, пазители, съгледвачи. Сформираха се и последните двойки, някои от отчаяние, други насила. Прераждането го изискваше. Малцина отричаха повелите и избираха смъртта – глупци или мъдреци, не беше от значение, тъй като нямаше кой да получи паметта им.
Ритуалът на снасянето бе в най-дългата нощ. В дълбокия мрак Тамлин и Джан се свързаха по техния начин и той можа да изпита контракциите на тялото ѝ, болката в коремния мехур, отпадналостта на мислите ѝ.
Двойките запяха с първите процеждащи се лъчи. Погледнаха напред, във вечния си устрем към цветовете, и небето ги дари с цвят. Озаряването бе кратко, но достатъчно. Тамлин видя яйцето и узна: вече всяка светлина за него щеше да струи оттам.
6
Мътене, ходене, лов, студ. Обратно, и ред на Джан за същото. Нямаше как да открие тайните на ледовете, както бе сторил в океана. Нямаше и нужда – цветовете бяха с него, бяха в топлината на яйцето. Мъдростта на Прераждането повеляваше така.
Излюпи се. Малко, безформено, прозрачно и нежно. Джан го сложи в торбата си. Това бележеше края на разговорите с Тамлин. Ала неговият отпечатък бе набраздил паметта ѝ. Така и той щеше да се свърже с излюпеното – с дихалца, канали и ганглии. То щеше да научи всичко през дългия пролетен преход. За света им, за колонията, за Прераждането. Но и за Тамлин, и за подводните лабиринти, останали неразгадани.
Завръщането на слънцето и мъховете значеше едно – към океана.
7
Синът му беше различен. Как се върна на повърхността, след като Джан го хвърли във водата… Да, дори не изпълзя сам от торбата, а после не искаше и да потъне. Накрая все пак се гмурна след другите ларви. Дали щеше да намери коралите?
Тревога измъчваше Тамлин по пътя обратно към Котилото, мислите му го давеха. Виновен – беше размътил паметта на Джан и в торбата тя размъти паметта на излюпеното им. И нямаше да го срещне повече, не и преди Прераждането, но ако синът му не намереше цветовете заради него, ако не излезеше от океана…
Докато ларвите им плуваха, те подготвяха Котилото за следващите двойки. Лятото бе радост и за двете поколения, надежда и носталгия в едно. Ала всеки сезон неусетно се преливаше в друг и дойде време да тръгнат отново.
Колонията губеше силите си и се движеше все по-бавно в ледената пустош. Двойките обаче с гордост пееха за ларвите си, както и за своите отминали дни в океана. Колкото повече изнемогваха телата им, толкова повече бленуваха Прераждането.
Цветовете ги водеха към сенки, есента – към зима. Стигнаха до мястото, на което хоризонтът стана ивица между светлината и мрака. И тогава Тамлин разбра – това беше островът, остров от тъмнина, и не можа да спре Джан, нито себе си, нито другите, докато прекрачваха границата.
Някои легнаха още в първите дни. Други се влачеха в търсене на отговори. Мъдростта на предците стигаше дотук – това бе последната цел, никой не знаеше какво следва. Те чакаха и един по един падаха на земята. Ритуалът не беше славен, а мирен.
Брегът от светлина, откъдето бяха дошли, още се виждаше. Тамлин често гледаше натам, неспособен да съзре нищо около себе си. Но с допир… Лабиринтите, конструкциите в океана. Подобни напипваше и тук, все така чужди, а имаше и други, с познати форми. Дълго не можа да си ги обясни, докато не реши да пипне и своето гаснещо тяло. Скелети.
Когато и Джан легна, Тамлин вече знаеше, че няма да се прероди. Всичко това, каквото и да бе то, бе друго. Де да го беше разбрал по-рано… Сега нямаше сили, нямаше време, нямаше начин да напусне острова. Поне се дотътри възможно най-близо до светлината.
Фигура. Да, в светлината, към него, към острова. Да, някой от новите, нямаше кой друг, с техния силует, с техния зов… Зовеше него, Тамлин!
Синът му, сбърканият, с двойната памет. Какво ли беше научил в океана, какво ли му бяха казали обектите на дъното? Да не ухажва, да няма яйце, да ги последва дотук? Да се срещнат отново в този живот, напук на всичко? Той щеше да види, той щеше да узнае, че Прераждането е лъжа. Щеше да се върне и да каже на другите, ако те отвореха ганглиите си за него, за да го чуят.
Тамлин пристъпи към него. Вместо това тялото му срещна земята.
Десислава Даскалова е бакалавър по „Фотоника и лазерна физика“. Тази магьосническа титла печели в Софийския университет през 2016 г. В момента се бори с магистратура по физика в Щутгарт, Германия. Литературата за нея е удоволствие, с което ще продължи да се занимава извън лабораторията. С приключенското си фентъзи „Спътници“, Десислава печели трето място в конкурса на MBG Books за български фентъзи роман през 2015 г. Повече за романа и други писателски експерименти открийте на страницата ѝ sputnici.com.